Апостолът казва, че когато грехът се умножи, благодатта още по-изобилно се яви. Оттук някой би могъл да разсъждава така: следователно нека не спираме да грешим, за да се проявява благодатта още по-изобилно. Апостолът опровергава подобно разсъждение и категорично го отхвърля: „в никакъв случай“ – както обикновено се изразява, когато говори за нещо, което е явно нелепо.

След това той привежда доказателство: тъй като ние сме умрели за греха и сме станали мъртви за него чрез кръщението, така че вече не трябва да му се подчиняваме, то как бихме могли още да живеем в него, да се прилепваме към него и да го слушаме?

Оттук се вижда, че чрез кръщението всеки вярващ действително умира за греха, но поради небрежност може сам да „възкреси“ себе си за него и веднага отново да оживее за греха, щом се свърже с него. А напротив – усърдният вярващ винаги пази в себе си тази мъртвост за греха и, каквото и да му заповядва той, не му се подчинява – така, както мъртвият не слуша.

Апостолът разказва как сме умрели за греха и посочва: това става чрез кръщението. Ние сме се кръстили в смъртта на Христос – следователно и ние трябва да умрем, както умря Той. За Христос кръстът и гробът бяха смъртта и възкресението Му по плът; за нас същото е кръщението, макар и в друг смисъл: Христос умря и възкръсна телесно, а ние умираме за греха и възкръсваме за добродетелта. Така както Христос възкръсна от мъртвите чрез славата на Отца, тоест чрез Своята собствена Божественост (защото славата на Отца е Синът), така и ние възкръсваме с друго възкресение – възкресението на новия живот. Когато блудникът стане целомъдрен, той представя именно смърт и възкресение: смъртта на порока и възкресението, оживяването на добродетелта в човека.

Той не казва: „приобщихме се с подобието на Неговата смърт“, а: „сраснахме се“, като с думата „срастване“ посочва плода на Христовата смърт в нас. Тялото Христово, положено в земята, принесе плод на спасение. А понеже ние сме погребани във водата, а Христос – в земята; и ние сме погребани за греха, а Той – по плът, затова не се казва „смъртта“, а „подобието на смъртта“.

Затова ще бъдем и участници във възкресението – ще наследим вечния живот, като явим възкресение, което се състои в добрите дела. „Нашият стар човек“, тоест порочността, „бе разпнат с Него“ – тоест, подобно на Христовото тяло, бе погребан в кръщението. „За да бъде унищожено греховното тяло“ – тоест съвкупността от различни пороци, или нашето тяло, склонно към грях; затова апостолът добавя: „та да не бъдем вече роби на греха“.

Той иска, казва, тялото да бъде мъртво не в смисъл да бъде унищожено, а в смисъл да не съгрешава. „Защото умрелият е освободен от греха“ – това се отнася за целия човек. Както умрелият е освободен от греха, тоест избавен и свободен, така и ти, който си се кръстил и си умрял за греха, стой мъртъв за него.

Тук сякаш има повторение на вече казаното, но всъщност не е така. По-горе апостолът казва, че винаги трябва да оставаме мъртви за греха, а сега говори за възкресението за нов живот в Бога, който постоянно трябва да имаме. Ако чрез кръщението сме умрели с Христос, то вярваме, че винаги ще имаме присъщо и възкресението, което се състои в новия живот; защото и Христос, като възкръсна от мъртвите, живее завинаги и вече не умира.

„умря веднъж за греха“ – това означава: Христос умря за нашия грях, макар Сам да не беше виновен за смърт. А “живее за Бога“ означава, че живее с божествената сила, понеже Той винаги живее в силата на Бога и Отца.

И както Христос не умира повторно, така и ние не умираме втори път чрез „второ кръщение“ (такова за нас не съществува). Следователно трябва да пребъдваме в същото състояние – в смърт за греха и във възкресение за живот с Бога. А това сме получили в Иисус Христос, тоест с Неговата помощ: защото Този, Който ни възкреси, когато бяхме още мъртви, толкова повече ще ни запази живи, след като вече сме оживели.

Желаейки да покаже, че ние стоим във властта на пороците не насила и принудително, а по собствена воля, той не казва: „да не тиранизира“, а „да не царува“. Защото царството е присъщо на онези, които имат воля.

С израза „в смъртното ви тяло“ апостолът, първо, показва, че нито приятното за тялото е трайно (защото тялото е подвластно на смъртта) – затова не бива да му угаждаме в удоволствията; нито трудното е постоянно – затова не трябва да бягаме от скръбите и подвизите срещу наслажденията. И второ, напомня ни, че смъртността е последица от греха и внушава да не робуваме вече на греха като на онзи, който причинява смърт.

А как царува грехът? Когато му се подчиняваме в „похотите на тялото“. Така не тялото по своята природа причинява вреда, а послушанието към греха.

Забележи Христовата благодат: Адам съгреши, макар да имаше несмъртно тяло, а ние побеждаваме греха именно в смъртно тяло.

