Тъй като мнозина и след кръщението съгрешават, апостолът прибавя: „които не живеят по плът“, за да покаже с това, че всяко зло произтича от нашето нерадение. Сега вече е възможно и дори лесно да се живее не по плът, докато преди Христос това е било много трудно. Но ние трябва не само да не живеем по плът, а и да живеем по дух, защото венецът не се дава само за въздържание от порока, а за участие в добродетелта и в духовните дела.

Под закон на духа апостолът разбира Светия Дух — така, както и греха нарече закон на греха. А под закон на живота има предвид този закон в противопоставяне на закона на греха, който ни донесе и смърт. Защото Божията благодат умъртви и греха, и смъртта, и като направи борбата за нас по-лека, ни изведе така към подвига.

Зли езици дръзнали да разбират тук под закона на греха Моюсеевия закон; но апостолът никъде не го нарича така, а напротив — нарича го свят и духовен. „Ако Мойсеевият закон е духовен“, – възразяват те – „тогава каква е разликата между него и закона на Духа?“ Разликата е много голяма: законът на Моисей само е даден от Духа, а законът на Духа — сам дава Духа.

След като спомена за Духа, апостолът сега споменава и за Отца, и за Сина, като по този начин ни учи на тайната на Светата Троица. Изглежда, че той говори против закона, но всъщност не е така. Защото не казва, че законът е извършвал зло, а че е бил „безсилен поради плътта“. А как е бил отслабен? Чрез плътта, тоест чрез плътското мъдруване.

След това става ясно какво точно иска да каже апостолът. Както вече бе казано, той има предвид, че макар законът и да поучаваше, не можеше да победи прекомерно плътското мислене. Затова Отец изпрати Своя Син „в подобие на плът греховна“ — тоест имащ плът, по същество подобна на нашата греховна, но без грях. И тъй като апостолът спомена греха, прибави и думите „в подобие“: Христос прие не друга, а същата плът, каквато имаме и ние, и я освети и увенча, като осъди греха в приетата плът и показа, че самата плът не е греховна по природа.

Представи си, че царски син, виждайки на пазара как бият една жена, се нарича неин син и така я освобождава от ръцете на биещите. Така направи и Христос.

Изразът „в жертва за грях“ може да се разбере и по-просто: Отец изпрати Своя Син „в жертва за грях“, тоест за да победи греха. Обяснявайки това, великият Йоан Златоуст казва: Христос изобличи греха, който тежко съгреши. Докато грехът убиваше грешниците, той сякаш имаше законно право да им носи смърт; но понеже извърши неправда, бе сам осъден. Затова Бог изпрати Своя Син — както за да покаже неправдата и злото на греха, така и за да го осъди по справедливост, та дяволът да не може да каже: „Христос ме победи със сила.“

За да не каже някой: „Каква полза имам аз от това, че Христос победи в онази плът, която прие?“, апостолът обяснява: именно заради теб е тази победа. „Оправданието“, казва той, тоест целта на закона (защото законът имаше за цел да оправдае човека), се изпълнява в нас. Това, което законът се стремеше да постигне, но не можеше, Христос извърши за нас. Негово бе делото да се бори, а ние се ползваме от победата.

Затова и няма да грешим, ако не живеем по плът, тоест ако не мислим и не се ръководим от плътското. Но само това, да не мислим плътски, не е достатъчно; необходимо е, както вече бе казано, да имаме и духовно мислене. Поради това апостолът добавя: „но по дух“. Защото, както казва Давид: не само „отклони се от злото“, но и „върши добро“ (Пс. 33:15).

След като чухме, че Христос ни е дарувал победата, не бива никак да отпадаме, а трябва да съхраним благодатта на „водната баня“ (Еф. 5:26), тоест на кръщението, защото сега за нас борбата е много по-лека, отколкото беше преди.

Тези, които са се предали на неумереното робство на плътта, винаги мислят за плътското и никога не разсъждават за божественото; а онези, които изцяло са се подчинили на Духа, мислят и вършат всичко духовно.

