Докато другите евангелисти пространно разказват за земното раждане на Господа, за Неговото възпитание и възрастване, Йоан пропуска тези събития, понеже за тях достатъчно са говорили неговите съученици, а насочва словото си към Божеството на въчовечилия се заради нас. При по-внимателно разглеждане обаче ще видиш, че както онези не са премълчали Божеството на Единородния, макар и накратко да са го споменали, така и Йоан, устремявайки погледа си към висшето Слово, не е оставил съвсем без внимание домостроителството на въплъщението. Защото един и същ Дух е ръководил душите на всички.

Йоан ни говори за Сина, но споменава и Отца.

Той посочва вечността на Единородния, когато казва: „В начало бе Словото“, тоест беше от начало. Защото онова, което съществува от начало, несъмнено няма време, в което да не е съществувало. „Откъде – ще каже някой – се вижда, че изразът „в начало бе“ означава същото като „от начало“?“ Откъде ли? Както от общото разбиране, така и особено от самия този евангелист. Защото в едно от своите послания той казва: „за онова, което беше от начало, което ние… видяхме“ (1 Йоан 1:1). Виждаш ли как възлюбеният сам се обяснява?

Така ще каже питащият; но аз разбирам това „в начало“ така, както и при Моисей: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Бит. 1:1). Както там изразът „в начало“ не дава мисълта, че небето е вечно, така и тук няма да разбирам думата „в начало“ така, сякаш Единородният е вечен – ще каже еретикът. На тази безумна настойчивост няма да отговорим с друго, освен с това: мъдреци на злобата! Защо премълчаваш следващото? Но ние и против волята ти ще го кажем. Там Мойсей казва, че в начало Бог „сътвори“ небето и земята, а тук е казано, че в начало „бе“ Словото. Какво общо има между „сътвори“ и „бе“? Ако и тук беше написано: „в начало Бог сътвори Сина“, бих замълчал; но сега, когато е казано „в начало бе“, заключавам от това, че Словото съществува от вечност, а не е получило битие по-късно, както ти празнословиш.

Защо Йоан не каза „в начало бе Синът“, а – „Словото“? Слушай. Това е заради немощта на слушателите, за да не помислим, щом чуем още отначало за Сина, за страстно и плътско раждане. Затова Го нарече „Слово“, за да знаеш, че както словото се ражда от ума безстрастно, така и Той се ражда от Отца безстрастно. Освен това Го нарече „Слово“, защото Той ни възвести свойствата на Отца, както всяко слово изявява настроението на ума; и също така, за да покаже, че Той е съвечен на Отца. Защото както не може да се каже, че умът понякога е без слово, така и Отец, и Бог не е бил без Сина.

Йоан употреби този израз и защото има и други слова Божии – например пророчества, заповеди, както е казано за ангелите: „силни с крепост, които изпълняват словото Му“ (Пс. 102:20), тоест Неговите повеления. Но в собствен смисъл Словото е личностно същество.

“и Словото беше у Бога”.

Тук евангелистът още по-ясно показва, че Синът е съвечен на Отца. За да не помислиш, че Отец някога е бил без Сина, той казва, че Словото беше у Бога, тоест в недрата на Отца. Защото предлогът „у“ трябва да разбираш вместо „с“, както е употребен и на друго място: „не са ли Неговите братя и сестри у нас“, тоест „живеят с нас“? (Марк 6:3). Така и тук „у Бога“ разбирай като: беше с Бога, заедно с Бога, в Неговите недра. Невъзможно е Бог някога да е бил без Слово, без премъдрост или без сила. Затова ние вярваме, че Синът, понеже е Слово, премъдрост и сила на Отца (1 Кор. 1:24), винаги е бил у Бога, тоест е бил съвременно и съвместно с Отца.

„И как тогава – ще кажеш – Синът не е след Отца?“ Как ли? Поучи се от веществен пример. Сиянието не е ли от самото слънце? Тъй е. Но нима то е по-късно от слънцето, така че да можем да си представим време, когато слънцето е било без сияние? Не може. Защото как би било слънце, ако нямаше сияние? Ако така мислим за слънцето, то още повече трябва така да мислим за Отца и Сина. Трябва да вярваме, че Синът, Който е сияние на Отца, както казва Павел (Евр. 1:3), винаги сияе заедно с Отца, а не по-късно от Него.

Забележи също, че с този израз се опровергава и Савелий Ливиец. Той учел, че Отец, Син и Дух са едно лице и че това едно лице ту се явявало като Отец, ту като Син, а понякога като Дух. Така празнословил синът на бащата на лъжата, изпълнен с лукав дух. Но с думите „и Словото беше у Бога“ той явно е изобличен. Евангелистът тук съвсем ясно казва, че едно е Словото и друго е Бог, тоест Отец. Защото, ако Словото беше заедно с Бога, очевидно се въвеждат две лица, макар и с една природа. А че природата е една – слушай:

“и Словото беше Бог”.

Виждаш ли, че и Словото е Бог! Значи у Отца и Сина е една и съща природа, както и едно Божество. И тъй, да се посрамят и Арий, и Савелий. Арий, който нарича Сина Божий творение и създание, нека се засрами от това, че Словото в начало беше и беше Бог. А Савелий, който не приема троичността на Лицата, а само единичност, нека се посрами от това, че Словото беше у Бога. Защото тук великият Йоан ясно възвестява, че едно е Словото и друго е Отец, макар да не са различни по природа.

Защото „едно и друго“ се казва за лицата, а „друго и друго“ – за природите. Например, за да изложим мисълта по-ясно: Петър и Павел са едно и друго (един и друг), понеже са две лица; но не са различни по природа, защото имат една и съща природа – човешката. Така трябва да учим и за Отца и Сина: от една страна Те са един и друг (две Лица), а от друга страна не са различни по природа, защото имат една природа – Божеството.

