В следващото изложение апостолът възнамерява да докаже, че не всички, произлезли от Авраам, са негово истинско семе; и за да не помисли някой, че казва това под влияние на силно възмущение, предварително отстранява такова предположение, като се изразява благосклонно към евреите – казва, че ги обича много. „Повярвайте ми“ – казва той – „казвам истината в Христа, не лъжа“. В потвърждение извиква трима свидетели: Христа, собствената си съвест и Светия Дух, като добавя: „голяма е скръбта ми и непрестанна е мъката на сърцето ми при споменаването на евреите, защото са извън благодатта“, за което и възнамерява да говори по-нататък.

Първо узнай какво е отлъчване. То е отделяне, отчуждение. Както никой не смее да се докосне до дар, посветен на Бога, така и до отлъчен човек – но по друга причина: към свещения дар никой не дръзва да се приближи от уважение, като към посветен на Бога, а с отлъчения всички прекъсват общение, като с осквернен и отчужден от Бога.

Какво означават думите на Павел? Изглежда, че той казва нещо противоположно на това, което е казал преди. Там твърди, че нищо не може да ни отлъчи от Божията любов, а тук казва, че би желал сам да бъде отлъчен от Христа. Изглежда противоречие, но всъщност не е така. И тук той изразява желание да бъде отлъчен от Христа поради любов към Бога.

Всички обвинявали Бога, че Той е изгонил и лишил от чест евреите, които били удостоени с осиновение, с особена слава, и които били предците на Христа, а вместо тях въвел хора, които никога не Го познавали – езичниците. Така изричали ропот и хула против Божия Промисъл, сякаш това било несправедливо и сякаш Бог бил измамил праотците, на които бе обещал даровете.

Затова Павел страдал, терзаел се за Божията слава и желаел сам да бъде отлъчен, само и само евреите да се спасят и тяхната хула против Бога да престане. Виждаш ли, че той, от пламенна любов към Бога, желае, ако това е възможно, да бъде отделен от събора на вечно живеещите с Христос, не от любовта Му, а от славата Му и от наслаждението в нея.

Така и бащите често се отделят от синовете си, за да се прославят те – не защото се отчуждават от любовта към тях, а защото предпочитат сами да бъдат в безчестие, за да станат децата им славни.

И така, разсъждава апостолът: „Аз, който съм извършил безброй подвизи, който обичам Бога безмерно, желая заради славата Божия да се лиша от славата Христова.“ А това не е загуба, а по-скоро придобивка.

С думите „за братята си, сродниците ми по плът“ той изразява своята най-нежна и гореща любов към юдеите.

Тук апостолът възхвалява и величае юдеите, за да не си помисли някой, както вече казах, че говори под влияние на силно възмущение. Незабележимо при това изказва и мисълта, че Бог е желал и те да се спасят. Това се вижда от факта, че Той ги е удостоил с осиновяване и слава, дал е обещания на техните отци, надарил ги е с всички други преимущества и е благоволил от тях да се роди Христос. Но те сами са отхвърлили това благодеяние.

Удивявайки се на Божията любов, апостолът възнася благодарение на Единородния и казва: „Който е над всички Бог, благословен во веки.“ Макар други да роптаят и да казват, че приемането на езичниците не е било основателно, ние, които познаваме тайните Христови, знаем, че Той е достоен за прослава. При това, отбелязва Златоуст, трябва да се посрами Арий, защото Павел нарича Христос Бог над всички.

„Аз — казва апостолът — се разпалвам, защото хулят Бога, и затова изказах желание всички да се спасят. Но ако не всички ще се спасят, оттук не следва, че Бог е нарушил обещанията, дадени на отците, или че Неговото слово не се е сбъднало. Той е изпълнил обещаното, макар хулителите да твърдят, че на едни е обещал, а други е удостоил с даровете. Послушай по-нататък.“

Не аз, казва апостолът, ти обяснявам какво е истинското семе на Авраам, а самият Стар Завет, който казва: „в Исаак ще се нарече твоето семе“ (Бит. 21:12). Затова онези, които са се родили по примера на Исаак, тоест по силата на обещанието, те наистина са чеда на Авраам, а още повече — чеда Божии. Защото всичко се извърши чрез Божието слово. И Исаак се роди не по закона и силата на природата, а по силата на обещанието: „По това време ще дойда, и Сарра ще има син“ (срв. Бит. 18:10).