Под „плътско мъдруване“ апостолът разбира най-грубите мисли — това название е взето от най-низшата част на човешкото естество. Защото плътта сама по себе си няма собствено мислене; „мъдруването на плътта“ е грубо и земно разсъждение, което бихме могли да наречем ум, насочен към плътското. Така и „духовното мъдруване“ е ум, който размишлява за духовното. Първото поражда смърт, докато второто ражда живот, както и мир — в противоположност на онова, за което ще стане дума по-нататък.

Духовното мъдруване ражда мир, а плътското мъдруване поражда вражда против Бога. Но дали това значи, че мисълта за плътското се надига срещу Бога? Не, казва апостолът; тя се нарича вражда против Бога, защото не се подчинява на Неговия закон. Не се смущавай, обаче, като чуеш: „нито може“, а разбери думите правилно. Плътското мъдруване не може да се подчини на Бога, докато остане плътско — същото, както да кажеш: блудницата не може да бъде целомъдрена, докато не се промени. Апостолът не казва „няма да може“ в бъдеще време, а „не може“ в сегашно — т.е. докато човек остава под властта на плътта. Иначе как биха станали злите добри — самият Павел, разбойникът на кръста и безброй други грешници, ако промяната беше невъзможна?

Така и в Евангелието Господ казва: „Не може лошо дърво да дава добри плодове“ (Мат. 7:18), тоест докато остава лошо. Затова нека не мислим за плътското, а за духовното, за да имаме мир с Бога, Който ни дарява Своя Дух — чрез Него вече е леко за нас онова, което някога, при закона, бе трудно за изпълнение.

Тоест, онези, които имат плътско мислене, не могат да угодят на Бога, докато останат такива; защото апостолът, казвайки „плът“, не нарича така самата същност на тялото, а грубия, земен начин на живот, който прави целия човек плътски. Така и в Стария Завет е казано: „Не ще пребъдва Духът Мой в човека вовеки, понеже той е плът“ (Бит. 6:3).

По-нататък апостолът добавя: „А вие не живеете по плът“, тоест не служите на плътския живот, а на духовния.

Защо обаче не казва: „Вие не живеете в грехове“? За да узнаеш, че Христос не само угаси властта на греха, но и направи самата плът по-лека, по-одухотворена. Както желязото, когато дълго стои в огъня, само се превръща в огън, така и плътта на онези, които чрез кръщението са приели Духа, цялата става духовна.

Изразът „ако само“ („εἴπερ“) тук не изразява съмнение, а напротив, пълна увереност, тоест означава „понеже“ („понеже Духът Божи живее във вас, вие сте в Духа“).

А „ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Негов.“ Апостолът не казва: „ако вие не притежавате Духа Христов“, защото това би прозвучало твърде сурово, но говори по-общо: „ако някой няма Духа“. Така той омекотява израза, без да отслабва смисъла. И напълно справедливо: защото Духът е печатът на принадлежност към Христос. Който няма този печат, не принадлежи на Господа, върху когото е положен този божествен знак.

Отново апостолът утешава своите слушатели, когато казва: „А ако Христос е във вас“. Някои тълкуват тук Христос като Светия Дух, но това е погрешно. Апостолът ясно дава да се разбере, че който има Духа, има в себе си Самия Христос, защото където е едно от Лицата на Светата Троица, там са и останалите.

Какво следва от това, че Христос е в нас? Тогава тялото става мъртво по отношение на греха, а Светият Дух, Който е в нас, е живот — не само защото Сам живее, но и защото може да дава живот и на други. Духът е живот „поради праведността“, тоест защото сме оправдани от Бога и тази праведност се запазва в нас. А когато тя пребъдва, грехът вече няма място; когато няма грях, няма и смърт — остава само живот, и в настоящия век, когато човек живее в Бога (защото именно този живот е истинският живот — животът за Бога), и в бъдещия век, където животът е вечен и безкраен.

