Такъв почти бил и Никодим. И той вярвал в Иисуса и, изглежда, дори говорил пред юдеите в полза на Господа, а именно, че трябва да Го съдят след внимателно изследване (Иоан 7:50–51). А и след разпятието, при погребението, той също проявил голяма грижа и щедрост. Но все пак не вярвал така, както е трябвало.

Като се придържал още към слабостта на юдейското разбиране, той отишъл при Иисуса „нощем“ от страх пред юдеите (Иоан 19:38–39); нарекъл Го Учител, като обикновен човек, защото такова било неговото разбиране за Него. Затова и прибавил, че никой не може да върши такива чудеса, ако Бог не е с него. Виждаш ли, той идва при Иисуса като при пророк и човек, възлюбен от Бога.

А как постъпва Господ? Той не го изобличава строго, не казва: защо идваш нощем при Учителя, пратен от Бога, защо нямаш смелост? Нищо подобно не казва, а милостиво беседва с него за божествени и възвишени неща. Забележи също, че макар Христос да е извършил много чудеса, този евангелист не разказва за нито едно от тях — или защото те са описани от другите евангелисти, или защото превъзхождат подробното повествование.

Привидно изглежда, че думите на Господа към Никодим нямат нищо общо с думите на самия Никодим към Него. Но за внимателния се открива много общо. Понеже Никодим имал принизено разбиране за Христос, а именно, че Той е Учител и че Бог е с Него, Господ му казва: естествено е ти да имаш такова разбиране за Мен. Защото ти още не си се родил „свише“, сиреч от Бога, чрез духовно раждане, а си още плътски; и познанието, което имаш за Мен, не е духовно, а душевно и човешко. А Аз ти казвам, че и ти, и всеки друг ще бъдете вън от Царството, ако не се родите свише и от Бога и не придобиете правилно разбиране за Мен. Защото раждането чрез кръщение, внасяйки светлина в душата, ѝ дава възможност да вижда или да познава Царството Божие, тоест Неговия Единороден Син. Понеже Синът може да бъде наречен както Премъдрост Божия, така и Царство Божие. А това Царство, Никодиме, никой не може да види или да познае, ако не се роди от Бога. Така и ти, понеже още не си се родил духовно, не Ме виждаш – Мен, Царството Божие – както трябва, а имаш за Мен принизено разбиране.

Никодим, като чува учение, по-висше от човешкото, се удивлява и според немощта на човешката природа пита: „как е възможно това?“ Това е признак на неверие. Защото там, където няма вяра, възникват въпроси: как е това, защо е това? Думите на Никодим изглеждат дори смешни, понеже той не помислил за духовното раждане, а си припомнил телесната утроба. Като чул, че ако някой не се роди „свише“, той разбрал това като „отначало“, „отново“, втори път, и приел думите в такъв смисъл: ако някой не се роди „отначало“, втори път. Затова и казва: „как може, бидейки стар, да влезе в утробата на майка си?“

Две неща били трудноразбираеми за него: едното – духовното раждане, а другото – Царството. Защото юдеите никога не били чували названието „Царство небесно“. Сега той недоумява относно раждането. Затова Христос му разкрива по-ясно начина на духовното раждане.

Понеже човекът, съставен от две части – душа и тяло, има и двоен образ на раждане. Водата, която се приема видимо, действа за очистване на тялото, а Духът, който невидимо се съединява, – за възраждане на невидимата душа. Ако питаш как водата може да ражда, то и Аз ще попитам: как семето, което само по себе си е водообразно, може да се образува в човек? Затова, както при телесното семе всичко извършва Божията благодат, така и при кръщението водата е налице, но всичко извършва Духът и молитвеното призоваване, а най-вече присъствието на Бога. Защото във водата се извършват знаците и образът на погребението и възкресението. Трите потапяния са знак за тридневното погребение; след това човек възкръсва (излиза от водата), както Господ, носейки светла и чиста одежда на нетление, а тлението е потопил във водата.