И така, Исаак е създаден и роден чрез Божието слово. По същия начин и ние, Божиите чеда, в купела на водата, като в утроба, се оформяме чрез Божиите думи, които се произнасят над нас, защото, когато се кръщаваме в името на Отца и Сина и Светия Дух, ние се раждаме за нов живот. И както тогава Бог обеща раждането на Исаак и след това го изпълни, така и нашето духовно раждане Той предсказа чрез пророците и по-късно го приведе в изпълнение.

Затова думите „от Исаак потомство ще се нарече с твое име“ трябва да се разбират така: семето на Авраам са онези, които са се родили по примера на Исааковото раждане, тоест чрез Божието слово. Следователно Божието слово се е сбъднало, но Бог е дарувал обещаното на истинското семе — на вярващите от езичниците, които са станали Божии чеда, както и Исаак, понеже и те са от обещанието.

А ако юдеите кажат, че думите „от Исаак потомство ще се нарече с твое име“ означават, че родените от Исаак се числят към семето на Авраам, тогава следва да признаят и идумеите и всички произлезли от тях, защото техният праотец Исав също беше син на Исаак. Но идумеите не само не се наричат чеда на Авраам, а дори са напълно чужди на израилтяните и се наричат чуждоплеменници.

Апостолът вече е доказал, че макар Авраам да е имал много различни потомци, негово семе, потомство, е наречен именно Исаак и онези, които се раждат по неговия пример. Сега той казва: това можеш да видиш не само при Исаак, но, което е още по-значимо — при братята, родени от един и същ баща и една и съща майка, и то близнаци — Исав и Яков. И двамата имат един произход, но не получиха еднакви права: единият беше избран, а другият — отхвърлен. Затова не питай защо Бог е избрал езичниците и ги е направил семе на Авраам, а дори и Божии чеда, а евреите е отхвърлил.

Тук е необходимо предварително да изясним смисъла на онова, за което апостолът възнамерява да говори по-подробно. Мнозина са питали: защо езичниците бяха предпочетени пред юдеите? (защото никой не може да каже – заради добродетелта им, понеже всички са съгрешили). Апостолът поставя множество въпроси, които са непостижими за нас, но постижими за Бога.

Първо показва, че между двамата братя близнаци избраният е избран не поради добродетел, а отхвърленият е отхвърлен не поради порочност (понеже те още не бяха сторили нито добро, нито зло, тъй като се намираха още в утробата на майка си), а според избора и предведението Божие – единият бе избран и възлюбен, а другият – отхвърлен, както и пророкът казва: „Обикнах Якова, а Исава намразих“ (Мал. 1:2). Така всичко става по Божие дело, избор и предведение.

Но защо говоря само за тези лица? Всички израилтяни славиха златния телец, ала едни бяха наказани, а други не. И фараонът наистина беше жесток, но и мнозина други също бяха жестоки – защо тогава наказанието сполетя само него? Виждаш ли, че това е непостижимо за човешкия разум, но разбираемо само за Бога. Така и изборът на езичниците и отхвърлянето на юдеите ни изглежда неоснователно, но в очите на Бога и едното, и другото е напълно справедливо. Такъв е смисълът на целия този откъс.

Следователно, Бог е справедлив и към нас, езичниците, и към юдеите.

Апостолът прибавя, както вече беше казано по-горе, и друго изречение от Стария Завет, за да докаже, че единствено Бог знае кой е достоен за чест и кой за наказание. Макар всички да съгрешиха, когато изляха телеца, Бог помилва едни, а други предаде на левитите за изтребление. И Моисей, великият пред Бога, не знаеше причината за това — а ти искаш да узнаеш причините защо езичниците са предпочетени пред юдеите, макар и те да са били грешници?

Впрочем, Павел можеше да посочи причината, както и я изяснява на друго място: че израилтяните смятаха, че се оправдават чрез дела, а езичниците — чрез вяра и благодат. Но тук той умишлено не я изрича, като по този начин напълно загражда устата на любопитните и ни убеждава да не изследваме Божиите съдби.

Исаак желаел да благослови Исава, но Яков побързал да отиде на полето, за да улови дивеч и да получи от баща си благословението и Бог, по праведния Си съд, направил така, че Яков, като напълно достоен, получил благословението. На пръв поглед апостолът като че ли отнема свободната воля, но всъщност не е така.

Когато говорим за една къща, казваме, че тя е дело на майстора, макар майсторът да се нуждае и от материал, и от помощници при строежа. Понеже строежът зависи от него, казваме, че той е построил цялата къща.

