Апостол Павел пише Второто послание до солуняни по следната причина. В първото послание той им казва, че силно желае да ги види, но тъй като не успял да осъществи това свое желание и вече не можел да понася раздялата, изпратил при тях Тимотей, показвайки по този начин колко силно желаел сам да дойде.

Но понеже и след това нямал възможност да отиде при тях и лично да поправи недостатъците във вярата им, към първото послание прибавя и второ, като желае чрез писмата си да замести собственото си присъствие.

Че действително не е ходил при тях, се вижда и от следното. В първото послание той не счел за необходимо да им пише кога ще настъпи пришествието на Господа, нещо, което и не било нужно да знаят; сега обаче вече пише и по този въпрос. Ако самият той беше отишъл при тях, не би им писал сега за това.

Той разглежда този въпрос по необходимост. Някои измамници твърдели, че пришествието на Господа вече е близо, и – което било още по-опасно – измисляли думи, уж казани от Павел, и послания, уж написани от него.

Но всичко това било замислено от дявола, за да разколебае вярващите. Понеже голямо утешение за тях била надеждата във възкресението, те очаквали да получат награда за добродетелния си живот и да видят своите гонители справедливо наказани, дяволът изпратил своите служители да учат, че Христовото пришествие и съдът вече настъпват. Целта била да се внуши, че в бъдещето няма нито въздаяние, нито съд, нито наказание, та по този начин да бъде унищожена надеждата на светиите, а враговете на Евангелието да станат още по-дръзки.

Нещо повече, по този начин те косвено обвинявали в лъжа и Самия Христос, Който бил казал, че Неговото пришествие ще бъде предшествано от определени знамения. Ако тези знамения не били настъпили, а възкресението, както те лъжливо твърдели, вече се било случило, тогава би излязло, че Христос е казал неистина.

Именно затова Павел пише това послание и говори за пришествието на Господа, без да разкрива самото време, а посочвайки един от знаците, свързани с него – появата на антихриста. Той утешава силно притесняваните от бедствия вярващи и накрая им посочва особен белег, по който да разпознават неговите автентични послания.

Когато Бог облагодетелства човека, тогава за него нищо не е непоносимо, а всичко се понася леко и отминава. Затова апостол Павел, знаейки колко велико благо в живота е благодатта, молитвено я пожелава на солуняните.

Защото, ако тя бъде с тях, те не само няма да усещат тежестта на изпитанията, но и, наслаждавайки се на Божия мир, ще пребъдват несмущавани и спокойни.

Апостолът им напомня за Божията благодат и с още една цел: ако ги сполетят изпитания, да си спомнят за благодатта, чрез която са спасени, и така да се утешат; укрепени духом от вече получените драгоценни блага, да не изпадат в отчаяние пред изпитанията и лишенията, които в сравнение с тях са маловажни.

На три неща ни учи тук апостолът. Първо, ако в нас се окаже нещо добро и изправно, не бива да хвалим себе си за него, а да благодарим на Бога и, като приписваме всичко Нему, да не се възгордяваме. Второ, ако някой страда, това не е достойно за плач и сълзи, а за благодарение към Бога; затова и страдащите трябва да се радват, а не да падат духом. Трето, не бива да завиждаме на онези, които преуспяват, а да се радваме за тях и да благодарим на Бога за своите братя. Така онези, които се измъчват от доброто, което виждат у другите, всъщност безчестят Самия Бог.

Изразът „както е справедливо“ апостолът употребява, за да не се възгордяваме дори с благодарението си, сякаш вършим нещо изключително; защото и в това ние просто изпълняваме онова, което сме длъжни да вършим. Затова и нарича благодарението „справедливо“. Или пък казва това, за да внуши, че трябва да благодарим не само с думи, но и с дела, защото именно такава благодарност е истинска.

„Защото вярата ви твърде много възраства.“

Ако връхлетелият поток от изпитания заради вярата не ви е потопил, това е знак не за друго, а за това, че вярата ви е възраснала и се е издигнала още по-високо. Подобно и при древния потоп високите места не били залети веднага. Затова апостолът и казва „възраства“, за да посочи значителната висота, до която е достигнала тяхната вяра.

„И се умножава любовта на всеки един от всички вас един към другиго.“

Обърни внимание на любовта на солуняните. Те не постъпвали така, че да обичат едного, а другиго – не; напротив, любовта им била еднаква към всички. Именно това подчертава апостолът с думите „на всеки един“ и „един към другиго“.

Защото, ако обичаме само някои, това още не е любов в пълния смисъл, а нарушаване на единството на любовта. Ако обичаш заради Бога, обичай всички; ако обичаш само някои, това е по-скоро човешка привързаност.

Забележи също, че тясното общение и взаимната подкрепа много помагат в скърбите.