Господ, отклонявайки вниманието на Никодим от плътското раждане, казва: „роденото от плът е плът, а роденото от Духа е дух“, тоест човекът, роден чрез кръщение, става духовен; защото думата „дух“ трябва да се разбира в смисъл на „духовен“. Наистина, кръстеният не става божествен дух по същност, но, приемайки чрез Духа осиновението, благодатта и честта, се удостоява да бъде духовен.

Като видял, че Никодим още се смущава, казва му: „не се чуди“. След това се опитва да го поучи чрез сетивен пример.

„Духът, – казва Той, – духа, където иска, и гласа му чуваш, но не знаеш посоката му, защото е неудържим и безпрепятствен, и по силата на природата си има стремеж във всички посоки“. А когато казва „духа, където иска“, това не значи, че вятърът има свободна воля или избор, а че (както казах) показва неговото естествено движение и неудържима сила. И ако не знаеш къде и как духа вятърът – този дух, достъпен за сетивата, как искаш да разбереш възраждането от Божия Дух? Ако този дух не може да бъде задържан, то още повече благодатта на Светия Дух не се подчинява на природните закони.

Да се посрами духоборецът Македоний и неговият предшественик Евномий. Първият поставя Духа в положение на слуга, а тук чува, че вятърът духа, където иска, и следователно още повече Духът има самовластно движение и действа където и както иска. А Евномий, който по-рано съгрешил в същото, като нарекъл Духа твар, стигнал дотам в дързостта си, че твърдял, че познава Бога така, както познава самия себе си. Нека тогава чуе, че не познава движението и стремежа на вятъра; как тогава ти, беззаконнико, дръзваш да си присвояваш познание за Божията същност?

Никодим все още остава в юдейската немощ, затова отново пита: „как може това да бъде?“

Затова и Господ, показвайки му, че пита така поради простота, казва: „Ти си учител Израилев. Ако си спомниш славните чудеса, извършени в Стария Завет, като започнеш от сътворението на човека и нататък — именно: как е сътворен той (Бит. 2:7), как жената е създадена от реброто (Бит. 2:21–22), как са станали знаменията в Египет, как в Червеното море (Изх. 7, 8, 9, 14), как неплодните са раждали (1 Цар. 1) и други подобни, ако разсъдиш върху това като учител Израилев, ще повярваш и на онова, което Аз сега ти казвам“.

„Освен това, Аз говоря за онова, което знам и което съм видял“, тоест знам го съвършено точно. Защото с думата „видели“ Той обозначава не телесно зрение, а най-точно знание.

„Но вие не приемате Нашето свидетелство“, сиреч Моето. Господ казва това не само на Никодим, но го отнася към целия юдейски род, който до край остава в неверие.

„Ако ви говорих за земното и не вярвате“, сиреч ако ви говорих за възраждането, което се извършва в кръщението, и вие не го приехте, а попитахте „как?“ (нарича това раждане „земно“, защото се извършва на земята за благодеяние на хората, живеещи на земята; макар че по благодат и достойнство то е небесно, ние се кръщаваме, бидейки на земята). И тъй, ако ви казах за това „земно“ раждане и ви намерих невярващи, как ще повярвате, ако чуете за неизречимото небесно раждане, чрез което Единородният Син е роден от Отца?

Някои пък под „земно“ разбират примера с вятъра, така че речта придобива следния смисъл: ако ви дадох пример от земни неща и не се убедихте от него, как ще можете да се научите на по-възвишени неща?

И това, на пръв поглед, няма нищо общо с предходното. Но ако някой внимателно вникне в мисълта на Господа, ще види, че и това е тясно свързано с него.

Понеже Никодим наричал Господа Учител и Пророк, Той казва: „Не Ме смятай за пророк, който е от земята и е пратен от Бога да учи, а Ме смятай за Слязъл свише – като Син, а не като такъв, който е от земята. Никой от пророците не е възлязъл на небето, а само Аз имам да възляза, както и съм слязъл“. Като чуеш, че Синът Човечески е слязъл „от небето“, не мисли, че плътта е слязла от небето. Действително, Аполинарий е мислел така, че Христос, имайки тяло от небето, е преминал през Девата като през канал. Но понеже Христос, състоящ се от две естества, е една Ипостас или едно Лице, названията на човека се прилагат към Словото, а названията на Словото – към човека. Затова и тук се казва, че „Синът Човечески“ е слязъл от небето, защото Той е едно Лице и една Ипостас.