Този Бог Слово никога не се е отделял от Бога и Отца. Понеже Йоан казва, че и Словото беше Бог, за да не смути някого такава сатанинска мисъл – щом и Словото е Бог, не се ли е надигало някога против Отца, както боговете на езичниците в техните басни, и ако се е отделило от Него, не е ли станало противник на Бога? – той добавя, че макар Словото да е Бог, то пребъдва у Бога и Отца, заедно с Него, и никога не се е отделяло от Него.

Не по-малко уместно е да се каже и на онези, които се придържат към учението на Арий: чуйте, глухи, които наричате Сина Божий дело и творение! Разберете какво име Му е дал евангелистът – нарекъл Го е Слово. А вие Го наричате дело и творение. Той не е дело и не е творение, а Слово.

Словото е двояко. Едното е вътрешно, което имаме дори когато не говорим, тоест способността да говорим; защото и онзи, който спи и не говори, все пак има вложеното в него слово и не е изгубил способността си. И така, едното слово е вътрешно, а другото – произнасяно, което изговаряме с устата си, привеждайки в действие способността за говорене – способността на умственото, вътрешно слово.

Макар словото да е двояко, нито едното, нито другото подхожда на Сина Божий, защото Божието Слово не е нито произнасяно, нито вътрешно. Онези слова са естествени и човешки, а Словото на Отца, бидейки над естеството, не подлежи на земни словесни хитрувания.

Затова и хитроумното заключение на езичника Порфирий се разпада само по себе си. Той, опитвайки се да опровергае Евангелието, разсъждавал така: ако Синът Божий е слово, то или е произнасяно, или е вътрешно слово; но Той не е нито едното, нито другото; следователно не е Слово. Евангелистът обаче предварително опровергава това заключение, като показва, че вътрешното и произнасяното слово се отнасят до нас и до естествените неща, а за свръхестественото не се говори по този начин.

Освен това трябва да се каже и друго: съмнението на езичника би имало основание, ако името „Слово“ беше напълно достойно за Бога и се употребяваше за Него собствено и същностно. Но досега никой не е намерил име, напълно достойно за Бога; дори и самото „Слово“ не се употребява собствено и същностно за Него, а само показва, че Синът се е родил от Отца безстрастно, както словото от ума, и че е станал изразител на волята на Отца.

Защо тогава, о нещастнико, се вкопчваш в името и, чувайки за Отец, Син и Дух, изпадаш в материални представи, въобразявайки си плътски бащи и синове и въздушен вятър – може би южен или северен, или някой друг, който предизвиква буря? Но ако искаш да узнаеш що за Слово е Божието Слово, чуи какво следва по-нататък.

“Всичко чрез Него стана”

„Не мисли – казва евангелистът – че Словото се разлива във въздуха и изчезва, а Го почитай като Творец на всичко умопостижимо и сетивно.“

Но арианите отново настойчиво възразяват: „Както казваме, че вратата е направена с трион – макар че трионът е само инструмент, а друг го движи, майсторът, така и чрез Сина всичко е получило битие; не в смисъл че Той Сам е Творец, а че е оръдие, подобно на триона, а Творецът е Бог Отец, Който употребява Сина като средство. Следователно Синът е творение, създадено за това, чрез Него всичко да получи битие, както трионът е направен, за да се извършват дърводелски работи.“ Така говори лукавото сборище на Арий.

Какво да им отговорим просто и ясно? Ако, както твърдите, Отец е създал Сина, за да Го има като оръдие при сътворението, тогава Синът по чест би бил по-нисш от творението. Защото, както трионът е оръдие, а изработеното чрез него е по-ценно от него – понеже трионът е направен заради изделията, а не изделията заради триона, така и творението би било по-честно от Единородния, щом, според вас, Отец Го е създал заради него, сякаш Бог не би родил Единородния от Себе Си, ако не е възнамерявал да сътвори всичко. Какво може да бъде по-безумно от такива думи?

„Защо – казват те – евангелистът не е казал: ‘Словото сътвори всичко’, а е употребил предлога ‘чрез’?“ За да не помислиш, че Синът е нероден, безначален и противен на Бога, затова е казано, че Отец е сътворил всичко чрез Словото. Представи си цар, който има син и, възнамерявайки да построи град, поверява строежа на него. Онзи, който казва, че градът е построен от сина на царя, не го принизява до роб, а показва, че той има баща и не е сам. Така и тук евангелистът, като казва, че всичко е сътворено чрез Сина, показва, че Отец Го е употребил като посредник в сътворението – не като по-нисш, а напротив, като равносилен и способен да изпълни такова велико дело.

И още нещо ще ти кажа: ако те смущава предлогът „чрез“ и желаеш да намериш в Писанието място, което да казва, че Самото Слово е сътворило всичко, послушай Давид: „В начало Ти, Господи, основа земята, и небесата са дело на Твоите ръце“ (Пс. 101:26). Виждаш ли – не казва „чрез Теб са сътворени небесата“, а „Ти основа“ и „дело на Твоите ръце са небесата“. А че Давид говори за Единородния, а не за Отца, можеш да узнаеш от апостола, който прилага тези думи към Сина в Посланието до евреите (Евр. 1:8–10), както и от самия псалом. Защото, след като казва, че Господ се е навел към земята – да чуе въздишанията, да освободи осъдените на смърт и да възвести в Сион името Господне – кого другиго посочва Давид, ако не Сина Божий? Той се наведе към земята, било към тази, по която ходим, било към нашето земно естество, или към плътта ни, според думите: „пръст си“ (Бит. 3:19), която Той прие върху Себе Си. Той ни освободи от оковите на греховете ни – нас, потомците на умъртвените Адам и Ева, и възвести в Сион името Господне. Защото, стоейки в храма, Той учеше за Отца Си и Сам казва: „Аз открих Твоето име на човеците“ (Йоан 17:6). На кого подобават тези дела – на Отца или на Сина? На Сина, защото Той в учението Си възвести името на Отца.

