Оставяйки нравственото наставление, апостолът се връща към догматическото и доказва, че слушателите му вече не бива да стоят под властта на закона. Законът, казва той, както добре знаете, има сила над човека, докато той е жив; над мъртвите властта му не се простира. Така и вие – умрели сте за закона, и той вече не може да ви държи в подчинение. (Тълкувание на посланието до римляни)

После пояснява от друга гледна точка: когато умре съпругът, жената е свободна да се омъжи за друг. Тук мъжът е образ на закона, а жената – на неговите слушатели. Следователно би трябвало да се каже: „братя, законът няма власт над вас, защото той е умрял“. Но апостолът не изразява това така, за да не огорчи юдеите, а представя именно жената като умряла – тоест самите юдеи, които по този начин се ползват от двойна свобода. Защото ако жената е свободна, когато умре мъжът ѝ, то още повече е свободна, когато умре и самата тя.

Ако вие, казва апостолът, сте умрели, вече не сте под властта на закона. Защото ако една жена след смъртта на съпруга си е свободна от задълженията към него, то колко повече е свободна тя от властта на закона, когато самата тя умре. Виж колко мъдро доказва, че самият закон изисква да бъде оставен. Така и вие сте се освободили от закона чрез тялото Христово, разпнато за нас. Неговата смърт е дадена, за да умрете вие за закона и да бъдете под властта на Друг – Онзи, Който умря за вас и възкръсна. Защото законът няма живот след смъртта си, а Христос и след смъртта Си живее; затова вие вече нямате право да се отдръпнете от Него, Който живее. А каква е ползата от това? „Да принасяме плод Богу“ – тоест от брака, в който сме се съединили с Христос, да раждаме Нему деца, сиреч добри дела.

Апостолът доказва, че законът никак не ни помага да избегнем плътските страсти, а единствено ги разкрива и изобличава. Когато живеехме по плът и вършехме злите дела, в нашите членове действаха греховните страсти, станали явни чрез закона и познаваеми именно чрез него. Той обаче не казва, че самите членове раждат пороците, за да не остави място за обвинение срещу плътта. Защото душата е като музикант, а членовете – като гусли. Ако музикантът свири зле, и гуслите ще издават лоши звуци. Така и когато бяхме под властта на закона и не можехме да избегнем страстите, плодът ни бяха злите дела, които водят към смърт.

За да не огорчи юдеите, апостолът не казва: „законът е отменен“, а по-меко: „ние се освободихме от него“. Тоест, отърсихме се, прекъснахме връзките си с него, умряхме за него и станахме като мъртви и неподвижни спрямо оковите, които ни държаха. А тези окови са грехът, защото именно чрез него ние бяхме оковани като с вериги. Но ние умряхме за греха, за да „служим на Бога в обновлението на духа, а не по ветхата буква“.

В древността добродетелният живот беше труден, защото Адам и потомците му носеха в смъртното тяло множество природни немощи. Сега обаче, чрез благодатта Христова, получена в Кръщението, нашата природа е подкрепена от Духа, Който ни направи нови и обновени, и ни освободи от слабостта и безсилието на буквата. Затова при закона девството беше рядкост, а днес в Църквата има хиляди, които благочестиво водят девствен живот. Същото може да се каже и за презрението към смъртта.

Апостолът казал много неща, които биха могли да изглеждат като обвинение срещу закона: например – „грехът не бива да господарува над вас, защото вие не сте под закона, а под благодатта“ (Рим. 6:14); или: „законът биде привнесен, за да се умножи престъплението“ (Рим. 5:20); и още: „по старата буква“ (Рим. 7:6). Затова, за да отстрани подобно подозрение, той поставя възражение под формата на въпрос: „Какво да кажем тогава? Нима законът е грях?“

След това веднага дава отговор. Първо отрицателен, както обикновено прави, когато става дума за нещо крайно нелепо. А после привежда и доказателства. „Законът не е грях, казва той, а указател за греха. Аз не бих познал, що е пожелание, ако законът не беше казал: не пожелавай.“