А за да не помислиш, като чуеш „слязъл“, че Слязлият вече не е на небето, се добавя: „Който пребъдва на небесата“. И тъй, като чуеш, че е слязъл, не мисли, че Аз не се намирам там; но Аз и тук присъствам телесно, и там пребъдвам с Отца по Божество.

Като най-напред говори за възраждането чрез кръщението, след това говори и за благодеянието, извършено за нас чрез Кръста. Защото кръстът и смъртта са причина за благодатта, която ни се подава чрез кръщението, понеже в кръщението изобразяваме Господнята смърт.

Не казва направо, че Аз ще бъда разпнат, а напомня за змията и за древната история (Чис. 21:5–9) и по този начин едновременно, от една страна, ни учи, че древното е сродно с новото и че един и същ е Законодателят на Стария и Новия Завет, макар Маркион, Мани и цялото множество подобни еретици да отхвърлят Стария Завет, като казват, че той е установление на зъл демиург (творец); а от друга страна, ни учи, че ако юдеите са избягвали смъртта чрез поглед към медния образ на змията, то още повече ние ще избегнем душевната смърт, като гледаме към Разпнатия и вярваме в Него.

Сравни, ако искаш, образа с истината. Там – подобие на змия, имащо вид на змия, но без отрова; така и тук, Господ е Човек, но свободен от отровата на греха, дошъл в подобие на плът на греха, тоест в подобие на плът, подвластна на греха, но Сам не е плът на греха. Тогава – гледащите избягвали телесната смърт, а ние – избягваме духовната. Тогава – окаченият изцеляваше от ухапванията на змиите, а сега – Христос изцелява раните от мисления дракон.

Когато чуваш „трябва да се издигне“, разбирай: да бъде въздигнат (окачен). Защото Той бе въздигнат на височина, за да освети и въздуха – Този, Който е осветил земята чрез ходенето Си по нея.

„Да се издигне“ разбирай и така: да бъде прославен. Защото Кръстът наистина стана висота и слава на Христос. В онова, в което Той изглеждаше осъден, именно чрез него осъди княза на този свят.

Ще обясня накратко. Адам умря по справедливост, защото съгреши. Господ умря не по дълг на справедливостта, защото не съгреши. До разпятието на Господа смъртта справедливо властваше над хората. Но понеже Господ се оказа безгрешен, какво можеше да намери дяволът в Него, достойно за смърт? А тъй като Той бе умъртвен несправедливо, победи този, който Го умъртви, и така освободи и Адам от смъртта, справедливо причинена му като на съгрешил.

И още: две неща властваха над човешкия род: удоволствието и скръбта. Господ, преминал през едното и другото, се оказа непобедим. Изкусителят най-напред пристъпи към Него на планината с предложение за удоволствие (Мат. 4:3, 6, 9); но като Го намери непобедим чрез това, употреби голяма хитрост и Му причини скръб, за да Го победи поне чрез нея. Затова въстана против Него с всичко: отричането на учениците, подигравките на войниците, хулите на минаващите, смъртта от юдеите, но и тогава Го намери непобедим. Защото страданието на кръста не можа да възбуди у Господа ненавист към разпъващите Го, а Той продължи да ги обича и се молеше за тях, казвайки: „Отче! прости им, защото не знаят какво правят“ (Лука 23:34). Виждаш ли как Той победи чрез онова, чрез което, по видимост, беше победен? Така Кръстът стана и Негово възвишение, и Негова слава.