Отново апостолът започва да говори за възкресението и казва: не се бой, че си облечен в смъртно тяло. Ти имаш Божия Дух, Който възкреси Христос от мъртвите. Както Той Го възкреси, така несъмнено ще възкреси и теб — дори ще те оживотвори. Ще възкръснат и онези, които нямат Духа, но те ще възкръснат за осъждане; а онези, които имат Духа, ще възкръснат за живот.

Затова апостолът не казва „възкреси тялото“, а „оживотвори“ чрез живеещия в теб Дух. И не казва „който е живял“, а „който живее“ — тоест Духът, Който пребъдва в теб до самия край. Защото, когато Бог види в теб Своя Дух, Той няма да поиска да те остави извън брачната чертогa; но ако нямаш Духа, несъмнено ще загинеш — дори и да възкръснеш.

И тъй, умъртви делата на тялото, за да живее в теб Духът, и чрез Него да ти бъде даден животът.

След като апостолът е показал каква полза носи духовният живот, а именно, че чрез него Христос обитава в нас и нашите смъртни тела се оживотворяват, той накрая прибавя и увещание: ние не сме длъжници на плътта, а именно на Духа.

Защото това, което Бог ни е дал, е дар на Неговата благодат, а нашият дълг е да Му отговорим с послушание — не по принуда, но като неизбежно следствие от тази благодат.

Като пояснява израза „не по плът“, за да не бъде разбран като отричане от самото естество на плътта, апостолът прибавя: „за да живеем по плът“. С други думи, той казва: не забранявам всяка грижа за тялото (защото сме длъжни да го храним и да се грижим за него), но осъждам онази грижа, която води до грях.

Живее „по плът“ онзи, който прави тялото господар на живота си и царица на душата си.

По-горе апостолът даде обещание: ще живеете, ако умъртвявате греховните дела. Сега той посочва по-висок венец и по-голяма награда, а именно осиновяването от Бога.

Не казва: „всички, които живеят чрез Духа“, а: „всички, които се водят от Духа“, т.е. онези, които се оставят да бъдат направлявани от Него като от впрегатен водач, като правят Духа господар над душата и тялото си.

Макар и да си приел кръщение и чрез него да си станал Божи син, ако не се водиш от Духа, ще изгубиш този дар. Защото, макар всички да сме приели Духа в „банята на възраждането“, да бъдем водени от Него през целия си живот е вече наша отговорност.

Затова апостолът не казва: „които са получили Духа, те са Божии чада“, а: „които се водят от Духа Божий“, т.е. които Го следват и Му се подчиняват в делата и помислите си.

Апостолът казва, че онези, които се водят от Духа Божи, са Божии синове. Но понеже юдеите също си приписвали осиновението от Бога — „Синове възпитах и възвисих“ (Ис. 1:2), и още: „Израил е Моят син, Моят първороден“ (Изх. 4:22), апостолът показва каква е разликата между нашето осиновение и това на юдеите.

Юдеите, казва той, са приели „духа на робството“ — така нарича писмото на Закона, защото, макар и даден чрез Духа, той по същността си повече подхожда на роби. Затова след всяко престъпление следвали телесни наказания: побивания с камъни, изгаряния, заплахи — „меч ще ви изяде“ (Ис. 1:20). Оттам произлизат и земните награди, и обещанията за временни блага, и множеството външни, дребни заповеди, достойни за слуги, а не за свободни.

Затова, макар юдеите да се наричали Божии синове, те оставали роби. А ние се наричаме синове — като свободни и благородни. Нашите награди са небесни, нашето наследство е Царството небесно; и нашето наказание не е побиване с камъни или телесна разправа, както при юдеите, достатъчно е виновният да бъде отстранен от тайнствената трапеза, както баща наказва сина си.

И заповедите, дадени нам, са божествени и достойни за свободни: не гледай жена с нечист поглед, не се кълни, остави имота си заради Бога. Изпълняваме ги не от страх от наказание, а по вътрешно разположение и любов. Това личи и от факта, че мнозина сред нас вървят дори отвъд предписаното от заповедите.

Освен това, юдеите не са имали Духа, а ние сме обилно изпълнени с Неговата благодат.