Като каза това, блаженият Давид добавя: „В начало Ти, Господи, основа земята, и небесата са дело на Твоите ръце.“ Не е ли ясно, че той представя Сина като Творец, а не като оръдие?

Ако пък според теб предлогът „чрез“ предполага някакво умаляване, какво ще кажеш, когато апостол Павел го употребява за Отца? „Верeн е Бог, чрез Когото бяхте призвани в общение със Сина Му“ (1 Кор. 1:9). Нима тук той прави Отца оръдие? И пак: „Павел, апостол по волята Божия“ (1 Кор. 1:1). Но достатъчно е и това – нека се върнем към началото.

„Всичко чрез Него стана.“ Мойсей, говорейки за видимото творение, не ни е разяснил нищо за умопостижимите твари. А евангелистът, обхващайки всичко с една дума, казва: „Всичко чрез Него стана“ – и видимото, и умопостижимото.

“и без Него не стана нито едно от онова, което е станало”.

Понеже евангелистът каза, че Словото е сътворило всичко, за да не помисли някой, че и Светият Дух е бил сътворен от Него, той добавя: „всичко чрез Него стана“. А какво означава „всичко“? – Сътвореното. Сякаш казва: всичко, което принадлежи към сътворената природа, е получило битие чрез Словото.

Но Духът не принадлежи към сътворената природа; следователно Той не е получил битието Си от Него. И така, без силата на Словото не е получило битие нищо от онова, което е получило битие, тоест нищо от онова, което принадлежи към сътворената природа.

Духоборците четат този текст така: „и без Него нищо не стана“; после, поставяйки тук препинателен знак, започват като от ново изречение: „което е станало, в Него беше живот“, и тълкуват мястото според своето разбиране, като казват, че тук евангелистът говори за Духа, тоест че Светият Дух бил животът. Така разсъждават македонианите, стремейки се да докажат, че Светият Дух е сътворен и да Го причислят към творенията.

А ние не така, а като поставяме препинателния знак след думите „което е станало“, започваме отново: „В Него беше живот“ (ἐν αὐτῷ ζωὴ ἦν). След като говори за творението – че всичко чрез Словото е получило битие, евангелистът продължава и за промисъла: че Словото не само е сътворило, но и Само поддържа живота на сътвореното. Защото „в Него беше живот“.

Зная, че един от светите отци е чел това място така: „и без Него нищо не стана, което е станало в Него“. След това, поставяйки препинателен знак, продължавал: „беше живот“. Мисля, че и това четене не съдържа грешка, а изразява същата правилна мисъл. Защото и този светец правилно е разбирал, че без Словото не е получило битие нищо от онова, което е получило битие в Него – понеже всичко, което е станало и е сътворено, е сътворено от Самото Слово и следователно без Него не би съществувало.

След това той отново започва: „беше живот, и животът беше светлината на човеците“. Евангелистът нарича Господа „живот“, както защото Той поддържа живота на всичко съществуващо, така и защото дава духовен живот на всички разумни същества; и „светлина“ – не толкова сетивна, колкото умна, просвещаваща самата душа. Не казва, че Той е светлина само на юдеите, а на всички „човеци“. Защото всички ние сме хора, доколкото сме получили ум и разум от Словото, което ни е създало, и затова се наричаме просвещавани от Него. Понеже разумът, даден ни от Него – чрез който се наричаме разумни – е светлината, която ни насочва към това какво трябва и какво не трябва да вършим.

„Светлината“, тоест Божието Слово, свети „в мрака“, тоест в смъртта и заблуждението. Защото Той, макар и да се подчини на смъртта, я победи така, че я принуди да изхвърли онези, които преди бе погълнала. И в езическото заблуждение сияе Неговата проповед.

„И мракът не я обзе“ Нито смъртта Го надви, нито заблуждението. Защото тази светлина, тоест Божието Слово, е непреодолима.

Някои разбират под „мрак“ плътта и земния живот. Словото сияеше и тогава, когато стана плът и пребиваваше в този живот; а тъмнината, тоест противната сила, изкушаваше и преследваше Светлината, но я намери непобедима и непревзимаема.

Плътта се нарича „мрак“ не защото по природа е такава (да не бъде!), а поради греха. Защото плътта, докато се управлява от закона на природата, няма в себе си никакво зло; но когато излезе извън пределите на природата и служи на греха, тогава става и се нарича тъмнина.

След като ни говори за предвечното битие на Бога Слово и възнамерява да каже за въплъщението Му, евангелистът вмъква слово за Предтечата. И за какво друго би могло да стане дума преди разказа за раждането на Господа по плът, ако не за раждането на Йоан Предтеча?

Евангелистът казва за Предтечата, че той бил „пратен от Бога“, тоест изпратен от Бога. Защото лъжепророците не са от Бога. Когато чуеш, че е бил пратен от Бога, знай, че той не е говорил нищо от себе си или от хора, а всичко – от Бога. Затова и се нарича ангел (Мал. 3:1), а преимуществото на ангела е да не говори нищо от себе си.

Като чуваш, че е наречен ангел, не мисли, че Йоан по природа е бил ангел или че е слязъл от небето; той се нарича ангел поради делото и служението си. Понеже послужи на проповедта и предвъзвести Господа, затова е наречен ангел.

И затова евангелистът, опровергавайки предположението на мнозина, които може би са мислели, че Йоан по природа е бил ангел, казва: „беше човек“, пратен от Бога.

„Той – казва евангелистът – беше пратен от Бога, за да свидетелства за светлината.“

След това, за да не помисли някой, че Единородният наистина се е нуждаел от неговото свидетелство, като че ли има нужда от нещо, евангелистът добавя, че Йоан е дошъл да свидетелства за Сина Божий не защото Той се е нуждаел от свидетелството му, а „за да повярват всички чрез него“.