Любовта на Бога към света е велика и дотам се простира, че Той отдаде не ангел, не пророк, а Своя Син, и то Единородния (1 Иоан 4:9). Ако беше дал дори ангел, и това не би било малко дело. Защо? Защото ангелът е верен и покорен Негов служител, а ние сме врагове и отстъпници. А сега, като отдаде Сина, какво превъзходство на любовта показа Той! Още повече: ако имаше много синове и беше дал един от тях, и това би било твърде велико дело. А сега отдаде Единородния. Може ли някой достойно да възпее Неговата благост?

Арианите казват, че Синът се нарича Единороден, защото само Той единствен е произведен и сътворен от Бога, а всичко останало вече е сътворено чрез Него. Отговорът към тях е прост. Ако Той беше наречен Единороден без думата „Син“, тогава вашето тънко умуване би имало известно основание. Но сега, когато Той се нарича Единороден и Син, думата „Единороден“ не трябва да се разбира така, както вие я тълкувате, а в смисъл, че Той единствен е роден от Отца.

Забележи, моля те, че както по-горе се каза, че Синът Човечески е слязъл от небето, макар че плътта не е слязла от небето, но принадлежащото на Бога се приписва на човека поради единството на Лицето и единството на Ипостаста, така и тук отново принадлежащото на човека се приписва на Бога Слово. „Отдаде, – казва, – Бог Своя Син на смърт“. Макар Бог да пребъдва безстрастен, но понеже по Ипостас Един и Същ е и Бог Слово, и човекът, подлежащ на страдания, затова се казва, че Синът се отдава на смърт, Който действително пострада в собствената Си плът.

„за да не погине всеки, който вярва в Него, но да има живот вечен.“

Каква е ползата от това, че Синът се отдава на смърт? Велика и недостижима за човешкия разум: че всеки, който вярва в Него, получава две блага – първо, да не погине; и второ, да има живот, и то вечен. Старият Завет обещаваше на онези, които благоугаждат на Бога, дълголетен живот, а Евангелието възнаграждава такива не с временен, а с вечен и нетленен живот.

Понеже има две пришествия Христови: едното вече станало, а другото бъдещо – за първото пришествие се казва, че Синът не е пратен, за да съди света (защото, ако беше дошъл за това, всички биха били осъдени, тъй като всички са съгрешили, както казва и Павел (Рим. 3:23)), а преди всичко, за да спаси света. Такава е била Неговата цел. Но на дело се оказва, че Той осъжда онези, които не са повярвали.

Моисеевият закон е даден преди всичко за изобличаване на греха (Рим. 3:20) и за осъждане на престъпниците. Защото той не прощава на никого, а щом намери някого съгрешил в нещо, веднага налага и наказание. И тъй, първото пришествие не е имало за цел да съди, освен онези, които на дело не са повярвали, защото те вече са осъдени; а второто пришествие ще бъде именно за това – да съди всички и да въздаде на всеки според делата му.

Какво означава „който вярва в Сина, не бива съден“? Нима не се съди, ако животът му е нечист? Напротив, съди се. Защото такива и апостол Павел не нарича истински вярващи: „твърдят, че познават Бога, но с делата си се отричат от Него“ (Тит. 1:16). Тук обаче се казва, че не се съди именно за това, че е повярвал: макар за злите си дела да даде най-строг отчет, за неверие не се наказва, понеже веднъж е повярвал.

“а който не вярва, е вече осъден”. Как така? Първо, защото самото неверие вече е осъждане; понеже да бъдеш извън светлината, само това е най-голямото наказание. Освен това, макар тук още да не е предаден на геената, той вече е събрал в себе си всичко, което води към бъдещото наказание; подобно на това, както и убиецът, макар още да не е осъден с присъда от съдия, е осъден по самата същност на делото. И Адам умря в самия ден, когато вкуси от забраненото дърво; макар да беше жив, по присъда и по същество вече беше мъртъв. И тъй, всеки неверник още тук е осъден, като несъмнено подлежащ на наказание и нямащ да дойде на съд, според казаното: „не ще възкръснат нечестивите за съд“ (Пс. 1:5). Защото от нечестивите не ще се иска отчет, както и от дявола: те ще възкръснат не за съд, а за осъждане. Така и в Евангелието Господ казва, че князът на този свят вече е осъден (Иоан 16:11), както защото сам не е повярвал, така и защото е направил Иуда предател и на другите е приготвил погибел.

