Някои смятали, че настоящото послание, както и следващото след него, не принадлежат на Йоан, възлюбления ученик на Господа, а на друго лице със същото име; защото и в двете послания авторът нарича себе си презвитер, и едното послание е написано до една жена, а другото – до Гай, отново до едно лице, което не подхожда на послание, наречено съборно. Освен това началото на това послание не е като в първото послание.

На това ще кажем следното. В първото послание той не е направил такова начало, каквото тук, защото го е писал не до определено лице или до църква на конкретно място (както е направил апостол Петър, който ясно посочва, че пише до юдеите в диаспора, и преди него апостол Яков), а се е обръщал към всички вярващи изобщо, били те събрани или в диаспора, и затова е пропуснал това начало.

Тук се нарича презвитер, а не апостол, нито раб на Иисус Христос, както другите апостоли. Може би не се нарича апостол, защото не той  пръв е проповядвал Евангелието в Азия, а е дошъл след Павел, и не за кратко, както той, а като е пребивавал там постоянно. Не се е нарекъл раб на Иисус Христос, защото поради силната си любов се е надявал да бъде извън страха на робството.

Нарича себе си презвитер (старец), може би защото е писал тези послания вече в старост, или защото с името „презвитер“ е обозначил своето епископство, тъй като по онова време името „презвитер“ обичайно се е използвало и за епископите.

Пише до вярна жена и с това никак не се унижава, защото в Иисус Христос няма различие между мъжки и женски пол (Гал. 3:28). Пише до един Гай, по примера на апостол Павел, който пише до Тит, до Тимотей и до частно лице – Филимон. Това относно началото на посланието.

Автентичността на тези послания се разкрива чрез начина на изразяване и цялостния стил на речта. Защото и тук авторът често повтаря своята мисъл, говорейки едно и също за едно и също нещо, дори при малък повод, за да утвърди казаното.

За две основни неща моли апостолът тази избрана жена: първо — да върви в любовта, и второ — да се отвръща от еретиците. Нарича я избрана (ἑκλεκτή), или по име, или заради любовта ѝ към добродетелта. Казва, че я обича искрено, в истината, и не само нея, но и всички, които са единомислени с нея, които имат истината, утвърдена в себе си.

А отбелязва, че ги обича „в истината“, защото може да се обича лицемерно, само с думи, както в първото послание (3:18) сам той  изобличава някои вярващи, но лицемерни хора. След като казва: „която пребъдва в нас“, добавя: „и ще бъде с нас навеки“. Към това отново прибавя, че с нас ще бъдат благодатта и милостта, показвайки какви блага произтичат от съвършената любов.

Тълкувание на Второто послание на Йоан

Към думите: „от Бога Отца и от Господа Иисуса Христа“, добавя още: „Сина на Отца“. Защото само Бог, в собствен смисъл, е Отец на Сина. Затова и Павел казва: „от Когото се именува всяко бащинство на небесата и на земята“ (Еф. 3:15, в синодалния превод: от Когото се именува всеки род на небесата и на земята).

„В истина и любов“, с тези думи придава достоверност на речта и посочва белега на любовта, за която говори.

Мир, тоест истински и здрав мир, а не само наглед.

Наистина, голяма е радостта да се намери човек, който непоколебимо върви по пътя на вярата в Христа, според Неговите заповеди. А коя е тази заповед? Тази, за която Христос казва в Евангелието: „Който Ме обича, ще спази Моите заповеди“ (Йоан 14:23). Христа апостолът тук нарича Отец, защото Той е и отец на онези чеда, които по домостроителството са дадени Нему от Отца, както е казано: „Ето Аз и децата, които Ми е дал Бог“ (Ис. 8:18).

Обърни внимание и тук на достоверността на настоящото послание. В този случай то е в съгласие с казаното в Първото послание (1 Йоан 5:2–3): „Знаем, че който обича Бога, пази Неговите заповеди“. Защото да постъпваш по заповедите означава същото като да ги спазваш.

Добродетелите са дейни и имат битие тогава, когато се вършат. Затова онзи, който е престанал да ходи в добродетелите, не ги пази. „Ходещите“ е казано с мисъл да се подчертае напредъка, защото колкото повече някой действа с добродетел, толкова по-напред върви и толкова повече придобива навик към доброто.

Затова, мисля, е казано и онова: „в което желаят да проникнат ангелите“ (1 Петр. 1:12). Защото благата, които са ни дарувани чрез въплътеното Слово, са толкова велики, че дори ангелите желаят да добият поне някакво разбиране за тях. Така трябва да се разбира и думата „да проникнат“ (παρακύψαι) — да надникнат, да се вгледат.

Всеки разумен човек желае онова, което не преминава, а трае вечно. И понеже неизчерпаемото не може да се обхване напълно, то е желано поне дотолкова, доколкото е възможно, да се участва в него.

„Не като нова заповед“, и това съответства на казаното в Първото послание (1 Йоан 2:7). Той прибавя и изискването на заповедта: да се обичаме един друг. И обяснява относно любовта, че същността ѝ се състои в това — да ходим по нея. А заповедта за нея е дадена отначало и не за нещо друго, а именно за това: да постъпваме според нея.