Но нима всички са повярвали чрез него? Не. Защо тогава евангелистът казва: „за да повярват всички“? В какъв смисъл? – Доколкото зависело от него, той свидетелствал, за да привлече всички; а ако някои не повярвали, той не заслужава укор.

И слънцето изгрява, за да освети всички; но ако някой, затворил се в тъмна стая, не се възползва от лъчите му, нима слънцето е виновно? Така е и тук. Йоан беше пратен, за да повярват всички чрез него; ако това не се е случило, вината не е негова.

“Той не беше светлината”

Понеже често се случва свидетелят да бъде по-висш от онзи, за когото свидетелства, за да не помислиш, че и Йоан, свидетелстващ за Христа, е по-висш от Него, евангелистът, опровергавайки този лукав помисъл, казва: „той не беше светлината“.

Но може би някой ще каже: „Нима не можем да наречем светлина нито Йоан, нито някой друг от светиите?“ Можем да наречем светлина всеки от светиите, но не „Светлината“ в собствен и абсолютен смисъл.

Например, ако някой те попита: „Йоан светлина ли е?“ – съгласи се. Но ако попита: „Нима Йоан е онази Светлина?“ – отговори „не“. Защото той сам не е светлина по същност, а светлина по причастие, тоест имаща сиянието си от истинската Светлина.

Беше в света като вездесъщ Бог; може да се каже също, че беше в света и по отношение на промисъла и запазването му.

И още добавя: „Защо казвам, че беше в света, след като и самият свят не би съществувал, ако Той не го беше сътворил?“ Така от всички страни доказва, че Той е Творецът, като едновременно отхвърля безумието на Манес, който твърдял, че всичко е сътворено от зъл творец, и безумието на Арий, който наричал Сина Божий твар; и заедно с това води всеки човек към изповядване на Твореца, учейки ни да не служим на творенията, а да се покланяме на Създателя.

Но „светът – казва евангелистът – не Го позна“, тоест лошите хора, заети със светски дела. Защото името „свят“ означава и самата вселена, както тук е казано: „светът чрез Него стана“; означава и онези, които мислят по светски начин, както тук: „светът не Го позна“, тоест хората, привързани към земното.

Но всички светии и пророци Го познаха.

Тук евангелистът очевидно говори за домостроителството на спасението в плът, и целият ход на мисълта е следният: Светлината беше истинска в света – без плът – и не беше позната; след това дойде при Своите Си в плът.

Под „Своите“ можеш да разбираш или целия свят, или Юдея, която Той беше избрал като Свой дял, като наследствен участък и собственост (Пс. 113:2).

„И Своите Му не Го приеха“ – било юдеите, било и другите хора, сътворени от Него.

Така евангелистът оплаква безумието на хората и се удивлява на човеколюбието на Владиката. „Макар да бяха Негови – казва – не всички Го приеха; защото Господ никого не привлича насила, а оставя всичко на личното разсъждение и свободната воля.“

След като каза, че ние, вярващите в Христа, ако пожелаем, ставаме чеда Божии, евангелистът добавя и причината за това велико благо: „Искаш ли – казва – да узнаеш какво ни дарува това осиновение? Това, че Словото стана плът.“

Когато чуваш, че Словото стана плът, не мисли, че То е изоставило Своята собствена природа и се е превърнало в плът (защото тогава не би било Бог, ако се бе изменило и преобразило), а че, оставайки това, което е било, е станало онова, което не е било.

Оттук Аполинарий Лаодикийски извел ерес. Той учел, че Господ и Бог наш не възприел цялото човешко естество – тоест тяло с разумна и словесна душа, – а само плът без разумна душа. „Каква нужда – казвал той – имал Бог от душа, щом Неговото Божество управлявало тялото, както у нас душата управлява тялото?“ И смятал, че намира основание за това в думите: „Словото стана плът“. „Не е казал – твърдял той – че Словото стана човек, а ‘плът’; следователно То не е приело разумна душа, а само безсловесна плът.“

Но този нещастник не знаел, че Писанието често назовава цялото чрез част. Например, когато иска да спомене целия човек, го нарича с частта „душа“: „всяка душа, която не се обреже, ще бъде изтребена“ (Бит. 17:14) – вместо „всеки човек“. Също така Писанието нарича целия човек „плът“, когато казва: „и ще види всяка плът спасението Божие“ (Ис. 40:5). Тук е трябвало да се каже „всеки човек“, но е употребено „плът“.

Така и евангелистът, вместо да каже „Словото стана човек“, казва „Словото стана плът“, назовавайки човека, състоящ се от душа и тяло, чрез една от частите му. А понеже плътта е напълно чужда на Божественото естество, евангелистът вероятно я споменава, за да покаже необикновеното снизхождение Божие – за да се удивим на неизказаното Му човеколюбие, по което Той заради нашето спасение прие върху Себе Си онова, което е напълно различно и чуждо на собствената Му природа – именно плътта. Защото душата има някакво сродство с Бога, а плътта – никакво.

Затова мисля, че евангелистът употребява тук само името „плът“ не защото душата не е била възприета, а за да подчертае колко чудно и страшно е това тайнство. Защото ако въплътеното Слово не бе приело човешка душа, нашите души не биха били изцелени; понеже това, което не е прието, не е и осветено. И колко нелепо би било! Първо се разболя душата (защото тя в рая се поддаде на думите на змията и се измами, а след нея и тялото), а да бъде приета, осветена и изцелена само плътта, слугинята, а господарката – душата – да остане неприета и неизцелена!

Нека Аполинарий да заблуждава. А ние, когато чуваме, че Словото стана плът, вярваме, че То стана съвършен Човек – защото Писанието има обичай да нарича човека чрез една от частите му – плът или душа.

