Велики са, казва апостолът, вашите подвизи; но и ние не си послужихме с човешко слово, нито пък идването ни при вас беше бездействено, тоест без опасности, изпитания и изобщо без скърби. Защото, както неведнъж беше казано, опасностите укрепяват вярата; без тях тя би била напразна.

След като избегнахме опасностите във Филипи, при вас отново попаднахме в други опасности. Виж как и тук апостолът отново приписва всичко на Бога, като казва: „ние дръзнахме в Бога нашего“ (1 Сол. 2:2), тоест бидейки одушевявани и укрепявани от Него.

„Защото нашето учение не произхожда нито от заблуждение“

Тоест нашето учение не е измама. Защото онези, които мамят, не излагат себе си на опасности, а по-скоро се отдават на удоволствия; аз обаче изложих себе си на опасности. Оттук, следователно, е ясно, че моето учение не заблуждава и че не за човешки дела поемам върху себе си опасностите, а за божествени и неотменими истини.

„нито от нечисти подбуди“

Тоест аз не уча на нищо нечисто, както учат магьосниците и вълшебниците.

„нито от лукавство“

Нито пък от стремеж към смутове и преврати, както постъпват последователите на Тевда.

Понеже малко по-горе той ги е похвалил, за да не стане похвалата му подозрителна, казва: никога не съм ви ласкал,  което е присъщо на измамниците, и сега също не ви лаская.

„или прикрито сребролюбие: Бог е свидетел!“

И не поради страст към парите сме проповядвали. За това, че не съм ви ласкал, свидетели сте и вие; а че не съм користолюбив, свидетел е Бог, защото това за вас е неизвестно.

Не е казал: „търпяхме безчестие“ или „не бяхме почитани“, за да не им се стори това укор, а казва: „не търсехме човешка слава“, макар че самото благовестие действително е давало основание за такава почит.

Защото, ако удостояваме с голяма чест пратениците на земните царе, то още повече трябва да почитаме Божиите пратеници. И тъй, как бихме могли да вършим нещо заради слава, след като, бидейки учители, не пожелахме почести нито от вас, нито от други?

Или: в почит, слава и доволство; или: ние можехме да получаваме от вас издръжка и да ви бъдем в тежест. Защото нашето достойнство ни даваше право да получаваме от вас.

„при все това ние бяхме благи среди вас“

„Благи“, тоест кротки и необременителни. Или, според варианта νήπιοι – „като деца сред вас“, тоест незлобиви и нечестолюбиви. Защото незлобивият човек не замисля нищо подобно. Изразът „среди вас“ има следния смисъл: в общуването си с вас аз бях такъв, каквито сте и вие, сякаш не съм получил по-високо служение.

„също както кърмачка се нежно отнася с децата си.”

Тук апостолът показва своята нежна любов. Нима кърмачката ласкае детето? Нима тя търси пари от малките деца? Така и учителят трябва да бъде кротък и да обича онези, които го оскърбяват, както и кърмачката обича децата си, дори те да я удрят.

Ὁμειρόμενοι ὑμῶν, тоест привързани към вас и грижещи се за вас, от ὁμοῦ („заедно“) и εἴρω („свързвам, съединявам“). Някои са прочели ἱμειρόμενοι, тоест „желаещи“, но това не е правилно.

И тъй, казва апостолът, ние не само не вземахме нищо от вас, но „бяхме готови“, тоест силно желаехме да отдадем за вас дори душите си, ако това се наложеше. Следователно да предадеш благовестието е дело драгоценно, но да отдадеш душата си е много по-трудно и е проява на необикновена любов, такъв е неговият извод.

„понеже ни бяхте станали драги.“

За да не изглежда, че говори всичко това, понеже се е трудил за тях и затова очаква да бъде почитан от тях, апостолът казва: правя това не поради нещо друго, а единствено от любов. Защото не търся възнаграждение, а върша всичко поради самия дълг на любовта.

Не казва: „помните нашите благодеяния“, а „труда“ ни, и не просто труда, а и „мъката“, тоест труд, положен с голямо старание. И не само денем, но и нощем. Ето каква ревност и каква грижа, да не съблазни никого!

