След молитвата той отново предлага увещание и насърчава съвършените, като ги поставя редом със себе си и ги нарича силни. Той не каза просто: немощи, а: „немощите на безсилните“ (τὰ ἀσθενήματα τῶν ἀδυνάτων), тоест усили израза, за да ги привлече към по-голямо милосърдие.

Като каза, че сме длъжни да понасяме немощите на другите, апостолът учи как да изпълняваме това задължение. За тази цел, казва той, е необходимо да не търсим само своя собствена полза.

Тоест всеки да върши онова, което е угодно на ближния, и да служи на брата си, но само за негово добро. А за да не каже някой от съвършените: „Ето, и аз водя брата към добро“, той прибавя: „за назидание“.

Защото макар онова, което вършиш, да е добро само по себе си, понеже е извършено не навреме, твоето дело се превръща в разрушение: защото порицанието, направено не в подходящ момент, не назидава.

Апостолът ни поставя за пример Христос. Защото ако Той бе пожелал да угажда на Себе Си, тоест да търси Своето, би могъл да избегне укорите и да не търпи онова, което претърпя; но Той не пожела това, а, като прие страдания върху Себе Си, придоби лоша слава пред мнозина, смятан беше за безсилен, дори за измамник и злодей. За Него говореха: „Други е спасявал, а Себе Си… не може да спаси“ (Мат. 27:42). Така „хулите на онези, които Те хулят“, Отче, в Стария Завет, „паднаха върху Мен“ (Пс. 68:10), тоест върху Твоя Син. И това не е нещо ново.

Това, казва апостолът, е било написано по-рано, за да подражаваме на него. Тук той ги увещава и към търпение в изкушенията, като казва, че, укрепвани чрез Писанието, трябва да търпим, и чрез търпението да проявим в себе си жива и постоянна надежда. Защото онзи, който търпи, показва, че има в себе си надежда за бъдещите блага; а който не търпи, той е изгубил надеждата.

Апостолът показва, че чрез Писанията Бог ни дарява търпение и утеха. Затова и Го нарича Бог на търпението и утехата, като Подател и Причина на тези блага. Моли също така от Него да ни дарува „да бъдете единомислени помежду си“.

Защото на любовта е свойствено да мислиш за ближния същото, което мислиш за себе си. А понеже съществува и светска любов, той прибавя: „според учението на Иисуса Христа“, тоест мислете онова, което е угодно на Иисус Христос.

Какъв е плодът на единомислието? Прославянето на Бога не само с едни уста, но и с една душа (защото това означава „единодушно“). Тук думата „Бога“ трябва да се отдели и да се отнесе към предишното, а след това да се чете от ново начало: „и Отца на нашия Господ Иисус Христос“.

Все пак няма да бъде неподходящо, ако тези думи се четат и без отделяне, тоест разбирайки „Бога и Отца“ по отношение на Единия и Същ Христос; защото Бог Отец е Бог на Христос по Неговото човечество, а Отец – по Божественост.

Той повтаря предишното увещание и посочва Христос за пример, за да се приемаме един другиго, защото това е за Божия слава. Нашето единство  прославя най-вече Бога, както е казано: „ще повярва светът, че Ти си Ме изпратил“, ако учениците „бъдат едно“ (Йоан 17:21–23).

А несъгласията, напротив, безчестят Бога. Защото езичниците, виждайки, че християните не са единомислени помежду си, обвиняват самата вяра.

Апостолът показва, че Христос не угоди на Себе Си, а всичко прие заради нас, и увещава езичниците да не се превъзнасят над повярвалите от юдеите. Защото юдеите се спасиха поради обещанието, дадено на техните отци, а езичниците – само поради едното Божие милосърдие и човеколюбие. Смисълът на казаното е следният. На Авраам беше дадено обещание, че неговото потомство ще наследи света (Бит. 13:15). Но произлязлите от Авраам всички се оказаха достойни за наказание като нарушили закона и затова недостойни за обещанието. Поради това Христос дойде и изпълни закона, като прие всичко, включително и обрязването. И изпълнявайки закона, приемайки обрязването и станал потомък на Авраам, Той угаси Божия гняв и ни направи способни да приемем обещанието. Той прие обрязването, за да не остане Божието обещание напразно, а не за да утвърди закона. Как тогава ти, който се юдействаш, се привързваш към закона, който вече те е довел до такава опасност, че си се лишил от обещанието?