С това изречение се опровергава и Несторий. Той учел, че не Сам Бог Слово е станал Човек, заченат от пречистите кърви на светата Дева, а че Девата родила човек, който, украсен с всякаква добродетел, приел в себе си Словото Божие, съединило се с него и даващо му власт над нечистите духове; и така говорел за двама синове – единият син на Девата, човекът Иисус, а другият – Син Божий, съединен с този човек неразделно, но по благодат, отношение и любов.

Но ако той искаше, щеше да чуе какво казва този блажен евангелист: „Словото стана плът“. Не е ли ясно изобличението? Самото Слово стана Човек. Евангелистът не казва: „Словото, намерило човек, се съедини с него“, а „Само То стана Човек“.

С това изречение се опровергават и Евтихий, и Валентин, и Манес, които твърдели, че Словото Божие се явило призрачно. Нека чуят, че Словото „стана“ плът; не е казано, че се „представи“ или „показа“ като плът, а че стана плът истинно и по същество, а не привидно. Защото е нелепо да вярваме, че Синът Божий, Който по същество и по име е Истина (Йоан 14:6), би излъгал в Своето въчовечаване. А привидното явяване неизбежно би довело до такъв извод.

“и живя с нас”

Понеже евангелистът по-горе каза, че Словото стана плът, за да не помисли някой, че Христос накрая е станал едно-единствено естество, той добавя: „и обитаваше между нас“ (ἐσκήνωσεν), за да покаже двете естества – едното наше, а другото на Словото. Защото както обиталището е от едно естество, а обитаващият в него – от друго, така и когато се казва, че Словото е пребивавало в нас, тоест в нашето естество, трябва да се разбира, че Неговото Естество е различно от нашето. Нека се засрамят арменците, които почитат едно естество.

И тъй, с думите „Словото стана плът“ научаваме, че Самото Слово стана Човек и, бидейки Син Божий, стана и син на жена, която поради това с право се нарича Богородица, понеже роди Бога по плът. А с думите „пребиваваше между нас“ се научаваме да вярваме, че в единия Христос има две Естества. Защото макар Той да е един по Ипостас, или по Лице, по Естество е двояк – Бог и Човек; а божественото и човешкото естество не могат да бъдат едно, макар и да се съзерцават в един Христос.

“пълно с благодат и истина”,

защото всичко, което пророците и сам Моисей говореха и вършеха, беше образ и предобраз, а онова, което Христос говореше и вършеше, беше изпълнено с истина, понеже Той Сам е благодат и истина и ги дарява на другите.

Къде видяха тази слава? Може да се мисли, че апостолите я видяха на планината Тавор; но справедливо е да се разбира, че те я видяха не само там, а във всичко, което Той говореше и вършеше.

Евангелистът често се позовава на свидетелството на Йоан не защото поставя достоверността на Владиката да зависи от слугата, а понеже народът имал високо мнение за Йоан; затова и посочва неговото свидетелство за Христа – като човек, почитан за велик и поради това по-достоен от всички за доверие.

Думата „викаше“ показва голямото дръзновение на Йоан, защото той не говореше за Христа скрит, а с голяма смелост.

Какво казваше той? „Тоя беше, за Когото аз казах.“ Йоан свидетелстваше за Христа още преди да Го види. Така Бог благоволил – за да не изглежда, че Йоан свидетелства от пристрастие към Него, след като вече Го е видял. Затова и казва: „за Когото казах“, тоест още преди да Го видя.

„Идещият след мене“ – разбира се, според времето на раждането, защото Предтечата беше с шест месеца по-възрастен от Христа по плът.

„ме изпревари“ – тоест стана по-почитан и по-славен от мене. Защо? Защото Той беше преди мене по Божество.

А арианите безумно тълкували този израз. Желайки да докажат, че Синът Божи не е роден от Отца, а е произлязъл като едно от творенията, те казвали: „Ето, Йоан свидетелства за Него: ‘стана преди мене’, тоест произлезе преди мене и бе сътворен от Бога като едно от творенията.“

Но от следващите думи се изобличава погрешното им разбиране. Защото какъв смисъл би имало да се каже: „Той ме изпревари (тоест бе сътворен преди мене), защото съществуваше по-напред от Мен“? Безумно е да се твърди, че Бог Го е сътворил по-рано, защото Той бил преди мене. По-логично би било да се каже: „Той беше преди мене, защото бе сътворен преди мене.“ Така разсъждават арианите.

А ние, по православен начин, разбираме така: „Идещият след мене“ – по раждането от Девата в плът – „ме изпревари“, тоест стана по-славен и по-почитан от мене чрез чудесата, които се извършваха около Него – чрез Рождеството Му, чрез възпитанието Му, чрез мъдростта Му. И това е справедливо, „защото съществуваше преди мене“ – по предвечното Си раждане от Отца, макар по явяването Си в плът да дойде след мене.

Това са думи на Предтечата, който говори за Христа, че всички ние – има предвид пророците – приехме от Неговата пълнота. Защото Той притежава благодат не такава, каквато имат духовните хора, а, бидейки извор на всяко добро, на всяка мъдрост и пророчество, изобилно я излива върху всички достойни. И при това изливане остава пълен и никога не се изтощава.

И ние приехме „благодат“, сиреч благодатта на Новия Завет,  вместо благодатта на законоположението. Понеже онзи Завет остаря и овехтя, вместо него приехме Новия.

Но защо, ще кажат някои, е нарекъл и Стария Завет благодат? Защото и юдеите бяха осиновени и приети по благодат. Защото е казано: „Не защото сте многобройни ви избрах, а заради бащите ви.“

И старозаветните бяха приети по благодат, и ние, очевидно, сме спасени по благодат.

Обяснява ни по какъв начин приехме по-великата благодат вместо по-малката. Казва, че Законът беше даден чрез Моисей, тоест Бог употреби човек за посредник, именно Моисей, а Новият Завет стана чрез Иисуса Христа.

Той се нарича „благодат“, защото Бог ни дарува не само опрощение на греховете, но и осиновение; нарича се и „истина“, защото Христос ясно проповядва онова, което старозаветните виждаха или изказваха в образи и сенки.