Но възниква въпрос: как тогава настъпил потопът? Как е изгорен Содом, ако преди закона хората не са знаели, че пожеланието е зло? Знаели са и тогава, но не в такава сила, защото пожеланието не е било още усилено. Затова и съзнанието за него не е било толкова ясно, както стана след даването на закона. Първоначално хората познаваха пожеланието само чрез естествения закон, а по-късно и чрез писания закон. Именно тогава то се превърна в основание за по-голямо осъждане. Но това не дойде от учението на закона, а от безгрижието на онези, които не обръщаха внимание на неговите предписания – както апостолът ще покаже и по-нататък.

Апостолът не казва, че законът „произвежда пожеланието“, а че това прави грехът, който според Златоуст е „безгрижната и покварена воля“. Някои тълкуват под „грях“ и самия дявол, или пък склонността към удоволствия и влечението към злото. Тъкмо грехът използва самото поучение на закона за зло.

Несправедливо би било да се вини лекарят, ако на болен от треска, който не престава да иска вода, той забрани да пие и с това още повече усили жаждата му. Задачата на лекаря е да забрани, но не и да пие вместо болния. Така и законът имаше за цел чрез своето учение да отвърне човека от греховното пожелание. Но волята, влюбена в греха, направи пожеланието още по-силно и произведе не едно, а всякакви пожелания, като напрегнато тласкаше човека към зло. Защото именно когато на някого му се забрани нещо, той започва още по-силно да копнее за него.

Затова грехът се проявява най-ясно, когато законът е престъпен. „Защото без закон грехът е мъртъв“ – т.е. не се смята за съществуващ. А когато има закон, който посочва какво е дължимото, тогава грехът оживява – проявява се и става явен грях за онези, които съзнателно престъпват закона.

До Моисей, казва апостолът, аз живеех без закон и затова не подлежах на строго осъждане (тук в свое лице той има предвид човешката природа като цяло). Но когато се яви заповедта, тогава се разкри, че грехът наистина е грях: защото хората грешаха и преди, но не осъзнаваха това. В това е и ползата на закона – той направи хората съзнателни за собствените им грехове.

Думите „аз умрях“ могат да се разбират двояко: първо „съгреших“, и второ „станах виновен за по-голямо наказание“. Виновен за това обаче не е законът, а този, който му се противи. Представи си: някой е болен, но не осъзнава болестта си. Идва лекарят и му открива, че е болен и че трябва да се въздържа от определена храна, която влошава състоянието му. Болният не послушва лекаря – и умира.

Апостолът не казва: „заповедта стана за мен смърт“, а „послужи“, за да подчертае необичайното и странното в това несъответствие. Целта на заповедта е да води към живот – за това и е дадена. Но ако вместо живот е последвала смърт, вината не е в самата заповед, а в греха, тоест в стремежа към злото, в поквареното и страстолюбиво сърце, или по-точно – към удоволствието. Ако не беше дадена заповедта, която да открие греха, тогава дори извършвайки грях, човек не би се считал за виновен и не би подлежал на наказание. Затова думата „умъртви“ трябва да се разбира и за самия грях, и за наказанието, както и по-горе думите „аз умрях“.

Смисълът на мисълта на апостола е следният: когато няма закон, грехът не се вменява. Но когато дойде законът и бъде нарушен, тогава грехът се разкрива и оживява – така че чрез престъпването на заповедта се явява самото състояние на греха. Преди той сякаш не съществуваше, понеже нямаше закон, който да го разкрие и вмени. Ето защо законът сам по себе си не е причина за греха; но тъй като не може и да освободи от него, именно тази слабост на закона ни показа нуждата ни от благодат.