А ако в притчите (Мат. 23:14–32; Лука 19:11–27) Господ представя и онези, които подлежат на наказание, като даващи отчет, не се учудвай. Първо, защото казаното е притча, а казаното в притчите не трябва да се приема изцяло като закони и правила. Защото в онзи ден всеки, имайки в съвестта си безпогрешен съдия, няма да се нуждае от друго изобличение, а сам ще тръгне вързан от себе си. Второ, защото Господ представя като даващи отчет не неверниците, а вярващите, но несъстрадателни и немилостиви. Ние пък говорим за нечестивите и неверниците; а едно е нечестив и неверник, а друго, немилостив и грешен.

Тук показва, че неверниците са лишени от всякакво оправдание. „В това, – казва, – се състои съдът: че светлината дойде при тях, а те не се устремиха към нея“. Не само в това съгрешиха, че сами не потърсиха светлината, но, което е още по-тежко, тя дойде при тях, а те въпреки това не я приеха. Затова и са осъдени. Ако светлината не беше дошла, хората биха могли да се оправдаят с незнание за доброто. Но когато Бог Слово дойде и предаде Своето учение, за да ги просвети, а те не го приеха, тогава вече се лишиха от всякакво оправдание.

„но човеците възлюбиха повече тъмнината, отколкото светлината, защото делата им бяха зли“;

За да не каже някой, че никой не би предпочел тъмнината пред светлината, се посочва и причината, поради която хората са се обърнали към тъмнината: „защото, – казва, – делата им бяха зли“. Понеже християнството изисква не само правилно мислене, но и честен живот, а те пожелаха да се валят в калта на греха, затова вършещите зло не пожелаха да дойдат при светлината на християнството и да се подчинят на Моите закони.

„А който постъпва по истината“, тоест води честен и богоугоден живот, се стреми към християнството като към светлина, за да преуспява още повече в доброто и за да станат явни делата му като извършени в Бога. Защото такъв, като вярва правилно и живее честно, свети на всички хора и Бог се прославя в него. Следователно причината за неверието на езичниците е била нечистотата на техния живот.

Някой може да каже: „Как така, нима няма порочни християни и добродетелни езичници?“ Че има порочни християни – и аз ще кажа това; но че има истински добри езичници – не мога да твърдя решително. Някои може да се окажат „по природа“ кротки и добри, но това не е добродетел; а добър „по подвиг“ и чрез упражняване в доброто – няма никой. Ако пък някои са изглеждали добри, то всичко са вършили заради слава; а който върши нещо заради слава, а не заради самото добро, с готовност ще се отдаде на зло желание, щом намери случай. Защото ако при нас и заплахата от геената, и всяка друга грижа, и примерите на безчислени светии едва задържат хората в добродетелта, то още по-малко езическите заблуди и мерзости могат да ги задържат в доброто. Голямо е дори това, ако не ги направят съвсем зли.

Докато продължавал празникът Пасха, Иисус бил в Иерусалим. Когато той завършил, Иисус излязъл оттам в Юдейската земя и пребивавал близо до Йордан, където мнозина се стичали. Той търсел многолюдни места не заради празна чест или слава, а защото желаел да принесе полза и благо на по-голям брой хора. И когато възхождал на празниците, ходел също заради това – за да донесе полза на повече хора и чрез учението, и чрез извършването на чудеса.

Като чуваш, че Той кръщавал, не мисли, че Сам Той е кръщавал: кръщавали Неговите ученици, но делото на учениците евангелистът отнася към Учителя. По-нататък същият този евангелист казва, че „Иисус не кръщаваше, а учениците Му“ (Иоан 4:2). Ако попиташ: „Защо Сам Той не е кръщавал?“, узнай следното. Иоан по-рано е казал, че „Той ще ви кръщава с Дух Светий“ (Мат. 3:11). А Светия Дух Той още не давал, защото времето още не било настъпило. И тъй, ако Той би кръщавал, или би кръщавал без Духа (и с какво тогава би се различавал от Иоан?), или би давал Духа преди времето, а това е недостойно за Бога, Който всичко върши своевременно.