Този Нов Завет, наричан и благодат, и истина, има за посредник не обикновен човек, а Сина Божий.

Забележи и това: за Стария закон е казано, че е „даден“ чрез Моисей, защото той е бил подчинен и слуга; а за Новия не е казано „даден“, а „стана“ или „произлезе“, за да се покаже, че той произлиза от Самия Господ наш Иисус Христос – като от Владика, а не от раб, и достига до пълнотата на благодатта и истината.

Законът беше „даден“ от Бога чрез посредничеството на Моисей; благодатта „произлезе“, а не беше просто дадена, чрез Иисуса Христа. „Произлезе“ е знак на самостоятелност и власт, а „даден“ – на служение и подчиненост.

След като каза, че благодатта и истината станаха чрез Иисуса Христа, и желаейки да потвърди това, евангелистът казва: „Не казвам нищо невероятно. Защото Моисей – както и никой друг – нито е видял Бога, нито е могъл да ни даде ясно и нагледно познание за Него, а, бидейки слуга, само послужи за написването на закона. А Христос, като Единороден Син и пребъдващ в недрата на Отца, не само Го вижда, но и ясно Го открива на всички хора. И тъй, понеже Той е Син и вижда Отца като пребъдващ в Неговите недра, справедливо ни дарува благодат и истина.“

Но някой може да каже: „Тук научаваме, че никой не е видял Бога; как тогава пророкът казва: ‘видях Господа’ (Ис. 6:1)?“ Пророкът видял, но не самата същност, а някакво подобие и умствено представяне, доколкото било възможно да види. Освен това, един Го виждал в един образ, а друг – в друг. Оттук е явно, че те не са съзерцавали самата Истина; защото ако бяха съзерцавали самата Божия същност – проста и без образ – не биха я виждали в различни видове.

И ангелите не виждат Божията същност, макар да се казва, че „винаги гледат лицето на Отца“ (Мат. 18:10). С това се показва само, че те винаги имат в ума си Бога.

Следователно единствено Синът вижда Отца и Го открива на всички хора.

Който е в недрата на Отца. Когато чуваш за „недрата“ на Отца, не си представяй нищо телесно в Бога. Евангелистът употребява този израз, за да покаже близостта, неразделността и съвечността на Сина с Отца.

По-горе евангелистът каза, че Йоан свидетелства за Него; после добави какво именно е засвидетелствал – че Той „стана преди мене“ и че всички ние, пророците, приехме от Неговата пълнота. Сега прибавя: „И ето свидетелството на Йоан“. Кое свидетелство? Онoва, за което по-горе каза: „изпревари ме“ и прочее. Но и следващите думи „Аз не съм Христос“ също са част от свидетелството на Йоан.

Юдеите изпратиха при Йоан хора, които според тях бяха най-добрите – свещеници и левити, при това от Йерусалим, с намерение те, като по-разумни от другите, чрез ласкателство да го убедят да обяви себе си за Христос. Виж тяхната уклончивост: не питат направо „Ти ли си Христос?“, а „Кой си ти?“

А той, виждайки тяхното лукавство, не казва кой е, а заявява: „Аз не съм Христос“, като има предвид целта им и по всякакъв начин ги насочва към вярата, че Христос е Друг – Онзи, Когото те смятат за бедния син на беден дърводелец, произхождащ от бедното селище Назарет, от което не очаквали нищо добро.

А за самия Предтеча те имаха високо мнение, защото баща му беше първосвещеник, а самият той водеше ангелски и почти безплътен живот.

Затова е удивително как те сами се заплитат в онова, с което мислеха да навредят на славата Христова. Питат Йоан като достоверен човек, за да имат в неговото свидетелство основание за неверие в Христа, ако той не Го признае за Христос. Но това се обръща против тях. Защото откриват, че онзи, когото смятат за достоверен, свидетелства в полза на Христа и не присвоява Неговата чест за себе си.

Въз основа на древното предание юдеите очаквали пришествието на Илия. Затова питат Йоан дали не е Илия, тъй като и животът му бил подобен на Илиевия. Но той се отрича и от това.

„Пророкът ли си ти?“ И от това се отрича, макар да бил пророк. Как тогава се отрича? Защо? Защото не го питали: „Пророк ли си?“, а: „Ти ли си онзи пророк?“ – онзи пророк, когото очакват, за когото Моисей казал: „Господ Бог ще ви въздигне Пророк“ (Втор. 18:15).

Следователно Йоан се отрича не от това, че е пророк, а от това, че е онзи Пророк, когото очакват. А понеже знаели думите на Моисей, че ще се въздигне пророк, те и се надявали, че някога ще се яви такъв пророк.

След това отново настойчиво го питат: „Кажи ни тогава, кой си?“

Тогава той им отговаря: „Аз съм глас на викащия в пустинята.“ „Аз – казва – съм онзи, за когото е писано: ‘глас на викащия в пустинята’“ (Ис. 40:3). Защото, ако не се добави „за когото е писано“, изразът би звучал странно.

Какво вика? „Оправете пътя Господен.“ „Аз – казва – съм раб и подготвям сърцата ви за Господа.“ И тъй, вие, лукави и хитри, изправете ги и ги направете прави, за да стане чрез вас път за Господа Христа. След това привежда за свидетел Исаия. Като казва за Христа, че Той е Господ, а за себе си, че изпълнява делото на раб и глашатай, той се позовава на пророка.

Може би някой ще тълкува думите „Аз съм глас на викащия“ така: аз съм гласът на Христа, Който вика – тоест ясно възвестява истината. Защото всички вестители на закона не са били високогласни, понеже още не бе дошло времето на истината на Евангелието, и тихият глас на Моисей наистина показваше неяснотата и непълнотата на закона. А Христос, като Самосъщна Истина и Този, Който ни възвести Отца, е „викащият“. Затова Йоан казва: аз съм гласът на викащото Слово, пребиваващ в пустинята.