С думите „за да не отегчим някого от вас“ (ἐπιβαρῆσαι, да не бъдем в тежест, да не обременим) той показва, че солуняните са били бедни.

„Свидетели сте вие и Бог“

Бог е достоверен свидетел; но понеже за хората не е явно дали Бог свидетелства за това, апостолът призовава за свидетели и самите онези, към които е отправено словото.

„как свето“

Тоест като изпълнявахме всичко, което трябва; защото това означава „свето“ — сиреч със страх Божий.

„праведно“

Тоест без да изискваме от никого пари (ἀπαιτοῦντες χρημάτων ἀπαιτήσει.)

„и безукорно“

Без да оскърбяваме никого и без да даваме повод за съблазън.

„постъпвахме пред вас, вярващите“

Докато сред невярващите апостолът бил наричан безбожник и измамник, празнословец и напълно безразсъден.

„защото знаете, че всекиго от вас, както баща децата си“.

Отново ги призовава за свидетели – знак, че говори без всякаква надменност.

Удивително е как той не оставил никого без утеха, а на всеки казал онова, от което се нуждаел! А „молехме“ – за това, да понасят мъжествено всичко. Следователно, казва, аз не търсех слава. По-горе апостолът уподоби себе си на кърмачка, а сега се уподобява на баща, показвайки своята любов, власт и простота. Защото кой баща се държи надменно пред децата си?

„ние подканяхме, молехме и убеждавахме да постъпва достойно за Бога, Който ви призва в Своето царство и слава.“ 

Да „убеждава“ (в славянския текст – „свидетелствовать“) вече е белег на твърде строго наставление. Следователно, казва, аз не ви ласкаех. След като каза „както баща“, прибави и думата „убеждавахме“ („свидетелствувахме“). Защото, казва, не строго и властно, а както бащи наставляхме „да постъпва достойно за Бога“.

Виж как той, разказвайки за онова, което вече се е случило, едновременно поучава и убеждава. Защото, ако Бог ни призовава в Своето царство, то трябва да понасяме всичко.

Тук апостолът възхвалява и солуняните. Не може да се каже, говори той, че само ние постъпвахме във всичко безукорно, а вие сте показали нещо несъответстващо на онова, на което ви наставлявах; защото вие ни слушахте не с такова разположение, с каквото се слушат хората, а внимавахте в думите ни така, сякаш Сам Бог ви наставляваше.

„Слушаното от нас слово Божие“ апостолът нарича проповедта, в която се вярва посредством слушането. „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник?“ (Рим. 10:14).

„което и действува във вас, вярващите.“

Откъде се вижда, че сте приели моята проповед като слово Божие? От вашите дела, казва, тоест нейното действие се проявява в делата ви. Ако не бяхте я приели по този начин, не бихте понесли толкова мъжествено толкова много изпитания. Защото, както самият апостол чрез претърпените опасности доказва, че не е ласкател и измамник, така и тяхната вяра се разкрива чрез бедствията, които са понесли.

За да не се разбере под „църквите в Иудея“ юдейските синагоги, той прибавя: „в Христа Иисуса“, за да покаже по-ясно, че говори за църквите на вярващите.

„понеже и вие същото претърпяхте от своите едноплеменници, каквото и те от иудеите“.

Велика утеха! Защото, ако иудеите, ревнители за отеческия закон, след като веднъж повярвали, претърпели толкова много, то колко повече трябва да претърпите вие? Немалко доказателство за истинността на Евангелието е и това, че юдеите доброволно страдат за онова, което по-рано самите те са преследвали.

„които убиха и Господа Иисуса“

И какво чудно има в това, че те оскърбявали своите сънародници, когато убили и Самия Господ? Виж каква утеха е да бъдеш съучастник на Христа в страданията! Затова и Павел винаги при изпитания посочва именно това.

„и Неговите пророци“

Но някой би казал, че те не познали Господа. А какво ще кажем тогава? Нима не познавали собствените си пророци, чиито книги носят навсякъде със себе си? Как тогава убили и тях? Оттук е очевидно, че постъпват така не като ревнители на истината, а по-скоро като беснеещи срещу самата истина.