А кога било времето да се даде Духът? Времето след Възнесението. Защото беше нужно нашето естество в Христа Иисуса да се яви пред Отца безгрешно и, след като по този начин Бог се примири с нас, тогава да бъде изпратен Духът — като богат и щедър дар.

И тъй, учениците на Иисуса кръщавали, а Иоан продължавал да кръщава и не преставал, като едновременно изпълнявал две дела: първо — говорел на идващите при него за Христос и ги водел към Него; второ — не давал повод на своите ученици за ревност и още по-големи спорове. Защото ако беше престанал да кръщава, какво ли не биха направили учениците му, при тяхното завистливо отношение към Христос? Ако и така, като често призовавал и винаги отстъпвал първенството на Христос, той не ги убедил да се обърнат към Него, то каква завист би възбудил у тях, ако беше престанал да кръщава?

Затова и Христос започнал особено да проповядва тогава, когато Иоан бил хвърлен в тъмница – поради завистта на учениците на Кръстителя. Мисля, че и скорошният край на Иоан бил допуснат, за да премине цялото разположение на народа към Христос и той да не се разделя в мислите си между двамата: Иоан и Христос.

Учениците Христови кръщавали с кръщение, което не превъзхождало нищо кръщението на Иоан, защото и двете били несъвършени, понеже не били причастни на Духа, макар че целта им била една и съща — да доведат кръщаваните при Христос.

При спора на учениците на Иоан с един юдеин възникнал въпрос за кръщението. Юдеинът поставял по-високо кръщението на учениците Христови, а учениците на Иоан – кръщението на своя учител.

Спорещите за очистването, тоест за кръщението, идват при своя учител и започват да го подбуждат, като казват: „Учителю! Този, Който беше с тебе, Който имаше положение на ученик, се отдели и кръщава“; Този, за Когото ти свидетелства, тоест Когото ти кръсти, Когото ти направи известен, дръзва да върши същото, което вършиш и ти; и освен това, някои не слушат тебе, а Него слушат всички: „защото всички, – казват, – отиват при Него, а тебе оставят“.

Иоан, желаейки да ги вразуми и да им покаже, че като се противопоставят на Христос и се опитват да Го лишат от слава, всъщност враждуват против Бога, казва: „Човек не може да приеме нищо от себе си“; и по-нататък: „Ако, – казва, – не беше дадено от небето, не би възраствал Този, на Когото завиждате. Затова вие съгрешавате двойно: веднъж, като се противите на Божието определение, и втори път, като предприемате нещо невъзможно“.

Заедно с това той донякъде ги и успокоява с мисълта, че онзи, който ги превъзхожда, не е човек, а Бог. „И ние, – казва, – каквото имаме, не го имаме от себе си, а от небето. Ако делата на Христос са по-славни, не бива да се учудвате, защото така е угодно Богу“.

„Вие, – казва, – сами знаете, че аз свидетелствах за Него, че Той е по-голям от мене“. И тъй, ако напълно приемате моето свидетелство, знайте, че Той е по-достоен от мене, и моята радост е в това – всички да отиват при Него.

“Който има невеста, младоженец е”. Ако към Този Младоженец не идваше невестата, сиреч народът, тогава аз, сватовникът, бих скърбял; а сега, когато това се случва, аз силно се радвам, защото виждам, че Младоженецът, Христос, призовава невестата, тоест народа, и го поучава.

А приятелят на младоженеца, който стои и го слуша, се радва твърде много на гласа на младоженеца“.

Не напразно е казал „който стои“, а с това показва, че неговото дело е завършено и той вече стои без действие, и че му остава само да стои и да слуша учението на Христос и беседата Му с невестата.

