Изправил безредието, предизвикано от разделенията, блудството и користолюбието, апостолът сега определя правила относно брака и девството. Защото коринтяните му бяха писали с въпрос: трябва ли човек да се въздържа от жена или не?

Добре е, дори превъзходно, казва той, ако всеки човек, а не само свещеникът (както някои неправилно разбират това), въобще не би се докосвал до жена и би оставал девственик. Но по-безопасно и по-близко до нашата немощ е да се встъпва в брак. Затова апостолът прибавя и следващите думи.

Апостолът говори и за едната, и за другата страна. Защото може да се случи мъжът да обича целомъдрието, а жената – не, или обратно. С думите „за да се избягва блудът“ той подтиква към въздържание. Защото, ако бракът е позволен с цел избягване на блудството, то съпрузите, вече съединени чрез брака, не трябва да се съвкупляват без никаква умереност, а целомъдрено.

Считайте любовта един към друг за дълг; и понеже тя е дълг, вие сте задължени непременно да си я оказвате взаимно.

Сега апостолът доказва, че любовта един към друг наистина е необходим дълг. Защото, казва той, съпрузите не са властни над собствените си тела: жената е едновременно и робиня, и господарка на своя мъж – робиня, доколкото няма власт над тялото си, за да го предоставя на когото пожелае, понеже над него владее мъжът; а господарка, понеже тялото на мъжа е нейно тяло и той не е властен да го отдава на блудници. По същия начин и мъжът е и роб, и господар на своята жена.

“Недейте се лишава един от други“. Тоест жената не бива да се въздържа против волята на мъжа си, както и мъжът не трябва да се въздържа против желанието на жена си. Защото въздържанието на единия против волята на другия означава лишаване, подобно на това, както става и при имуществото; но въздържанието по взаимно съгласие е съвсем друго – когато, например, и мъжът, и жената определят заедно определено време за взаимно въздържание.

“освен по съгласие за някое време”. Апостолът разяснява какво значи изразът му „за време“ — тоест когато настъпи време за особено усърдна молитва. Защото той не казва просто „за молитва“, а: „за упражнение в молитвата“. Наистина, ако апостолът смяташе, че съпружеското съжителство пречи на обикновената, всекидневна молитва, как би казал на друго място: „непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17)? Следователно, за да бъде молитвата ви по-пламенна, въздържайте се, казва той, един от друг, защото половото общуване, макар и да не осквернява, възпрепятства усърдното духовно занимание.

“след това бъдете си пак заедно”. Аз, разсъждава апостолът, ви казвам да се съединявате отново; но не го налагам като закон, а го предписвам, за да не ви изкушава сатаната, тоест като ви подбужда към блуд. Понеже не дяволът сам по себе си е причината за блудството, а главно нашето невъздържание, апостолът прибавя: „по­ради вашето невъздържание“, защото именно в това се крие причината и за дяволското изкушение.

За да се се въздържате един от друг само за известно време, аз ви казах това „като позволение“ (κατά συγγνώμην) – казва апостолът – тоест от снизхождение към вашата немощ, а не като твърда заповед.

Навсякъде, където апостолът предписва някакъв труден подвиг, той обикновено посочва себе си за пример. Затова и тук казва: желая всички винаги да се въздържат.

Апостолът казва, че оставането в девство е дар от Бога; но този подвиг изисква и нашето собствено усилие. Как тогава го нарича дар? За утешение на коринтяните, които той силно е засегнал с думите си „вашето невъздържание“ (ст. 5).

Забележи още, че самият брак той също счита за дар. Защото е казал: „всеки има своя дарба от Бога – един така“, тоест има дара да пребивава в девство, „друг – иначе“, тоест има дара да живее в брак.

Виж мъдростта на Павел: как той едновременно показва превъзходството на девството, но в същото време не принуждава към въздържание от брак онзи, който не е в състояние да се въздържа – за да не падне в още по-тежък грях.

Ако, казва, усещаш силно вътрешно напрежение и разпалване (защото властта на похотта е голяма), тогава освободи себе си от тези трудове и подвизи, за да не би, като се заемеш с тях, да изпаднеш в по-голямо зло.

Тъй като Господ ясно е дал заповед да не се допуска развод, освен по причина на прелюбодеяние (Мат. 5:32), апостолът казва: „не аз, а Господ“. Казаното от него преди не е било изрично установено като закон от Самия Господ.