Къде са манихеите, които твърдят, че тялото е по природа порочно? Тялото е само оръдие, а оръдието е средство както за добродетел, така и за порок. Както мечът: в ръцете на войник той служи за защита на гражданите, а в ръцете на разбойник става средство срещу тях.

„Не предоставяйте членовете си на греха за оръдия на неправдата“. Защото който греши, постъпва несправедливо – често спрямо ближния, а винаги спрямо самия себе си.

„Но предоставете себе си на Бога“, размишлявайки за разликата между Бога и греха и за това кому е по-добре да се подчиняваме: на греха, който умъртвява, или на Бога, Който оживотворява.

Като нарича членовете „оръдия на неправдата“, апостолът показва, от една страна, че тялото само по себе си не е зло, щом може да бъде и оръдие на правдата; а от друга – че е настъпила духовна борба и че трябва да стоим под Божието водителство и да вземем оръжията за защита на душата си.

Преди идването на Христос, казва апостолът, тялото ви е било лесно победимо от греха. Тогава все още нямаше нито подпомагащия Дух, нито кръщението, което умъртвява греха. Затова и Законът, макар да предписваше какво да се върши, не постигна успех.

А след Христовото идване борбата стана по-лека, но и подвизите за нас, които сме получили повече помощ, са по-големи. Така че грехът няма да господства над нас, ако не му отстъпваме прекомерно.

Сега вече не Законът властва, той само дава заповеди, без да оказва и най-малка помощ, но властва благодатта, която прощава предишните грехове и укрепява за бъдещето.

Апостолът винаги излага възражения, за да ги разгледа и опровергае – както прави и с настоящото, отговаряйки: „В никакъв случай“. След това доказва, че за нас не е трудно да не грешим.

Представете си, казва той, кое е по-добре: да бъдете роби на греха, предавайки му се по собствена воля (това значи „предавате“), и да получите като награда смърт – тоест вечно наказание (защото грехът на Адам донесе телесна и временна смърт, а грехът, който се върши сега, подлага човека на вечна смърт, тоест на вечно наказание) – или да се покорявате на Бога и да получите като награда праведност и произтичащите от нея блага?

„Благодарение на Бога“ – нашето освобождение от тези злини не е дело на човешка сила, а на Божията, затова и трябва да благодарим. После казва: вие станахте послушни не по принуда, а от собствено сърдечно разположение; затова не се връщайте назад – към онова по-лошо, от което доброволно сте се отказали.

За да докаже, че макар и те сами да са проявили желание, всичко това е зависело и от Божията благодат, апостолът добавя: „предадохте себе си“ – тоест бяхте наставени от Бога в образеца на учението.

А какъв е този образец на учението? Да живеете благочестиво и благоустроено.

Две блага, казва апостолът, сте получили от Бога: освободени сте от такова безчестие и сте станали раби на правдата – и това е за вас голяма слава.

След това, желаейки да каже, че римляните трябва да служат на Бога така, както някога са служили на греха, той предварително отбелязва: „говоря по човешки“, тоест предлагам нещо ниско, недостойно за предмета, но съобразено с вашата немощ. Защото всъщност трябва да се покаже несравнимо по-голяма мярка на служение към Бога, отколкото някога към греха; но, казва, поради вашата слабост предоставете поне в същата мяра.

Забележи колко ясно е показано доброволното ни робство, когато казва: „сега предоставете членовете си“. Тоест вие сами, като правихте сами себе си пленници, се отдавахте на нечистота – прелюбодейство, блуд, най-срамни дела – и, за да не говоря само за нечистотата, изобщо на всяко „беззаконие“, и то превръщайки се „в роби на беззаконието“, тоест да беззаконстване още повече. Защото, извършвайки някакъв грях, вие не спирахте дотам, а в самия него намирахте подтик за по-нататъшно беззаконие.

И тъй, в същата мярка предоставете членовете си да станат „роби на правдата“, тоест на всяка добродетел, за да живеете в целомъдрие и святост, а не в предишната нечистота.

Когато, казва апостолът, живеехте в пороците, бяхте чужди на правдата: тогава не ѝ се подчинявахте, изобщо не искахте да ѝ служите и сами се откъсвахте от нея. Затова и сега, когато служите на правдата, не се подчинявайте на греха.

И какъв плод имахте от нечистотата? Никакъв, освен безчестие. И какво казвам, безчестие? Истинският плод беше смърт: „защото краят им е смърт“ – често телесна, а винаги душевна. Но от смъртта вие бяхте избавени чрез Христовата благодат, а срамът си остава, и то не без полза; защото сега се срамувате от онези грехове.

Плодът на делата на греха е срам; плодът на правдата – освещение, чистота, непорочност. Краят на първите е смърт, а краят на последната – вечен живот. „Защото възмездието за греха е смърт“. Така и на вас, казва апостолът, когато служехте на греха, той ви даваше своето „възмездие“ – смъртта.

„А Божият дар“ – не казва: „Божието възмездие“, а „дар“. Защото вие не го приехте като награда или отплата за трудове, а всичко това стана по благодатта в Иисус Христос; защото всичко се извърши чрез Него.