Апостолът употребява еврейската дума „Авва“, защото така истинските Божии синове наричат своя Отец. Как така? – ще попиташ. — Нима и юдеите не са наричали Бога свой Отец? Писанието казва: „Забрави Бога, Който те е родил“ (Втор. 32:18), и още: „Не един ли Бог ни е създал?“ (Мал. 2:10), „Не един ли е у всички нас Отец?“ (Мал. 2:10).

Да, това е казано за юдеите, но сред тях не се е намерил нито един, който да нарича Бога Отец в молитва така, както всички ние Го наричаме след кръщението. И ако някой от тях все пак е произнасял това име, то е било от себе си, по човешко разбиране; а вярващите го изричат, водени от самия Дух.

Както познаваме духа на пророчеството по това, че който го има, предсказва бъдещето, така и духът на осиновението се познава по това, че който го е приел, нарича Бога свой Отец — не по навик или разсъдък, а по вдъхновение на Духа. И това, казва апостол Павел, е един от даровете на Светия Дух.

Тъй като не всички деца са и наследници, апостолът доказва, че ние сме не само Божии чеда, но и наследници. А понеже не всеки наследник получава най-доброто наследство, той показва, че ние сме приели именно най-доброто – защото сме Божии наследници. И понеже може да има наследници, които не са сънаследници на Единородния Син, апостолът добавя, че това важи и за нас: ние сме сънаследници Христови.

„Само ако страдаме с Него, за да се и прославим с Него.“  Като казва, че сме сънаследници на Христос, апостолът подчертава, че ще достигнем това не без причина. Защото Онзи, Който ни е удостоил с такива блага, когато още не сме имали никакви заслуги, колко повече ще ни възнагради, когато ни види усърдно да се трудим и да страдаме за Него. Така Бог устройва всичко, за да не се срамуват получилите дара, сякаш са го получили без усилие. Замисли се колко дълбоко ни увещава апостолът тук, че онзи, който е станал достоен за такива дарове, трябва доброволно да се подлага на страдания и изпитания.

След като говори за страданията, апостолът, за да не се разколебае слушателят, който е изведен на пътя на страданията и е въвлечен в изпитания, го насърчава: не се бой. „Сегашните временни страдания“, тоест преходните, не могат да се сравнят с бъдещата слава. Той не казва „с бъдещия покой“, а именно „със славата“, защото славата е по-желана за мнозина. Там, където има покой, не винаги има слава, но където има слава – там има и покой.

С думата „ще се открие“ апостолът показва, че славата съществува още сега, но е скрита; тогава обаче тя ще се разкрие в пълнота. И понеже тази слава е най-велика и неизказано превъзхожда сегашния век, тя е приготвена за онези, които ще пребъдват в безкрайните векове.

Затова, слушателю, като имаш пред очи, че страданията са временни, а славата на бъдещия век – вечна, приемай страданията с търпение и чрез тях придобивай слава.

Желаейки да покаже каква слава ще получим, апостолът казва, че дори самото творение ще се преобрази към по-добро — и колко повече ние ще се удостоим с по-съвършено състояние.

Смисълът на казаното е следният: пророците често говорят по подобен начин — при тях реките ръкопляскат, хълмовете скачат, животните и неразумните твари имат лица и гласове. Така постъпва и апостолът, когато казва, че творението има „надежда“, тоест голямо очакване, че и то ще се промени към по-добро и очаква откриването на славата на Божиите синове. Тогава и то ще бъде прославено чрез нетление, когато и ние се облечем в безсмъртие. Затова, когато чуеш да се говори за творението като за живо същество, разбирай това като обичайна фигура на речта — олицетворение.

Творението се е „покорило“ на суетата, тоест на тлението, станало е тленно заради теб, човече. Понеже ти сам прие смъртно и подвластно на страдания тяло, земята започна да ражда тръни и бодили, а небето, остаряло от времето, вече има нужда от обновление.

Как така творението стана тленно по вина на друг? Защото то беше създадено изцяло за човека. Изразът „не по своя воля“ означава, че всичко това е станало по Божие домостроителство, а не по волята на самото творение — то не е избирало съдбата си, а е последвало човека, който е пренебрегнал земното и е устремил духа си към небесното.