След това започва ново изречение: „Изправете пътя Господен.“ Йоан, като Предтеча на Христа, с право се нарича глас, защото и гласът предшества словото. Да кажа по-ясно: гласът е нечленоразделен дъх, излизащ от гърдите; когато обаче чрез езика се раздели на членове, тогава става слово. Така първо е гласът, после Словото; първо Йоан, после Христос – по явяването в плът.

И кръщението на Йоан е като нечленоразделен глас, защото не е имало действие чрез Духа; а Христовото кръщение е като членено слово – не съдържа нищо сенчесто и образно, защото се извършва чрез Духа (Мат. 3:11).

След като не могли да го склонят с ласкателства да каже онова, което им било угодно, и сам да се обяви за Христос, те започнали да го заплашват с по-строги и сурови думи, казвайки: „Защо тогава кръщаваш? Кой ти даде такава власт?“

От тези думи личи, че те различавали Христос от „онзи пророк“, когото очаквали. Защото казват: „Ако ти не си Христос, нито онзи пророк“, очевидно мислейки, че едно е Христос, а друго – онзи пророк. Лошо разбирали те, защото онзи Пророк е Самият Христос и Бог наш. Всичко това говорели, както казах, за да принудят Йоан да се обяви за Христос.

По-близо до истината обаче може да се каже, че го питат от завист към славата му. Не го питат направо: „Ти ли си Христос?“, а: „Кой си ти?“ – сякаш казват: „Кой си ти, че се заемаш с такова велико дело – да кръщаваш и да очистваш изповядващите се?“ Струва ми се, че юдеите, от завист и недоброжелателство, желаели мнозинството да не приеме Йоан за Христос и затова го питат: „Кой си ти?“

И тъй, проклети са онези, които приемат Кръстителя, а след кръщението не признават Христос: наистина те са юдеи, рожби ехиднини.

Забележи кротостта на светеца и неговата правдивост. Кротостта се проявява в това, че той не им отговаря сурово, въпреки тяхната надменност; правдивостта – в това, че със смелост свидетелства за славата на Христа и не я прикрива, за да си спечели добро име, а открито заявява: аз кръщавам с кръщение несъвършено (защото кръщавам само с вода, която не дава прошка на греховете), но подготвително за приемането на духовното Кръщение, което дарява опрощение на греховете.

„Сред вас стои Един, Когото вие не познавате.“ Господ се бе смесил с народа и затова не знаели кой е Той и откъде е. Някой може да каже и в друг смисъл, че Господ стоял сред фарисеите, а те не Го познавали. Тъй като те на вид усърдно се занимавали с Писанията, а в тях се възвестявал Господ, Той бил „сред“ тях – тоест в сърцата им, но те не Го познавали, защото не разбирали Писанията, макар да ги носели в себе си. Може да се разбира и в този смисъл: че Господ, като Посредник между Бога и човеците, стоял „сред“ фарисеите, желаейки да ги примири с Бога, но те не Го познали.

Йоан постоянно прибавя: „Идещият след мене“, за да покаже, че неговото кръщение не е съвършено, а е подготвително за духовното Кръщение.

„Който Ме изпревари“ – тоест по-почитан и по-славен от мене, дотолкова, че аз не се смятам достоен дори да бъда сред последните Негови слуги. Защото да развързваш ремъка на обувките е дело на най-низшето служение.

Зная и съм чел у един от светите отци такова тълкувание: „обувката“ навсякъде се разбира като плътта на грешниците, подлежаща на тление, а „ремъкът“ или връзката – като оковите на греха. И тъй, Йоан можел да развързва ремъка на греховете у онези, които идвали при него и се изповядвали, защото те пристъпвали вързани с оковите на собствените си грехове; и, като ги увещавал към покаяние, им показвал пътя към пълното сваляне на този ремък и на греховната „обувка“. Но у Христа, не намирайки никакъв ремък, никакви окови на греха, естествено не можел и да ги развърже. А защо не намирал? Защото Той не извърши грях и не се намери лъжа в устата Му (1 Петр. 2:22).

Под „обувка“ се разбира още и явяването на Господа сред нас, а „ремъкът“ ѝ означава начина на въплъщението – как Словото Божие се е съединило с тялото. Този начин не може да бъде „развързан“, тоест напълно обяснен. Защото кой е способен да изясни как Бог се съедини с плът?

Защо евангелистът казва, че това станало във Витания? За да покаже смелостта на великия проповедник – че той проповядвал така за Христа не в къща, не в някой ъгъл, а при Йордан, сред множество народ.

Трябва обаче да се знае, че в по-изправните ръкописи стои: “във Витавара”. Защото Витания не се намира отвъд Йордан, а близо до Йерусалим.

По-горе Йоан казва на дошлите от фарисеите: „Сред вас стои Един, Когото вие не познавате, Който е преди мене“ (Йоан 1:26–27), а сега вече и с пръст Го посочва и обявява на незнаещите: „Този е Онзи, за Когото свидетелствах пред фарисеите, че е преди мене“, тоест превъзхожда ме по достойнство и чест. Защо? Защото Той беше преди мене.

Чуй, Арий! Йоан не каза за Христа „сътворен преди мене“, а „беше“. Чуй и ти, секта на Самосатянина! Господ не започна битието Си от Мария, а беше преди Предтечата по предвечното Си битие. Защото, ако Господ, както празнословите, бе получил начало на битието Си от Мария, как би бил преди Предтечата? А известно е на всички, че Предтечата се роди шест месеца преди раждането на Господа по плът.