Така и за Бога казваме, че всичко е Негово дело, макар Той да има нужда и от нашето съдействие. Той извършва всичко: Той дарува венците, Той и осъжда; затова и казваме, че всичко е Божие дело.

Както от онези, които изляха телеца, едни бяха спасени, а други наказани — защото единствено Бог знаеше кой е достоен за спасение и кой за наказание, — така и макар да е имало и други порочни хора, Божият гняв постигна само фараона. „Затова именно, — казва Господ, — Аз те поставих,“ тоест изведох те, фараоне, на показ пред света, за да стане чрез тебе явна Моята сила, и мнозина да се въздържат, като чуят за Моето име, справедливо и могъщо по цялата земя.

Апостолът прави извод и доказва, че от Бога не бива да се изисква отчет. Бог когото иска, помилва — както постъпи с израилтяните, които изляха телеца, — а когото иска, ожесточава, както стана с фараона. Какво означава „ожесточава“? На пръв поглед това звучи странно. Но за Бога се казва, че Той направил сърцето на фараона жестоко, подобно на това, както слънцето втвърдява калта.

Как става това? — Чрез дълготърпение. Бог направил сърцето на фараона жестоко, като проявявал търпение и снизхождение към него.

Тук става нещо подобно на това, когато някой има порочен слуга и се отнася към него човеколюбиво. Колкото по-човеколюбиво се отнася господарят, толкова по-лош става слугата — не защото господарят го учи на порок, а защото слугата злоупотребява с търпението му и го използва, за да увеличи собствената си порочност, пренебрегвайки проявеното към него дълготърпение.

Апостолът, както вече многократно бе казано, по всякакъв начин се старае да покаже, че разпорежданията и съдбите Божии са известни единствено на Бога. Затова навсякъде той поставя множество трудни въпроси, без да предлага решения, за да постави слушателя в недоумение и чрез това да го убеди, че Божиите съдби са непостижими за човека и надхвърлят неговия разум. Смисълът на този откъс е следният. Апостолът представя възражение и недоумение:
ако Бог ожесточава когото поиска, тогава защо все още обвинява грешника? Защото кой може да се противопостави на волята Му? Ако Той пожелае и ожесточи някого, а ожесточеният съгреши по справедливост, как тогава Бог може да го обвинява и наказва?

Именно такова възражение излага апостолът, за да покаже, че това недоумение може да бъде разрешено само от Бога; затова самият той не го разрешава, а отговаря на недоумяващия, казвайки: “Ами ти, човече, кой си, за да спориш с Бога?”.

Виждаш ли как апостолът спира неуместното любопитство, налага възпираща юзда и учи човека да разбира разликата между Бога и себе си? „А ти кой си?“ — пита той. Нима ти участваш с Бога в управлението на света? Нима ти си съдия на това, какво Той трябва или не трябва да прави? Да казваш: „това трябваше да стане така, а онова — иначе“, означава да се препираш с Бога и да вървиш против Него. А това в никакъв случай не бива да се прави; напротив, човек трябва с покорство да приема всичко, извършено от Бога, както и да е било то извършено.

Този пример Павел употребява не за да унищожи нашата свободна воля и да ни представи като бездейни и неподвижни същества, а за да ни научи как трябва да се покоряваме на Бога и да Му оказваме дълбоко, смирено и безмълвно послушание.

Както грънчарят, разсъждава той, от една и съща глина изработва каквото пожелае, и нито един от съдовете не му възразява, така и ти не питай Бога, защо, макар хората да са от една и съща природа, Той наказва едни, а други награждава; напротив, благоговей пред Него и подражавай на глината. Както тя е покорна на ръката на грънчаря, така и ти се покорявай на волята на Разпоредителя на вселената.

И знай, читателю, че както при съдовете не от самата глина зависи дали едни ще бъдат за почетна, а други за низка употреба (понеже глината е една и съща), а от намерението и употребата на този, който ги използва, така и при хората не от природата зависи, че едни са достойни за наказание, а други — за награда (понеже природата е една и съща), но от произволението.

След като затваря устата на любопитния, апостолът вече дава и самото обяснение. Смисълът на казаното е следният. Фараонът бил „съд на гнева“, тоест човек, който със своето ожесточение разпалва Божия гняв. Бог го „щадил“, тоест търпял го, понесъл го дълго, защото го удостоил с велико дълготърпение.