Думите „в надежда“ и други подобни трябва да се разбират в духа на олицетворението. И тъй, самото творение също „ще бъде освободено“: не само ти, но и онова, което е по-низше от теб — бездушно и неразумно, – ще има дял в благата и няма вече да бъде тленно, а ще стане съразмерно на твоето обновено естество.

Когато твоето тяло стана тленно, тогава и творението се подложи на тление; когато пък твоето тяло стане нетленно, и творението ще се преобрази в нетление. Следователно, щом творението пострада заради теб, ти сам трябва да приемеш страданието заради Бога; и ако то се надява да бъде прославено, колко повече ти имаш основание да се надяваш на прославление. Както бащата облича слугите си в хубави дрехи за чест на синовете, така и Бог е запазил творението – за слава и почит на човека.

С тези думи апостолът насърчава слушателя да презре земното и преходното. Казва като че ли така: не бъди по-низш от творението, не се привързвай към настоящето, а въздишай по бъдещата слава. Ако дори творението въздиша, то колко повече трябва ти.

„И ние сами, имайки начатъците на Духа“ — тоест, вкусили бъдещите блага, въздишаме, защото още не ги притежаваме напълно; сегашните дарове са само залог на онова, което предстои. А за да не помислят еретиците, че въздишаме, понеже светът е зло, апостолът уточнява: „очакваме осиновението“. Това не е кръщелното осиновение, което вече имаме, а съвършеното — в славата на нетленното тяло, когато настъпва пълното изкупление и вечната свобода от греха и смъртта.

Понеже говори за бъдещи неща, в които мнозина не вярвали, апостолът насърчава: не се съмнявай ти, който вярваш, в думите, което ти казвам. От онова, което вече си получил, черпи увереност и за бъдещето. Както и преди — когато Бог ти даде велики дарове, без да принесеш нищо друго освен вяра, така и сега, уповавайки се на бъдещите блага, дръж се за същата тази вяра. Защото надеждата е истинска надежда само тогава, когато предметът ѝ е невидим; ако нещо вече се вижда, то защо да се надява човек на него? Затова не търси пълнотата тук, на земята: ние „очакваме с търпение“ бъдещето.

А когато чуеш думата търпение, знай, че тя предполага подвиг и духовен труд. Християнинът е призван да търпи и да устоява, очаквайки невидимото, което се постига чрез вяра.

В древни времена Бог дарявал на приелите кръщение много и разнообразни дарования, които обобщено се наричали „дух“. Един получавал дар пророчество, друг — мъдрост, трети — някакво друго духовно дарование. По същия начин Бог давал и дара на молитвата, който също бил наричан дух. Понеже често, без да знаем кое е полезно за нас, молим за ненужни неща, в първите времена този дар на молитвата слизал върху един избран човек — и той се молел от името на всички и учел останалите как да се молят за общото благо. Затова апостолът тук нарича „дух“ именно този вид дар — и душата, получила дара на молитвата, която ходатайства пред Бога и въздиша дълбоко. Такъв духовен човек стоял пред Бога със съкрушено сърце и с пламенни въздишки. Днес знак за това древно предание виждаме в дякона, който стои и принася усърдни молитви от името на народа.

Този човек, казва апостолът, стои и се моли не защото Бог не знае нашите нужди. Онзи, Който „изпитва сърцата“, знае „каква е мисълта на Духа“, тоест на духовния човек. Той се моли вместо вярващите, събрани в Църквата, понеже те са свети — и измолва това, което е угодно Богу. Всичко това става, за да се научим и ние да се молим „по Божията воля“, тоест за онова, което наистина Му е угодно. Затова, ако самият Дух ходатайства за нас, не скърби, когато те оскърбяват или притесняват.

Казаното по-рано: „тварта се подчини на суетата“ (Рим. 8:20), „ще бъде освободена от робството на тлението“ (Рим. 8:21) и „ние не знаем как да се молим“ (Рим. 8:26) – всичко това, както вече отбелязахме, служи за утешение на гонените в Рим.

