Тоест: избрали и предпочели.

Такава била грижата на св. ап. Павел за неговите ученици, че когато самият той бил възпрепятстван от някакви затрудняващи обстоятелства, изпращал други да навестят учениците му. Така постъпил и тогава, като изпратил Тимотей. И говори за него с такава похвала не толкова за да възвеличи самия Тимотей, колкото за да окаже чест на солуняните, задето заради тях отклонил от делото на служението толкова необходимия в онзи момент „сътрудник в благовестието“.

„за да ви утвърди и утеши във вярата ви“

Тъй като солуняните се смущавали от това, че техният учител бил подлаган на изпитания, те се нуждаели от утвърждаване и утешение, за да не отстъпят от вярата. Защото немалко смущение за учениците причиняват изпитанията на учителя, както за войниците са раните на техния военачалник.

„та да се не смущава никой в тия скърби“

Апостолът посочва тук каква полза трябвало да им донесе укрепяването от страна на св. Тимотей. Това, казва, е, за да не изпадате в смущение, тоест да не падате духом и да не отслабвате поради моите изпитания. Защото дяволът, когато намери благоприятно време за изкушение, разколебава неукрепналите, като им напомня за предишния покой, та да се откажат от онова, което е станало причина за скърбите.

Някои пък казват, че σαίνεσθαι („да се колебая, смущавам“) е употребено вместо ταράττεσθαι („да се възбуждам, смущавам“), като метафора, взета от кучетата, които, когато се умилкват, махат с опашки.

„защото сами знаете, че за това сме отредени.“

Нека чуем, че на християните е отредено да скърбят, защото апостолът не е казал това само за апостолите. И тъй, щом сме отредени за това, какво необичайно има, ако изпитваме скърби? Затова трябва да оставаме невъзмутими не само от вече отминалите изпитания, но и пред бъдещите. Това още повече подобава на нас.

Голяма утеха за учениците е, когато учителят предварително им е казал за скърбите. Защото впоследствие те не се смущават от тях като от нещо неочаквано. Затова и Христос казал на апостолите: „И сега ви казах това, преди да се е сбъднало, та, кога се сбъдне, да повярвате“ (Иоан. 14:29).

Но Павел им казал не само това, а и много други неща, които също се сбъднали.

„Поради това и аз, като не можех вече да търпя, пратих“

О, Павле! Ако ти предварително си им казал, че ще търпиш скърби и че те не бива да се смущават от тези скърби, защо тогава отново изпращаш човек при тях? Излиза, че още не им се доверяваш напълно. Правя това, казва, поради голямата си любов. Защото онези, които обичат, се тревожат дори за онова, което е в безопасност. Освен това и изпитанията били много и прекомерното множество бедствия ме е изплашило. Затова и не казва: „като забелязах нещо у вас, изпратих“, а „като не можех вече да търпя“, което произтича от любовта.

„да узная за вярата ви“

Тук някои питат: защо онзи, който се възнесъл до третото небе и чул неизказани думи (2 Кор. 12:4), не знае какво се случва със солуняните, а изпраща Тимотей „да узнае за вярата“ им?

Може да се отговори, че не всичко са знаели и светиите, живели преди Христа и след Христа. Така и Елисей не знаел какво се случва със Сунамката (4 Цар. 4). И Илия мислел, че е останал сам, докато имало още седем хиляди други (3 Цар. 19:10, 18). А преди тях Самуил получил наставление да не гледа на външността на по-големия Давидов брат (1 Цар. 16:7). Така и апостолите не знаели всичко.

И това било по особен Божий промисъл, та нито самите те да се превъзнасят, нито другите да мислят за тях повече, отколкото трябва; а също и за да не могат по-късните християни да казват, че те извършвали подвизите на добродетелта, понеже били нещо повече от човеци, и поради това сами да се предадат на безгрижие. Напротив, трябвало да знаем, че и те не винаги разчитали на някаква извънредна Божия помощ, а извършвали подвизите си със собствен труд.

„да не би някак да ви е изкусил изкусителят“

Аз, казва, не предполагах, че сте се разколебали, освен поради това, че сте били подложени на изпитания. Виждаш ли, че смущението сред скърбите е дело на дявола, особено когато едни се съблазняват поради това, че други търпят нещастия? Така той постъпил и с Иов, като смутил жена му чрез страданията на самия Иов.

Впрочем дяволът изкушава, без да знае дали ще надделее, както се вижда от примера на Иов. Но понеже е безсрамен, той напада; и ако забележи някаква слабост, остава и изчаква, а ако види сила – отстъпва.

„та да отиде напразно нашият труд.“

Но ако те се бяха отклонили, о, Павле, какво би загубил ти? Твоят труд няма да остане без пълна награда пред Бога. И все пак, казва той, поради силната си любов бих счел труда си за напразен.