При все това и думите на Павел са думи Господни, а не човешки, защото малко по-нататък той казва за себе си: „мисля, че и аз имам Духа Божи“ (1 Кор. 7:40).

Разводите, казва апостолът, се случват понякога поради стремеж към въздържание, понякога поради малодушие или по други причини; но по-добре би било изобщо да няма разделяне.
Ако все пак се стигне до раздяла, тогава жената трябва да остане при мъжа си – ако не за съпружеско съжителство, то поне за това да не въвежда в живота си друг човек.
А ако не може да се въздържа, нека се примири с мъжа си.

Какво казваш? Ако съпругът е невярващ, тогава трябва да остане с жена си; а ако е блудник – не бива да остава с нея? Но нима неверието е по-малък грях от блудодеянието? Наистина неверието е по-тежко; но Бог по-строго изисква за греховете, извършени срещу ближните, отколкото за греховете, извършени пряко срещу Него Самия. Защото е казано: „остави дара си пред жертвеника и първо иди се помири с брат си“ (Мат. 5:24). И десетте хиляди таланта, които били дължими Нему, Той простил; но оня, който дължал само сто динария на своя съслужител, заради него Бог не оставил обидата без наказание (Мат. 18:34).

Така е и в настоящия случай: грехът на неверието, който обижда Самия Бог, Той оставя без непосредствено наказание; но греха на блудодеянието наказва, защото той е грях срещу съпругата. Някои, обаче, обясняват това така: човек пребъдва в неверие поради незнание – нещо, което може и да се промени, както сам апостол казва (1 Кор. 7:16): „откъде знаеш, жено, не ще ли спасиш ти мъжа си?“ – докато блудодеянието се върши поради развратеност.

Освен това блудникът сам вече се е отделил от съпругата си, защото, отнемайки членовете си от нея, ги е направил членове на блудница; а неверният не е извършил грях против плътското единение, и дори чрез него може да бъде привлечен към вярата. Да не говорим, че при отказ от съжителство от страна на вярващия съпруг целият ред на живота би се разрушил и самото Евангелие би било изложено на укор.

Трябва да отбележим и че тази заповед на апостола се отнася само за случаите, когато съпругът и съпругата са се съединили в брак, докато и двамата са били неверни, а впоследствие едната страна е повярвала. Защото ако още отначало единият е бил вярващ, а другият – невярващ, тогава на вярващия изобщо не е било позволено да влиза в брак с невярващ. Това се вижда от думите на апостола – той не казва: „ако някой желае да вземе невярваща“, а: „ако някой брат има невярваща жена“, тоест вече е женен за нея.

И още не повелява вярващият непременно да живее с невярващия, а само ако последният желае това; понеже именно това означават думите му: „съгласен е“, тоест ако той пожелае да остане.

“неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж”. Тоест чрез изобилието на чистота у вярващата страна се преодолява нечистотата на невярващата. Това означават думите на апостола, а не че езичникът става свят. Защото апостолът не казва: „става свят“, а: „освещава се“, тоест неговата нечистота се побеждава от светостта на вярната половина. Той говори това, за да не се страхува вярващата жена, че ще стане нечиста, ако продължи съжителството си с такъв мъж.

Но възниква въпросът: този, който се съединява с блудница и става едно тяло с нея, става нечист (срв. 1 Кор. 6:16). Значи и онзи, който се съединява с езичница, също става едно тяло с нея. Ако първият е нечист, защо вторият да не става нечист?

По отношение на блудството наистина е така: когато блудници общуват помежду си, тяхното смесване е нечисто и затова и двамата са нечисти. Но при съжителството на вярващия с невярващия случаят е различен. Невярващият мъж е нечист поради своето неверие. Но жената няма общение с него в неверието му, а само в брачното ложе. В това общение няма никаква нечистота, защото то е законен брак. Ето защо вярващата страна не става нечиста.

“Иначе децата ви биха били нечисти.“ Ако нечистотата на невярващия не се побеждаваше от чистотата на вярващия, тогава и децата им биха били нечисти, или само наполовина чисти.

„А сега са свети“. Тоест, не са нечисти. С думата „свети“ апостолът напълно премахва всякакъв страх от подобно подозрение.