Произлезлите от юдеите, макар и да бяха недостойни, все пак имаха обещанията; а ти, призован от езичниците, си спасен единствено поради Божието човеколюбие. Затова именно ти си длъжен най-много да прославяш Бога. А Бог се прославя тогава, когато живеете в съюз и единство помежду си, когато ти търпеливо понасяш немощните, както е написано: “за това ще Те прославя, Господи, между езичниците и ще възпея Твоето име”.

Апостолът привежда всички тези свидетелства в доказателство, че призованите от езичниците трябва да живеят в единство и да бъдат единомислени с дошлите от юдеите; смирява онези, които са от юдеите, за да не се превъзнасят пред призованите от езичниците, защото всички пророци са пророкували за тяхното призоваване; а призованите от езичниците отново увещава да не се възгордяват, като показва, че те са още по-задължени към Бога, понеже са получили по-голямата милост: защото те, които не бяха народ, бяха присъединени към народа. Думите „Ще Те славя между езичниците“ са изречени от лицето на Христос, вместо: „ще Те проповядвам, Отче, сред народите“; а думите „ще бъде коренът Иесев“ означават: от Иесеевия корен ще израсте Онзи, Който ще възстане да владее народите, тоест Христос.

Моли се вярващите от юдеите да се изпълнят с радост, защото те тъгуваха поради укорите; а вярващите от езичниците – да се изпълнят с мир, понеже те проявяваха враждебност към онези, които се придържаха към закона. По-добре да се каже: моли се и едните, и другите да се изпълнят с радост и мир. А как се постига това? Чрез вярата. А какво благо ни дарява вярата? – Богатство чрез надеждата. Защото онзи, който вярва в бъдещите блага и остава доволен от настоящите, е богат в надеждата: той очаква бъдещите блага и търпеливо понася всички временни страдания. А какво благо ни дава надеждата? – Придобиването на силата на Светия Дух, Който прави надеждата ни най-твърда. Защото, от една страна, надеждата ни дарява силата на Светия Дух, а от друга – чрез Духа Светаго тя самата става в нас още по-непоколебима.

След като е казал по-горе много строги неща, накрая лекува нанесените рани. Не казва: „чух“, а: „и сам аз съм уверен“ – този, който ви изобличаваше и обвиняваше, „че и вие сте пълни с благост“, т.е. с благоразсъдие и братолюбие; а може би под „благост“ нарича съвършенството на добродетелта. Не казва просто: „имате благост“, а: „пълни сте“. И понеже няма никаква полза човек да притежава благост, но да не знае как да се ползва от нея, той прибавя: „и можете да наставлявате един другиго“ – не само да се научите, но още повече – да можете и други да учите.

Римляните се ползвали с уважение и били твърде надменни. Затова ги лекува, когато казва: „писах малко по-смеличко“ – защото с това слово силно смирява тяхната гордост.

Но и с това не се задоволява, а прибавя: „отчасти“ (ἀπὸ μέρους, тази дума е пропусната в българския синодален превод, бел. пр.), тоест донякъде и кратко, и при това не като поучаващ ви, а „като ви напомням“, тоест само леко припомняйки.

Речта на апостола става смирена и той казва: не аз сам съм си присвоил честта, а Бог ми заповяда, отделяйки ме за това – не защото бях достоен, а по благодат. А за какво ми беше дадена благодатта? За да бъда служител и свещенослужител на Евангелието. Затова не ме обвинявайте, че ви говоря. Моето свещенство именно в това се състои – да възвестявам Евангелието. А кой ще дръзне да обвинява свещеника, който приближава ножа към онова, което е избрано за жертва?