Но той злоупотребил с това дълготърпение, превръщайки го в средство за още по-голямо ожесточение, и така направил себе си съд, способен да приеме гнева — „съвършен за погибел“, тоест сам се приготвил за нея чрез собствената си воля, защото не пропуснал нищо, което води към гибелта му, а напротив, извършил всичко, което го увличало към нея.

Или пък, „щадил“, значи изложил го на показ, за да може, след като не се е поправил чрез дълготърпението, да бъде наказан, и чрез това да се прояви Божието могъщество, та другите, като видят, да се вразумят.

Така, наказвайки него, който по своята собствена воля се превърнал в съд на гнева, Бог показал силата Си; а помилвайки мнозина, които също бяха съгрешили, но станаха достойни за милостта, езичниците, Той явил „богатството на славата Си“. Не казва „на човеколюбието Си“, а „на славата Си“, защото пълната Божия слава се състои в това — да милва. По-нататък апостолът казва: „които Той приготви“, тоест предвиди. И не казва: „спаси всички езичници“, а „от езичниците“, тоест някои.

Затова не се съблазнявай, юдеино: ето, и от езичниците едни биват помилвани, а други — не.

Юдеите биха могли да кажат: „Ти, Павле, ни заблуждаваш, като говориш това.“ Затова апостолът привежда пророк Осия, който възкликва и казва: „който не беше Мой народ, ще нарека Мой народ.“ Кои са били тези, които не бяха Негов народ? — Езичниците. А кои са били „нелюбими“? Църквата от езичниците. Но именно тези езичници станаха народ Божи и възлюбени, и дори, което е още по-велико, синове на живия Бог.

А ако някой каже, че това е било изречено за юдеите, които са се показали неблагодарни, но после са били приети отново в благодат, то това тълкуване в никакъв случай не противоречи на нашето обяснение. Защото, ако такова приемане е станало с тях, какво би могло да попречи то да се случи и с езичниците?

Апостолът не се задоволява само с позоваването на Осия, но привежда за свидетел и пророк Исайя, който „възвестява“, тоест смело и без страх заявява, че няма да се спасят всички израилтяни, а само онези, които са достойни за спасение (защото именно това означава думата остатък — избраните), които Бог е запазил и отделил като достойни.  Като казва: „както е морският пясък“, апостолът им припомня древното обещание, дадено в Стария Завет, за което те самите са се оказали недостойни. И тъй, не се безпокойте, сякаш Божието обещание е било нарушено: всички пророци предварително възвестяват, че не всички ще се окажат достойни за спасение.

Сега апостолът показва как ще се спаси остатъкът и казва, че не е нужно човек да се труди, да отива надалеч и да се изнурява с дела по Закона. Бог, Който довежда всичко до край и извършва делото на вярата по целия свят по кратък и съвършен начин, ще извърши това „по правда“, тоест за да оправдае онези, които я приемат. „Ако с устата си изповядаш Иисуса за Господ и в сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите — ще се спасиш“ (Рим. 10:9).
Ето го съкратеното слово, тоест кратките изречения на вярата.

След като каза, че остатъкът ще се спаси, апостолът сега обяснява какво означава това. Бог е оставил за нас избраното семе и хляб, защото думата „остави“ тук е употребена в смисъл на „избра“. Ако Бог не беше запазил този остатък, ние бихме загинали напълно, подобно на жителите на Содом и Гомора, които бяха осъдени заради своите грехове.

Тук апостолът дава най-ясното обяснение, показвайки защо езичниците бяха приети, а израилтяните — отхвърлени. Езичниците, казва той, придържайки се към правдата, която е от вярата, наистина се оправдаха, а израилтяните, непрестанно търсейки „закона на правдата“, тоест закона на делата, не достигнаха до правдата, защото законът, основан върху дела, не бе способен да оправдае.

Питаш: защо израилтяните не достигнаха до правдата, макар и усърдно да я търсеха? Знай, че те търсеха оправдание не чрез вяра, а сякаш чрез делата на Закона.

Препъва се онзи, който, вглеждайки се в нещо странично, не обръща внимание на това, което е под нозете му. Така и юдеите, съсредоточени върху Закона, се спънаха в Христа, тоест не повярваха в Него. А „камък за препъване“ и „камък на съблазън“ Христос е наречен спрямо онези, които не са повярвали, според завършека и тяхното разположение. Сам по Себе Си обаче Той е положен като основа и опора, защото е казано: „Който вярва в Него, няма да се посрами“ (Ис. 28:16) — било то езичник или юдеин. Така всичко се извършва и оправдава чрез вярата, а не чрез делата.