Тук апостолът много ясно затваря устата на маркионити, манихеи, симониани и всички, които осъждат Стария Завет. Защото той открито заявява, че законът е свят, а заповедта – свята, праведна и добра. В същото време прави разлика между закона и заповедта – както между общото и частното: в закона има и догмати, и отделни заповеди. И едните, и другите са свети – догматите, и заповедите, свързани с човешките дела. Следователно те са постановления на благия и праведен Бог, макар споменатите еретици да богохулстват, твърдейки, че законът произхожда от зъл бог.

Законът, казва апостолът, не стана за мен причина за смърт, но грехът ме умъртви, за да се открие какво зло е грехът и че той, въпреки лекуването чрез закона, се е влошил. Под грях, както вече посочихме, трябва да разбираме и волята, склонна към удоволствие, и устрема към злото, и самия дявол, и онова действие, увлечено от наслаждението. Да благодарим на Христос, Който ни освободи от това зло!

Така грехът става „извънредно греховен“ чрез заповедта.

Каква погибел е грехът, това се разкри чрез заповедта, защото грехът използва заповедта, за да доведе до смърт. Подобно е и при някоя болест: когато тя чрез лекарски средства се влоши още повече, можем да кажем, че е проявила своята злокачественост именно чрез лекарското изкуство, макар от самото него да не е получила никаква полза.

Апостолът каза, че грехът се е открил чрез заповедта. Затова, за да не си помислиш, че виновник за греха е законът, той изрича общо заключение: „защото знаем, че законът е духовен“. С други думи, на всички е известно и от всички е признато, че законът в никакъв случай не е причина за греха, а е „духовен“, тоест наставник в добродетелта и враг на порока.

Откъде тогава идва грехът при такъв чуден наставник? – От нерадението и немощта на учениците. „Аз съм от плът“, казва апостолът, сиреч цялата човешка природа, както преди даването на закона, така и по време на закона, беше изпълнена с множество страсти. Защото вследствие на престъплението на Адам ние не само станахме смъртни, но и самата ни природа се изпълни със страсти, предаде се на греха и стана негова робиня, така че дори глава не можеше да повдигне.

защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя.

“Каквото правя, не зная;” Тук апостолът не говори за пълно неведение. Защото, ако хората бяха грешили в неведение, тогава за какво биха били наказвани? Какво всъщност казва? „Оставам в тъмнина, увличан съм, не разбирам как грехът ме увлича.“ Когато казва „не зная“, той няма предвид незнание за това, какво трябва да се върши, а за опасностите, примките, измамата, увлечението. С това апостолът описва хората, живели преди идването на Христос в плът, макар че говори от свое име.

„Защото не това, което желая, върша.“ Тези думи означават следното: тогавашните хора не вършеха онова, което желаеха. С този израз апостолът не внушава някаква необходимост или принуда. Какво казва? Онова, което не одобряваха, което не приемаха и не обичаха, именно него вършеха.

„а което мразя, него правя.“ Виждаш ли, че тук не се говори за принуда или неизбежност? Защото, ако беше така, апостолът би казал: „онова, към което съм принуден, него върша“. Но той не казва това, а подчертава: „което мразя“. Как тогава възниква злото? – Чрез увлечение, поради немощта, която хората получиха от престъплението на Адам. Тази немощ законът не можа да изцери, макар да сочеше какво трябва да се върши; изцери я дошлият Христос.

Затова цялата мисъл на апостола в този откъс е следната: човешката природа е изпаднала в състояние на неизлечима слабост, и никой освен Христос не може да я изцели.

Че законът е добър, личи от това, че по природа зная какво трябва да върша и че разумът ми не е повреден, макар че сам се предавам на порока.