„Тъй че и ние сами се хвалим с вас в Божиите църкви.“

В Първото послание апостолът каза, че всички вече познават солуняните и затова няма нужда той да говори за тях. Как тогава сега казва, че се хвали с тях „в Божиите църкви“? Отговорът се съдържа в самия израз. Той не казва: „разказваме им за вас“, а: „хвалим се и се гордеем с вас“.

Следователно, ако ние благодарим на Бога за вас и се хвалим с вас пред хората, то още повече и вие трябва да постъпвате така във всичко, което ви се случва, а не да падате духом и да унивате сред изпитанията.

„С вашето търпение и вяра във всички гонения и скърби, които понасяте.“

Апостолът показва, че солуняните са били подлагани на изпитания продължително време, защото търпението не се проявява само за два или три дни. Истинското търпение се състои в това човек да очаква, когато още не е получил обещаните блага.

Но тук апостолът говори за още по-голямо търпение – търпение сред гонения и бедствия. Защото солуняните живеели сред непримирими врагове и се нуждаели от особено търпение, при това още в самото начало на проповедта, когато били хора без влияние и защита.

Нека се посрамят затова онези, които заради човешко покровителство приемат лъжливо учение.

Още с казаното по-горе апостолът е утешил солуняните, като е заявил: „благодарим“ и „хвалим се“. Сега обаче им дава онова, което страдащият най-силно желае – освобождение от бедствията и наказание за онези, които са му причинили зло.

Следователно смисълът на апостолските думи е такъв: понасяйте бедствията като доказателство, че праведният Божи съд ще ви удостои с Царството. Защото, ако Бог увенчава гонените, а наказва гонителите, именно в това се проявява Неговата правда.

Така апостолът им дава голямо утешение, като показва, че те ще бъдат увенчани не само по благодат, но и по правда, получавайки Царството като въздаяние за собствените си трудове и страдания.

„За което и страдате.“

Следователно гонителите не властват над вас, защото са по-силни, а защото чрез страданието се придобива Царството Небесно. И тази размяна трябва да се осъществи именно по този начин, а не без труд. „През много скърби трябва да влезем в Царството Божие“, казва Писанието.

Защото, ако това е справедливо пред хората, колко повече е справедливо пред Бога.

И в обикновената реч ние често казваме: „Ако Бог ненавижда злото“ или „ако Бог се грижи за човешките дела, тогава ще стане еди-какво си“, при пълната увереност, че слушателят непременно ще отговори: „Разбира се, че ненавижда“ или „разбира се, че се грижи“. Така и тук изразът „защото е справедливо“ означава: несъмнено е справедливо.

Не бива да се мисли, че както причиняваните ви скърби са временни, така и наказанията, които Бог ще въздаде на вашите гонители, ще бъдат временни. Напротив, техните наказания ще бъдат безкрайни; такъв безкраен ще бъде и вашият покой.

Ето и друго утешение: солуняните ще бъдат съучастници във венците заедно с Павел, който е достигнал до такова съвършенство.

Под „явяването на Господа“ апостолът разбира Неговото Второ пришествие и с това също ги утешава. Сега, казва той, Господ е скрит, но не падайте духом. Той ще се яви като Бог и Господ.

„От небето“ – защото небето е Божият престол.

„С ангелите на силата“ – защото ангелите са сили, тоест могъщи. Затова защо да унивате, когато имаме такъв Господ, Чиито служители са ангели на силата?

Онези, които сега ви гонят, ще понесат наказание и няма да го избегнат.

Онези, които по-горе апостолът нарече „оскърбяващи“ солуняните, сега определя като „непознаващи Бога“. По този начин той много мъдро показва, че въздаянието при всички случаи ще настъпи. Защото, ако Бог не отмъсти заради вас, то заради Самия Себе Си непременно ще въздаде на Своите врагове.

Това е казано, за да бъдат солуняните напълно уверени, че техните гонители неизбежно ще понесат наказание; а предходното – за да получат утешение от мисълта, че Бог ще накаже гонителите им и заради честта на самите тях, понеже наказва онези, които пречат на другите да слушат Неговото слово – каквито са и вашите сегашни гонители.

Изразът „в пламенен огън“ може да се отнесе или към думите „Който въздава отмъщение“, сякаш апостолът казва: наказвайки невярващите с огъня на геената; или пък към самото явяване на Христос, което ще бъде „в пламенен огън“, както казва Давид: „Пред Него огън върви и наоколо изгаря враговете Му“ (Пс. 96:3), а Даниил: „Огнена река излизаше и минаваше пред Него“ (Дан. 7:10).

Забележи също, че изразът „в пламенен огън“ означава огън, който изгаря, но не просветлява. За грешниците огънят ще бъде само изгарящ, но не и светоносен; за праведниците – светоносен, но не изгарящ.

