Всички послания на Павел са свети, но онези, които той изпраща, когато е в окови, притежават нещо повече. Такива са Посланието до Ефесяни, Посланието до Филимон, Посланието до Тимотей, Посланието до Филипяни, както и настоящото послание. Защото и то е изпратено, когато той бил в окови, както сам пише: „заради което съм и в окови, за да го открия, както трябва да говоря“.

Настоящото послание изглежда е написано след Посланието до Римляни. Защото онова той написал, преди още да е видял римляните, а това – след като вече ги бил видял и когато се намирал близо до края на своята проповедническа дейност. Това е видно и от следното. В Посланието до Филимон той казва: „такъв, какъвто съм аз, Павел старец“, и се застъпва за Онисим; а в настоящото послание вече изпраща самия Онисим, както казва: „с Онисима, верния и възлюбен брат“, като го нарича „верен“, „възлюбен“ и „брат“.

Затова и с увереност казва в това послание: „от надеждата на благовестието, което сте чули, което е проповядвано на всяка твар под небето“, защото проповедта вече имала зад себе си известен период от време.

Мисля следователно, че Посланието до Тимотей е по-късно от това и е написано вече непосредствено преди кончината му, защото там той казва: „Аз вече ставам жертва“. Настоящото пък е по-късно от Посланието до Филипяни, защото тогава Павел бил още в началото на своите римски окови.

А защо казвам, че тези послания притежават нещо повече именно поради това, че той ги пише в окови? Защото, както някой славен воин сред сраженията издига победни трофеи и оттам изпраща послания, така постъпвал и Павел. И самият той знаел, че това е велико нещо. Затова, като пише на Филимон, казва: „когото родих в оковите си“.

Това е казано, за да не се смущаваме пред тежките изпитания, а да се радваме.

Филимон се намирал сред тези хора. Защото и в онова послание Павел пише: „и до Архипа, нашия съратник“, а и тук споменава Архип. Струва ми се, че на този Архип било поверено известно служение в Църквата.

Павел не бил виждал и тези вярващи, както не бил виждал и римляните, и евреите, когато им писал. За другите това се вижда от много места; а за колосяните чуй самия него да казва: „и всички, които не са видели лицето ми в плът“, и отново: „макар да отсъствам телом, духом съм с вас“.

Така добре съзнавал той колко голямо значение има неговото лично присъствие. Навсякъде и винаги той прави себе си присъстващ дори когато отсъства. И когато наказва онзи, който живее в блудство, виж как поставя себе си сякаш присъстващ пред съда: „аз, макар да отсъствам телом, но да присъствам духом, вече съм отсъдил, като че ли присъствам“.

И отново: „ще дойда при вас и ще узная не думите на надменните, а силата“. И пак: „не само когато съм при вас, но много повече сега, когато отсъствам“.

Кажи ми, откъде си станал свят? Откъде се наричаш верен? Не защото си бил осветен чрез Неговата смърт ли? Не защото вярваш в Христос ли? Откъде си станал брат?

Защото не чрез някакво дело, нито чрез ангел, нито чрез собствено постижение си се показал верен. Откъде тогава са ти били поверени толкова велики неща? Кажи ми: не чрез Христос ли си получил тайнствата?

Трябва да се отбележи, че само в няколко стиха апостолът многократно споменава Христос. Защото непрестанно напомня именно за Онзи, Когото те отхвърлят, като по този начин запечатва в душите им любовта към Него.

“благодат вам и мир”.

Откъде е вашата благодат? Откъде е мирът ви? „От Бога – казва той – нашия Отец.“ И при все това тук не поставя името на Христос.

А на онези, които хулят Духа, ще кажа: откъде Бог е Отец на онези, които са били роби? Кой извърши тези велики неща? Кой те направи свят? Кой – верен? Кой – син Божий?

Онзи, Който те направи достоен за доверие, Сам е и причината да ти бъдат поверени всички тези неща. Защото ние се наричаме „верни“ не само защото вярваме, но и защото Бог ни е поверил тайни, които дори ангелите преди нас не са познавали.