Но сега апостолът добавя нещо още по-ясно: „На онези, които любят Бога, всичко съдействува за добро“ – дори онова, което изглежда тежко и скръбно. Той не казва, че обичащите Бога няма да претърпят беди, а че дори бедите Бог обръща за тяхно добро и полза.

А понеже това може да изглежда невероятно, апостолът го потвърждава с вече извършеното: „на призваните по Негова воля/намерение“. Бог, казва той, те призова, когато беше далеч, и те прие за Свой; колко повече сега ще ти помогне, след като вече си призван! А „призван“ човек става „по изволението“, тоест по собствената си свободна воля, защото само призванието не е достатъчно — иначе всички биха се спасили, понеже всички са призовани; необходимо е и доброволното откликване на този призив.

Бог предварително знае онези, които са достойни за призванието, и след това ги предопределя. Следователно първо идва предвиждането, а после предопределението. Под предопределение трябва да разбираме непоколебимата благословена воля на Бога. Така Той предварително знаел, че Павел е достоен за евангелското служение, и поради това го предопределил — тоест неизменно решил да го призове.

Онези, за които Бог напред знае, че са достойни за Неговия призив, Той прави подобни на образа на Своя Син. Какъвто е Единородният по естество, такива те стават по благодат — осиновени Божии чеда. Христос е „първороден между много братя“ според домостроителството, защото по Своята божествена природа Той е Единороден. Въплъщавайки се, Той съедини плътта Си с цялата човешка природа, стана наш начатък, освети в Себе Си осъденото човешко естество и затова по право се нарича Първороден, а ние — Негови братя.

„А които призова, тях и оправда“, като ги освободи от греховете и ги направи праведни чрез „банята на възраждането“.

„А които оправда, тях и прослави“, като ги удостои с осиновение и им дарува останалите благодатни дарове.

Виждаш ли, че тук апостолът съвсем ясно показва, че говори на страдащите? Той казва почти следното: ако сме били удостоени с такива блага тогава, когато бяхме врагове на Бога, то колко по-големи блага ще получим сега — след оправданието и прославлението си! И ако Бог е за нас, кой може да бъде против нас? Дори цялата вселена да се надигне срещу нас, Божията премъдрост ще обърне това възставане в наше спасение и слава.

Апостол разсъждава така: оставям настрана всичко останало, за което вече споменах — че Бог ни оправда, че Той ни прослави. Помисли само за това: Той не пощади Своя Син — Единородния, възлюбения, Който е от самото Му същество (защото има и синове Божии, осиновени чрез кръщението), но Го предаде за нас — за всички: благородни и простолюдни, славни и нищожни. И не просто предаде, а предаде Го на смърт. Как тогава няма да ни дарува и всичко останало заедно с Него? Този, Който даде Самия Владетел, нима ще откаже други дарове? Следователно, ако Той не ти дава нещо веднага, това не значи, че няма да ти го даде изобщо. Затова не бързай да търсиш освобождение от страданията, които понасяш заради Христа — ще получиш желаното, когато Той Сам реши да ти го дарува.

Понеже вярващите често търпели от юдеите, наред с други изкушения, и укора, че уж били непостоянни и прибързано се обърнали към християнството, апостолът отговаря: Бог ви е избрал — кой тогава ще обвини Божиите избраници? Ако един човешки художник направи свой избор, никой не дръзва да го осъди; а кой ще се осмели да порицае избора на Самия Бог?

Не казва: Бог прощава греховете, а нещо далеч по-велико — Бог оправдава. Затова не бива да се боим нито от изкушения, нито от укори. Сам Бог ни е избрал и оправдал; за нас умря и дори възкръсна Христос. Кой тогава може да ни осъди — нас, които сме удостоени с такава слава?

Христос Иисус, Който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайствува за нас.