„Осветено чрез Светия Дух“ означава – чрез духовния живот; защото освещава не само вярата, но и животът. Наистина, като повярвахме и се кръстихме, ние приехме Духа; но ако не живеем духовно, благодатта на Духа ще угасне.

Апостолът смирява гордостта на римляните, за да не смятат за недостойно да имат за свой учител онзи, който води към Бога всички народи.

Понеже преди това се беше дълбоко смирил, сега отново извисява словото си, за да не го мислят за незначителен, и казва: не се хваля със себе си, нито със собствените си старания, а с Христовата благодат. А за какво се хваля? За онова, което се отнася до Бога, тоест не за някакви маловажни неща, а за духовните.

Понеже е казал за себе си: аз съм служител на Евангелието сред всички народи, затова прибавя: не се хваля и не се превъзнасям с нещо, което сам не съм извършил; аз дори не съм го вършил – а Христос го е вършил, като се е ползвал от мене като от оръдие. Дали говоря и размишлявам за небесните неща, дали върша нещо, като водя живот по Бога, или извършвам чудеса – всичко това принадлежи на Христос.

А между „знамение“ и „чудо“  (ἐν δυνάμει σημείων καὶ τεράτων) има разлика. Знамение (личба, в бълг. превод, бел. пр.) се нарича онова, което се извършва в съгласие с природата, но по необикновен начин. Такова е внезапното изцеляване на тъщата на Петър, болна от треска. Самото изцеляване на треска е дело, съответстващо на природата; но извършването му беше необикновено: щом Христос се докосна до нея, треската я остави (Мат. 8:14–15). А чудо е действие, извършвано върху онова, което по природа не се случва. Такова е изцеляването на човека, сляп от рождение (Йоан 9:1–7).

И понеже знамения и чудеса могат да се извършват и чрез силата на бесовете, той прибавя: „чрез силата на Божия Дух“. Тук се открива и достойнството на Духа, Който може да върши истински знамения и чудеса.

“тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик.” „Искаш ли – казва апостолът, – да имаш доказателство за това, за което говоря? Ето множеството мои ученици от Йерусалим чак до Илирик, който представлява границите на днешна България.“

Не казва: „аз проповядвах“, а: „разпространих благовестието“, за да покаже, че словото му не е било безплодно, а действено. А когато чуеш: „от Йерусалим до Илирик“, не мисли, че апостолът е вървял по някакъв прав и широк път.

„И околностите“ – казва той, тоест: обиколих народите с проповед и на север, и на юг.

Тук той показва изпълнилото се пророчество; а онзи, който се осмелява да учи незнаещите, което прави и Павел, го очакват много труд и пот.

В началото на това послание апостолът каза: „…бях възпрепятстван досега“ (Рим. 1:13), а тук вече посочва самата причина, която му е пречила да дойде при тях. „Аз – казва той – навсякъде ходех с проповедта, и затова се натъквах на много пречки“ – тоест, често пъти съм имал намерение и желание да дойда при вас, но винаги срещах препятствия.

„Аз – казва той – срещах препятствия, защото желаех да проповядвам; а сега ви пиша и тръгвам към вас, понеже в тези области вече нямам работа. Не идвам по друга причина, например да търся слава от вас.“

И след това, за да не си помислят: „той идва при нас само защото няма какво повече да прави другаде“, той добавя: „Аз желая това от много години“ – именно това отдавнашно желание се старая да изпълня.

Но за да не се възгордеят, като си помислят, че той желае да дойде при тях като при най-важните от всички, апостолът пояснява: „Когато предприема път за Испания, ще мина и при вас.“

А за да не кажат: „той само ще се отбие между другото“, Павел прибавя: „и вие ще ме изпратите натам“ – тоест: ще ме придружите, защото сами ще видите необходимостта от моето пътуване към онези народи. Така че посещението ми при вас няма да бъде от пренебрежение, а от нужда.