„Тази моя радост се изпълни“. „Моята радост, – казва, – се изпълни при Младоженеца“. Делото, което ми бе поверено като сватовник, виждам, че се увенча с успех.

И тъй, Господ е Младоженецът на всяка душа; брачната стая, в която става съединението, е мястото на кръщението, сиреч Църквата; Той дава на невестата залог — опрощение на греховете и общение със Светия Дух, а останалото — в бъдещия век, когато ще въведе достойните в по-висши и съвършени тайнства. Забележи още, че Младоженец е не друг, а единствено Христос, а всички учители са сватовници, както и Предтечата. Защото дарител на благата е не друг, а единствено Господ; всички останали са посредници и служители на благата, дадени от Господа.

„Моето, – казва, – дело се завърши и аз предадох народа Нему. Затова моята слава трябва да намалява, а Неговата — да нараства“. Как обаче намалява славата на Предтечата? Както утринната зора бива закрита от слънцето и на мнозина се струва, че светлината ѝ угасва, макар в действителност да не угасва, а само да се засенчва от по-голямата светлина, така, без съмнение, и денницата, Предтечата, бива покривана от мисленото Слънце, и затова се казва, че той намалява. А Христос „нараства“, защото за кратко време прави Себе Си известен чрез чудеса.

Той не нараства по мярка на напредък в добродетелта – далеч да бъде такава мисъл! Това е празнословие на Несторий. Но „нараства“ по мярка на проявлението и откриването на Своето Божество; защото постепенно, а не изведнъж, Той разкрива, че е Бог.

Предтечата сравнява себе си с Христос и казва, че Той идва „свише“, от Отца, и е „над всички“, превъзхожда всички и запазва превъзходството на Отца, а аз, който съм от земята, говоря земни неща, несъвършени и принизени в сравнение с учението Христово. Макар че и учението на самия Предтеча е било божествено, в сравнение с учението на Христос то съдържа много земно.

Той казва, че е видял и чул, сиреч говори и свидетелства за онова, което е чул от Отца и което е видял, тоест което знае съвършено точно. Но свидетелството Му не приема никой от онези, които не внимават за истината.

Когато чуваш, че Христос говори това, което е чул от Отца, не мисли, че Той има нужда да се учи на знание от Отца; но понеже всичко, което Синът знае по естество, Той го има от Отца, като единосъщен с Него, затова се казва, че е чул от Отца това, което знае. Това е подобно на случая, когато, виждайки син, напълно подобен на баща си, казваш, че той има всичко от баща си, тоест не прилича на никого другиго освен на него.

“потвърдил е” (ἐσφράγισεν). А който е приел свидетелството Му, тоест Неговото учение, той е „запечатал“, сиреч показал и потвърдил, че Бог е истинен. Защото който вярва на Пратения от Бога, вярва на Бога и с това „запечатва“, тоест доказва, че Му е повярвал, понеже Той е истинен.

И обратно, който не вярва на Пратения от Бога, показва, че Го счита за лъжлив, и затова не Му е повярвал, защото Го смята за лъжлив (Рим. 1:25; 1 Иоан 5:10). Затова, който вярва в Христос, с това именно, че е повярвал на Пратения от Бога, показва, че Бог е истинен. Защото очевидно Му е повярвал именно понеже Той е истинен.

И с право. „Защото всички други, – казва, – получиха силата на Духа с мярка, а на Самия Христос Той не е даден с мярка — една или две сили, а Той по същество притежава целия Дух“. И тъй, на пророците Бог дава Духа, сиреч силата на Духа, и я дава с мярка; а на Христос не дава нито с мярка, нито без мярка, защото Христос Го притежава по същество.

“Когото Бог е пратил”. Когато чуваш, че Той е „пратен“, разбирай това така: Той е пратен от Отца, както лъчът от слънцето. Нима не казваме: „слънцето изпрати лъчите“ или „слънцето пусна светлината“, сиреч я изпрати на земята? И все пак не казваме, че лъчът е от друга същност или че е по-късен от слънцето. Така и Синът е пратен в света от мисленото Слънце, Отца, като отблясък, като лъч, като светлина, или както искаш да Го наречеш, доколкото това е уместно.