Той „е отдясно на Бога“ — знак на Неговото величие;

„и ходатайства за нас“ — знак на Неговата неизказана любов. Апостолът казва това, за да покаже, че Христос, макар да е завършил домостроителството по плът, не е престанал да се грижи за нас с човеколюбие, но продължава да се застъпва за нас. Именно това означава „ходатайства“. Това изобщо не умалява славата на Единородния, напротив — разкрива я.

Както и за Отца е казано: „като че ли Сам Бог увещава чрез нас“ (2 Кор. 5:20). Нима Божията слава намалява, защото Той моли? Не, това е знак на неизразимата Му грижа за човека.

Някои тълкуват думите „ходатайства за нас“ така: понеже Христос носеше човешко тяло и не го е оставил (както бълнуват манихеите), самото това Негово въплътено битие е застъпничество пред Отца. Като гледа на Сина Си, Който прие плът по любов към хората, Отец си спомня тази любов и се скланя към милост.

Апостолът говори така, за да укрепи страдащите: защото Духът се застъпва за нас, Отец не пожали Собствения Си Син, но ни оправда и прослави, а Синът Сам се моли и ходатайства за нас. Затова не бива нито да се отчайваме, нито да падаме духом.

Показвайки неизказаната любов към нас на Отца, Сина и Светия Дух, апостолът, сякаш вдъхновен свише, възкликва: „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия?“ Този, който е толкова възлюбен и е удостоен с такава грижа от Бога, не може да бъде отделен от Неговата любов от нищо.

С думите „скръб“ и „притеснение“ той обобщава всичко, което може да донесе страдание и бедствие, макар и да не изрежда всяко поотделно.

За да не би някой да приеме скърбите и теснотите като знак за прекратяване на Божията любов, апостолът привежда думите на пророка, който предварително е предсказал тези страдания и е показал, че търпението или всекидневното умиране за славата Божия, е най-голямото утешение.

Такова търпение и утешение, казва той, произтичат от свободната воля, защото по естеството си човешката природа не би могла да ги понесе.

А „умъртвяват“ тук означава — принасят се жертва на Бога. Именно това подчертава, когато казва: „като овце за клане“, т.е. както овцете не се противят, когато ги колят, така и ние търпеливо и доброволно се предаваме в жертва заради Бога.

Като е казал по-рано, че нас ни умъртвяват, апостолът, за да не отпадне някой, мислейки по човешки, веднага предлага ободрение. Той не казва просто „побеждаваме“, а „преодоляваме“ — т.е. побеждаваме с лекота, без труд и без пот, и то чрез самите неща, с които враговете ни се опитват да ни навредят.

В това именно се състои съвършената победа — да надделяваш тогава, когато те преследват и измъчват.

Следователно, не губи вяра, защото Бог Сам ни помага, и не само ни подпомага, но и ни възлюби. Затова не е никак чудно, че ние лесно побеждаваме дори сред самите страдания.

Преди апостолът е казал, че Бог ни е възлюбил, а сега говори за своята любов към Бога — за да не помисли някой, че той се възвеличава сам. Сякаш казва:

„Ние сме така здраво свързани с любовта към Бога, че нищо не може да ни откъсне от нея — нито страданията на този живот, нито и най-страшните заплахи.“ Дори ако някой тиранин ни заплашва със смърт чрез мъчения, или, обратно, ни обещава безкраен живот, за да ни отклони от Бога, той няма да успее.

И не само това — „Нито ангели, нито някакви небесни сили, нито настоящето, нито бъдещето, нито висотата (т.е. небесното), нито дълбината (т.е. земното), нито слава, нито безчестие“ — ни могат да ни отлъчат от любовта на Бога.

Някои тълкуват „висотата“ като Небесното царство, а „дълбината“ — като загубата му. Но дори да съществува някакво друго творение, видимо или невидимо, и то не би могло да ме откъсне от тази любов.

Апостолът казва това не защото ангелите биха отклонявали хората от Христа, а в предположителна форма, за да изрази дълбочината и непреклонността на любовта към Бога, каквато имат християните — не онази външна, с която се хвалят юдеите.
Защото юдеите също казват, че обичат Бога, но не в Христос Иисус, понеже не вярват в Него.