Но понеже и това би могло да ги огорчи, той ги утешава, като казва: „ще се порадвам на общението с вас, макар и за малко.“ С тези думи показва, че идва при тях от искрена любов – както родителите говорят на децата си. А „за малко“ означава: колкото и време да остана при вас, няма да ми омръзне вашето общение; затова ще бъда доволен дори ако успея да му се порадвам само за кратко.

По-горе той им обещава да отиде при тях. Междувременно обаче му се налагало още да се забави. И за да не си помислят, че се подиграва с тях, той излага причината за това забавяне и казва: „отивам в Йерусалим, за да послужа на светиите“. Не казва: „за да занеса милостиня“, а: „за да послужа“, за да покажe колко високо е това дело, от кого се извършва и колко е важно.

Когато казва „светиите“, има предвид верните; и така те заслужават двойно състрадание – първо заради бедността си, и второ, заради добродетелта си.

С това той същевременно увещава и римляните към милостиня. Понеже когато казва: „Македония и Ахаия проявиха усърдие“ и т.н., той всъщност събужда у тях желание да подражават. Думата „проявиха усърдие“ означава: пожелаха, счетоха за добро да изпратят „някоe подаяние“. Той навсякъде нарича милостинята „подаяние“ – като обща полза и за даващите, и за получаващите.

Казва „някоe“, вместо „малко“, за да не се стори на римляните, че ги укорява като скъперници или нещедри.

“запечатам тоя плод”, тоест, все едно че го полагат в царската съкровищница – на място непристъпно и безопасно; защото такава е всяка запечатана съкровищница. А като казва „плод“, той показва, че онези, които дават милостиня, получават от това още по-голяма полза.

И после пак споменава за Испания, като показва с това, че пътуването натам му е нужно и че ще премине през Рим, без да се задържи, не поради пренебрежение към тях.

Тоест, ще ви намеря изкусни и зрели във всички блага на Евангелието. Защото „пълна благословия на благовестието“ той нарича всички блага, достойни за благословение – тоест за похвала в съгласие с Евангелието. Но можеш да разбиреш под „благословение“ и милостинята, така че смисълът да бъде: ще ви намеря съвършени в милостинята и човеколюбието.

Той казва това предварително, за да ги засрами чрез похвалата и така да ги подтикне да бъдат наистина такива.

Той никога не счита себе си за достоен за вярата, а посочва посредници. Така и сега указва на Христос и Духа. А за Отца не споменава, за да разбереш, че когато говори само за Отца, не изключва Сина и Духа. Казва: „чрез любовта на Духа“, защото както Отец и Синът възлюбиха света, така и Духът.

Апостолът показва най-голямо смирение, когато казва, че има нужда от техните молитви.

Той не казва: „за да вляза в борба и да ги победя“, а „за да се избавя“ – като по този начин изпълнява божествения закон, който повелява да се молим да не изпадаме в изкушение (Мат. 26:41). С това той показва и още нещо: че е необходимо да се дават помощи на онези, които живеят сред толкова много невярващи (от чието зло и самият той се моли да бъде избавен) и които са в опасност да загинат от глад.

„благоприятна за светиите“, тоест, за да приемат подаянието с добро разположение.

„Аз – казва той – се моля да бъда избавен оттам, за да мога по-скоро да ви видя и то с радост, без да съм понесъл някаква скръб там.“

„…и да си почина заедно с вас.“ Той не казва: „да ви науча“ или „да ви наставя във вярата“, а: „да си почина“, тоест: вие ще бъдете оживотворени от моето учение, а аз – от възрастването на вашата вяра. С този израз той показва, че и той, и те, като подвизаващи се и трудещи се, имат нужда от почивка.

Да прибавя молитва към увещанието е постоянен навик на апостола.