Казва: аз очаквах едно, а се случи противоположното. Обърни внимание на великата радост на Павел! Той не казва просто „вест“, а „добра вест“. Толкова голямо благо смятал той тяхната твърдост във вярата. Радвал се и на любовта им, защото тя била знак за тяхната вяра.

„и че винаги имате добър спомен за нас и копнеете да ни видите, както и ние вас“

Тоест спомняте си за нас с похвала и одобрение. Чуйте, ученици, и се научете винаги да пазите добър спомен за своите учители. Защото с това ще принесете полза на самите себе си, а не на тях. Голямо утешение и радост за солуняните е и това, че Павел знае, че е обичан от тях; това още повече ще разпали любовта им.

Удивително нещо! Павел им изказва благодарност за това, че не са се разколебали. Ние, казва, вече не чувстваме скърбите си, но се утешихме не само в някоя отделна скръб, а във всяка. Защото радостта заради вас стана противовес на всички наши нужди.

„с вашата вяра“

Вие, казва, ме укрепихте. А в действителност било тъкмо обратното: самият той, като не отстъпвал пред изпитанията, укрепил тях, но похвалата отдава на тях. Защото, казва, вие не ми позволихте да усещам собствените си изпитания.

Не е казал: „утешихме се“, а „ние сме живи“, като с това показва, че тяхното препъване той смята за своя смърт, а техния напредък, твърдост и утвърждаване в Христа – за живот.

Такава е, казва, нашата радост заради вас, че не сме в състояние дори достойно да благодарим на Бога за вас. Вашето преуспяване ние смятаме за Божий дар. Защото такова възвишено чувство не е свойствено нито на човешката душа сама по себе си, нито на човешкото усилие. Ето защо, макар да сме длъжни да Му благодарим, не намираме благодарност, достойна за Него.

Забележи усилването в израза! „Твърде усърдно се молим“ да ги видим, подобно на земеделец, който, като чуе, че обработваната от него нива изобилства с плодове, нетърпеливо желае да я види със собствените си очи.

„и да допълним недостига на вашата вяра“

Ако по-горе апостолът засвидетелства тяхната „твърдост“, то как сега казва: „недостига на вашата вяра“? Те още не били усвоили цялото учение и може би им липсвали сведения за възкресението и за други подобни неща. Освен това имало и много лъжеучители, затова и казва: „недостига“.

Там, където се опасявал за самата им вяра, казва: „пратихме Тимотея… за да ви утвърди“ (ст. 2); а тук казва: „да допълним“, което се отнася повече до учението, отколкото до утвърждаването. Защото несъвършено наричаме онова, на което не достига още малко.

Ако апостолът включва своята молитва още в самото послание, с това показва, че и когато е бил далеч от тях, се е молил да ги види. Същевременно той и оправдава себе си, че пребивава далеч от тях не поради небрежност, сякаш казва: Сам Бог да прекрати изпитанията, които отвсякъде ни възпрепятстват да дойдем при вас по правия път.

Виждаш ли неудържимия порив на любовта в това, че той се моли за тях Господ да наспори и преумножи любовта им? И не само един към друг, но и към всички. Защото именно в това се проявява любовта към Бога — че тя се стреми да обхване всички. Ако обичаш един, а друг — не, това вече е човешка любов.

„каквато имаме и ние към вас“

От наша страна, казва, тази любов вече съществува; молим се занапред да я има и от ваша страна. Нас имайте за мярка и образец на любовта.

Апостолът показва, че любовта принася полза на самите тях, а не на онези, които са обичани. „Вам пък Господ да наспори и преумножи любовта“, казва той, „за да утвърди сърцата ви“.

Под „Господ“ разбирай Духа, както е изтълкувал и св. Василий Велики. Защото кой друг ще ги утвърди да бъдат непорочни пред Бога и Отца при Христовото пришествие, ако не Духът? Апостолът не казва: „да утвърди вас“, а: „сърцата ви“. Защото „от сърцето излизат зли помисли“ (Мат. 15:19).

Човек може да бъде зъл, без външно да извършва някакво зло, например като бъде завистлив, коварен, злопаметен или като се придържа към неправилно учение. И тъй, човек е действително непорочен тогава, когато очисти сърцето си; тогава той притежава и святост.

Защото, макар под „святост“ преди всичко да се разбира целомъдрието, както под „нечистота“ – блудът и прелюбодейството, все пак в по-общ смисъл всеки грях е нечистота, а всяка добродетел е святост.

Апостолът желае те да бъдат непорочни пред Бога и Отца както сега (защото истинската добродетел е тази, която е пред Бога, а не пред хората, тъй като човешката преценка е непостоянна), така и при Христовото пришествие; защото и Той ще ни съди пред лицето на Своя Отец.

И тъй, казва, бъдете непорочни, както и всички светии.