„и нас изгониха“

Тоест апостолите, вашите учители. Затова и вие, учениците, трябва да понасяте всичко, като имате пред очите си тези примери.

„и Богу не угаждат“

Защото как биха могли да угодят на Онзи, Чийто Син убили, след като още преди това убили и пророците?

Защото, ако спасението трябва да бъде проповядвано на цялата вселена, а те се противят на това, тогава те се явяват общи врагове на вселената. Само крайната завист е способна да пречи на общото спасение.

„и с това винаги допълнят греховете си“

Това, казва, те вършели и вършат: най-напред спрямо древните пророци, след това спрямо Христа, а накрая и спрямо нас — сякаш бързат да изпълнят докрай мярката на греховете си и да достигнат крайната им граница.

„но постигна ги гневът докрай.“

Тоест за тях вече няма да има онова, което е било преди: няма да има завръщане от плен и няма отново да завладеят своята земя, но Божият гняв ще остане върху тях докрай. Думата „гняв“ (ἡ ὀργή), употребена с определителен член, показва, че това е гневът, който те са заслужили и който е бил предопределен и предсказан. След като утешил солуняните, посочвайки им, че имат мнозина съучастници в изпитанията, сега ги утешава и с това, че техните притеснители ще бъдат наказани.

Тук апостолът говори за любовта. По-горе той каза: „както баща децата си“ (ст. 11) и „също както кърмачка“ (ст. 7), а тук казва: „осиротели от вас“ – израз, присъщ на деца, които търсят родителите си. Това е, за да разберем колко силно ги е обичал. Но същевременно намеква и за скръбта, която изпитвал поради раздялата. И не може да се каже, продължава той, че сме останали разделени за дълго време; напротив, раздялата е била сравнително кратка и малка, тъй че може да се смята почти като за един час.

„А ние, братя, осиротели от вас за късо време по лице, а не по сърце“.

И при това, казва, ние бяхме разделени от вас не по сърце, а само „по лице“. Но макар постоянно да ви носехме в сърцето си, скърбяхме, че сме лишени от възможността да ви виждаме телесно. Забележи още, че силно обичащите изпитват потребност лично да виждат онези, които обичат, и от това любовта им става още по-силна.

„с още по-голямо желание се старахме да видим лицето ви.“

Най-много се грижел отново да види онези, от които бил отделен само за кратко време. Обърни внимание на любовта: не заради нещо друго, казва, желая да дойда при вас, а само за да видя лицето ви.

Какво говориш? Сатаната ли възпрепятства? Именно така; защото това не било дело Божие. В Посланието до римляни апостолът казва, че Бог е възпрепятствал (Рим. 1:13; 15:22); и Лука казва, че Духът им попречил (Деян. 16:6); а в Посланието до коринтяни казва, че това било дело на Духа (вж. 2 Кор. 1:15, 22). Тук обаче той просто казва, че това е дело на сатаната, който предизвиква силни и внезапни изпитания, разбира се, по Божие допущение.

Виж как апостолът се хвали със своята любов, като показва, че ги е обичал повече от всички. Затова и казва: „аз, Павел“, тоест макар и другите, които бяха с мен, да желаеха да дойдат при вас, аз дори бях взел твърдо решение да дойда.

Нима това не са думи на майки, пламтящи от най-нежна любов, когато разговарят с малките си деца? На апостола не му било достатъчно да каже само „венец“, за да изрази силата на своята любов, но прибавил и „за похвала“. Защото, казва, на вас се надявам, че заради вас ще се сподобя с велико дръзновение пред Христа и с радост именно от това, че вие и сега сте, и тогава ще бъдете за мене „венец за похвала“, тоест венец на блестяща слава.

„Това не сте ли и вие пред Господа нашего Иисуса Христа при Неговото пришествие?“

Какво тогава? Само солуняните ли са твоя надежда, свети Павле? Не, не само те. Затова и казва: „и вие“, като показва, че е имало и други.

Колко славно е да приведеш при Христа такава църква, и при това толкова добродетелна и преуспяла!