Не е неуместно тук да се каже, след като стана дума за това как Синът има Духа и в какъв смисъл Духът се нарича “на Сина”. Апостолът казва: „Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който вика: „Авва, Отче!““ (Гал. 4:6), и на друго място: „ако някой няма Духа Христов, той не е Негов“ (Рим. 8:9). Латините, неправилно разбирайки тези думи, казват, че Духът изхожда от Сина. Ние ще им отговорим, първо, че едно е „да бъде от някого“, а друго — „да бъде нечий“. Че Духът е Дух на Сина, това е несъмнено и се потвърждава от цялото Писание; но че Той е „от Сина“, не се свидетелства никъде в Писанието, за да не въведем два извора на Духа – Отца и Сина.

Те казват още: „Но Той духна върху учениците и каза: „приемете Духа Светаго““ (Иоан 20:22). Какво погрешно разбиране! Ако Той им е дал Духа тогава, когато е духнал върху тях, как тогава им казва, че след няколко дни ще получите сила, когато върху вас слезе Светият Дух (Деян. 1:5, 8)? Или защо вярваме, че на Петдесетница е станало слизането на Духа, ако Той Го е дал още вечерта на Своето възкресение? Защото именно тогава духна. Но това е явно несъстоятелно. Очевидно е, че тогава Той не им даде самия Свети Дух, а един от даровете на Духа, а именно прощението на греховете. Защото веднага добавя: „на които простите греховете“ (Ин. 20:23).

А Синът притежава Духа по същество, като единосъщен с Него, а не като действащ чрез Него; защото в действие се привеждат пророците. Духът се нарича “на Сина”, защото Синът е истина, сила и премъдрост, а Светият Дух е описан у Исаия като Дух на истината, силата и премъдростта (Ис. 11:2). Нарича се “на Сина” и в друг смисъл – че се подава на хората чрез Сина. Ти вярвай, че Духът изхожда от Отца, а на тварите се подава чрез Сина, и това ще ти бъде правило на православието.

След като каза възвишени неща за Христос, сега [Кръстителят] отново възвестява по-смирени, за да направи словото по-достъпно за слушателите. Затова казва: „Отец люби Сина“, сякаш говори за някакъв необикновен човек, и „всичко е дал в ръцете на Сина“ – по човечество. А ако и по Божество? Отец е дал всичко на Сина по естество, а не по благодат. Понеже Той има битието Си от Отца, естествено се казва, че и всичко има от Отца. И тъй, Синът притежава всичко — и на небето, и на земята. Защото господства над всички, макар и не всички да желаят това.

Впоследствие, при второто пришествие, когато всяко коляно ще се поклони пред Него, Той ще получи пълно господство над всички, когато злобата вече няма да има сила, а, оставайки бездействена, ще покаже, че доброто по природа е изначално присъщо на всички и обхваща всичко.

„който вярва в Сина, има живот вечен“ в себе си, сиреч Самия Христос, Който е истинският живот (Иоан 14:6); защото чрез Него живеем и се движим (Деян. 17:28).

„а който не вярва в Сина, няма да види живот“, защото който доброволно се е отклонил от живота, как ще го има, след като животът е Христос? Така и апостол Павел казва: когато се яви Христос, вашият живот, тогава и вие, станали мъртви за злото и неподвижни към него, ще се явите в слава (Кол. 3:4).

„но гневът Божий пребъдва върху него“. Не казва „ще го остави“, а „пребъдва (ще остане) върху него“, показвайки, че никога няма да го напусне. За да не помислиш, че става дума за временна смърт, казва, че ще пребъдва върху онзи, който не е повярвал, и че наказанието ще бъде вечно. С всички тези думи Кръстителят води и подбужда всички слушатели към вяра в Христос. Защото не без причина говори това, а и своите ученици, и всички останали наставлява вече да не завиждат на Христос, а да Го слушат като Бог.