„Които ще бъдат наказани с вечна погибел.“

И тъй, къде са оригенистите, които измислят учение за крайността на мъченията? Павел нарича мъчението „вечно“. Как тогава според вас вечното може да бъде временно?

„От лицето на Господа и от славата на Неговото могъщество.“

Тук апостолът показва с каква лекота ще се извърши всичко това. За него, казва той, не е необходимо никакво усилие: достатъчно е Бог да се яви и всички непокорни ще бъдат постигнати от наказанието.

Самото Негово явяване и пришествие ще бъде за едни светлина, а за други – наказание. Защото Той няма просто да дойде, а ще се яви в могъща слава. И славата Му няма да бъде без сила, нито силата – без слава.

Тоест Той ще се яви като Всемогъщ Цар.

„Когато Той дойде да се прослави в Своите светии.“

Когато онези, които сега се противят на Евангелието и се превъзнасят, видят, че хората, които са измъчвали, са станали участници в безкрайната слава, тогава явно ще се открие Божията слава. Защото тяхната слава е Негова слава: с онова, с което Той прославя светиите, прославя и Самия Себе Си. Както Неговото богатство се състои в това, че има верни, така и Неговата слава е в това, че има такива хора, които ще се наслаждават на Неговите блага.

„И да бъде дивен в оня ден във всички повярвали.“

Тоест – чрез повярвалите. Тук предлогът ἐν („в“) е употребен в смисъл на διά („чрез“). Защото, когато Той удостои с такава слава хора, които са били злочести и преследвани от всички, тогава ще се открие Неговата сила.

И още: когато насред съдилището застанат онези, които са понесли безброй бедствия и са били принуждавани да отстъпят от вярата, но въпреки това не са отстъпили, тогава ще се разкрие и Божията слава, и тяхната слава.

„Защото повярвахте на нашето свидетелство.“

Дивен, казва той, ще бъде Бог в онзи ден, защото „повярвахте на нашето свидетелство“ и на проповедта, тоест защото сте повярвали и сте направили себе си достойни за онези блага, които тогава ще бъдат дарувани на верните.

Добре е казано по-горе: „в оня ден“, защото тогава на дело ще се покаже кои са истински вярващите, докато сега мнозина само се представят за вярващи. Затова и Премъдрият казва: не считай никого за блажен преди смъртта му.

„Затова и винаги се молим за вас, та нашият Бог да ви направи достойни за званието.“

Как така, нима те вече не са били призвани? Да, били са. Но апостолът не говори за онова призвание, защото според него „мнозина са звани“. И онзи, който нямал сватбена дреха, бил зван (Мат. 22:11–13), както били звани и петте неразумни девици (Мат. 25:10–12), но нито той, нито те влезли.

Под „звание“ тук апостолът разбира онова призвание, което се потвърждава чрез дела и което именно в този смисъл е истинско призвание, както и истинската вяра е действената вяра. Затова той прибавя и следващите думи.

„И да изпълни всяко благоволение на добротата.“

Такова призвание, казва апостолът, имам предвид – та „всяко благоволение“ Божие, тоест всичко, което Му е благоугодно, да се изпълни във вас и вие да станете такива, каквито Бог желае да бъдете, без да ви липсва нищо.

Същевременно с тези думи апостолът смирява и тяхната гордост, за да не се възгордяват от многото похвали, които им е отправил, като показва, че все още не са достигнали съвършенство.

„И делото на вярата със сила.“

Нека Бог, казва той, направи съвършено във вас търпението в гоненията. По какъв начин? „Със сила“ – тоест като ви укрепи и направи силни.

Защото търпението е дело на вярата; следователно онзи, който няма търпение, не показва и делото на вярата.

„За да се прослави във вас името на Господа нашего Иисуса Христа, и вие в Него.“

Ако у вас се осъществи всичко казано по-горе, тогава още в този живот, казва апостолът, името на Господа ще се прослави във вас. Защото, когато другите ви виждат да понасяте всяко изпитание от любов към своя Владика, това ще бъде за Негова слава: ще се види колко благ е Той, щом Неговите раби са готови да умрат за Него, и колко силен е, щом ви укрепява да търпите.

Но и вие ще се прославите в Него, понеже се оказвате толкова верни, че понасяте всичко. Защото славата на раба се състои в това да бъде верен на своя Владика.

Може да се разбере и по друг начин: страданието за Христос само по себе си е слава, защото прави човека по-чист, винаги готов да се предаде на смърт и така показва, че стои по-високо от страха пред смъртта.

„По благодатта на нашия Бог и Господа Иисуса Христа.“

И това, казва апостолът, зависи от Бога, а не от нас. Негова благодат е и това, че Господ се прославя в нас, когато не предпочитаме нищо пред Него като най-сладък и най-желан от всичко; Негова благодат е и това, че ние се прославяме в Него, когато получаваме от Него сила да понасяме всички изпитания.