Апостолът не казва, че самата плът върши това, а че го прави „грехът“ – онова теглещо и измъчващо начало на греха. Та какво тогава приказват онези, които воюват против плътта и я изключват от Божиите творения? Те твърдят: „Апостолът казва – не живее в мене, сиреч в плътта ми, добро“. Но чуй в какъв смисъл той го е изрекъл. Човек е съставен от две части – душа и плът; от тях първата, тоест душата, властва над всичко, а плътта е слугиня. Затова думите: „не живее в плътта ми добро“ означават, че доброто не е под властта на плътта, а на душата – и каквото избере душата, това върши плътта. Същото е, както ако някой каже, че стройният звук не е в самите струни, а в свирача: той не унижава инструмента, а показва превъзходството на майстора над оръдието.

“не намирам сили”. С думите „не намирам“ апостолът насочва вниманието към нападките и козните на греха. Той прехвърля вината и от същността на душата, и от същността на плътта, като всичко приписва на порочната дейност и на волята. Когато казва: „това, което не искам“, той снема вината от душата; а когато казва: „вече не аз върша това“, той снема вината от тялото. Кой тогава върши злото? Грехът – който, според Йоан Златоуст, е порочната и грехолюбива воля. Но тази воля не е Божие творение, а наше собствено движение. Самата способност да искаме е творение Божие; но волята, насочена към определена цел, е вече нещо наше, дело на нашия свободен избор. По-горе беше казано, що е грехът – именно това мъчителство на греха, което увлича ума ни чрез удоволствието.

Изразът тук е неясен и сякаш непълен. По-правилно би било да се каже: „И тъй, когато искам да върша добро, намирам в закона свой защитник; но пак не върша доброто, защото злото е до мен.“ Смисълът е такъв: познанието за доброто е вложено в човека от самото начало; законът също свидетелства за това и го утвърждава, и човек искрено желае да върши добро. Но някаква друга сила го увлича и злото стои до него, тоест действието на злото не е изкоренено в него.

Св. Йоан Златоуст, като вижда в този стих недоизказаност, предлага и друго тълкувание. Според него думите могат да се разбират така: „намирам, че законът е даден не на някой друг, а на мен, който искам да върша добро“; защото законът има смисъл само за този, който желае същото, което и самият закон изисква. Това става още по-ясно от следващите стихове.

Аз познавах доброто още преди закона; а когато го откривам и засвидетелствано в Писанието, одобрявам закона и се съгласявам с него „по вътрешния човек“, тоест с ума си. Но виждам в себе си и друг „закон“ – това е грехът. Апостолът го нарича закон, защото хората, които му се поддават, му се покоряват и се боят да се отделят от него, сякаш от задължителен закон. Този „закон“ се противопоставя на „закона на моя ум“ – естествения закон (който по-рано нарече вътрешен човек, а сега ясно определя като ум) и надделява, дори ме прави пленник, побеждавайки и естествения, и писмения закон.

Как ме прави пленник? Чрез „закона на греха“, тоест чрез неговата сила и мъчителна власт. Забележете, апостолът не казва „влечение на плътта“ или „природа на плътта“, а именно „закон на греха“, който владее в моите членове. Значи не плътта е виновна. Ако разбойник завземе царския дворец, самият дворец не е виновен за това. Така и тук: ако в членовете ми обитава грехът, от това плътта не става зла. Някои [тълкуватели] различават тук четири закона: Божият закон, който учи на добро и достойно; противоборстващият закон – идващ по действието на дявола; законът на ума, тоест естественият; законът, който действа в нашите членове – грехолюбивата воля и наклонността към зло, които чрез навикd правят сърцето нечувствително и ожесточено.

Оказал се в безизходица и не намерил друг спасител, човек по необходимост открива Спасител в Христос. Затова апостолът благодари на Бога Отца чрез „Иисус Христос, нашия Господ“, защото именно Христос е причината за тази благодарност. Той е изпълнил онова, което законът не можеше да извърши: избавил ме е от немощта на плътта, като я укрепи. Така плътта вече не е подвластна на тиранията на греха. Както чрез престъплението на Адам тя стана смъртна и лесно подвластна на греха, така чрез послушанието на Разпнатия и Възкръсналия, получила залога на нетлението, тя вече може мъжествено да се противи на греха.