Господ се нарича „Мъж“ може би и защото бе в съвършена възраст – Той се кръсти на тридесет години; а може би и в смисъл, че Той е Мъж на всяка душа и Жених на Църквата. Защото апостол Павел казва: „Сгодих ви за един Мъж, за да ви представя на Христа“ (2 Кор. 11:2). Така и Предтечата казва: „Аз съм само приятел на Жениха и посредник; а Мъжът идва след мене. Аз привеждам душите към вяра в Христа, а Той е Мъжът, Който ще се съедини с тях.“

Понеже Предтечата бил сродник на Господа (защото ангелът казва на Девата: „Ето Елисавета, твоята сродница, зачена“ – Лука 1:36), за да не помисли някой, че Йоан облагодетелства Господа и Му дава такова високо свидетелство поради родството си с Него, той често казва: „Аз не Го познавах“, и с това отстранява всяко подозрение.

„Но затова дойдох да кръщавам с вода, за да бъде Той явен на Израиля“, тоест за да могат всички да повярват в Него и Той да бъде открит на народа. Затова кръщавам – защото, когато аз кръщавам, народът се стича; а когато народът се събира, аз му възвестявам за Христа в проповедта си, и Сам Той, бидейки сред тях, става явен. Ако хората не идваха за кръщение, как би могъл Йоан да им яви Господа? Нима би обикалял по домовете и, държейки Христа за ръка, би Го посочвал на всеки? Затова и казва: „Аз затова дойдох да кръщавам с вода – за да бъде Той явен чрез мене на идващите за кръщение.“

Оттук узнаваме и че чудесата, приписвани на Христа в детството Му, са лъжливи и измислени от онези, които са искали да осмеят тайната. Защото, ако бяха истинни, как биха могли да не познават Господа, извършил такива чудеса? Не е естествено за такъв Чудотворец да не се разнесе навсякъде мълвата. Но не е било така. Преди кръщението Си Господ нито вършеше чудеса, нито бе придобил известност.

Къде Йоан свидетелства за Иисус, че Той е Син Божий? Това никъде не е записано. Нарича Го Агнец, но никъде Син Божий. Оттук естествено може да се предположи, че и много други неща апостолите са оставили незаписани, защото не всичко е било записано.

Поради лекомислието на слушателите Йоан е принуден да повтаря едно и също, за да произведе поне чрез непрекъснатото си свидетелство някакъв плод. И не се излъга, а доведе двама ученици при Христа.

Като истински приятел на Жениха, той вършеше всичко, за да приведе човешката природа към нейния Жених. Затова и Христос, като Жених, мълчи, а всичко възглася посредникът. И Господ, като Жених, идва при народа. На сватба обикновено не невестата отива при жениха, а женихът при невестата, макар да е царски син. Така и Господ, желаейки да сгоди за Себе Си нашата природа, Сам слезе при нея на земята и, когато бракът се извърши, я взе със Себе Си, когато се възнесе в дома на Своя Отец.

„Като видя Иисуса“, тоест радвайки се, като виждаше Иисуса и чудото, Йоан каза: „Ето Го Агнеца.“

Учениците, подготвени чрез постоянното свидетелство, тръгнаха след Иисуса не от презрение към Йоан, а най-вече от послушание към него, който свидетелстваше по такъв начин за Христос.

Евангелист Матей, разказвайки за кръщението на Господа, веднага Го възвежда на планината за изкушението, а този евангелист, като пропуска казаното от Матей, повествува за случилото се след слизането на Господа от планината. И тъй, учениците на Йоан следват Христа и идват при Него след като Той е слязъл от планината и е победил изкушението. По мое мнение, това съчетание на събитията показва, че никой не бива да пристъпва към учителско служение, преди да се възкачи на висотата на добродетелта (която се означава с планината), да победи всяко изкушение и да има знака на победата над изкусителя.

Тези ученици първо следват Иисуса, а после Го питат къде живее. Защото им било нужно да беседват с Него не открито, пред мнозина, а насаме, като за нещо необходимо. Дори не те първи питат, а Сам Христос ги подтиква към въпроса: „Какво търсите?“ Пита не защото не знае – Този, Който познава човешките сърца – а за да ги накара чрез въпроса да изкажат желанието си. Вероятно те се смущавали и бояли от Иисуса след свидетелството на Йоан, че Той е по-висш от човек.

А ти, моля те, удиви се на тяхното благоразумие: те не само тръгват след Иисуса, но и Го наричат „Рави“, тоест „Учителю“, и то когато още нищо не са чули от Него. Понеже желаят насаме да се поучат от Него, те Го питат: „Къде живееш?“ Защото в тишина по-лесно се говори и се слуша.

Евангелистът ни съобщава името на Андрей, а за името на другия премълчава. Някои казват, че другият бил самият Йоан, който пише това; други – че бил от незнатните. Освен това от узнаването на името не би имало полза. За Андрей е споменато и защото бил от по-знатните, и защото той довел своя брат.

Виж, моля те, неговата любов към брата – как не скрива от него това благо, а му съобщава за съкровището и с голяма радост казва: „намерихме“ (вероятно те силно са желаели и усърдно са търсили Месията). И не казва просто „Месия“, а „Онзи Месия“ – Самия Този, Който наистина е Христос. Защото макар мнозина да се наричали помазаници и синове Божии, очакваният от тях бил един.

Андрей, като чул от Предтечата, и Петър, като чул от Андрей, последвали Иисуса; а Филип, изглежда, нищо не бил чул и въпреки това последвал Господа веднага щом Той му казал: „Върви след Мене.“ Защо тогава Филип така бързо се убедил? Струва ми се, първо, че гласът на Господа произвел в душата му някакво раняване от любов. Защото словото на Господа не се изричало просто така, а веднага възпламенявало сърцата на достойните с любов към Него – както и Клеопа със спътника си казват: „Не гореше ли в нас сърцето ни, когато Той ни говореше по пътя?“ (Лука 24:32).

Второ, понеже Филип имал загрижено сърце, постоянно се занимавал с писанията на Моисей и винаги очаквал Христа, щом Го видял, веднага се убедил и казал: „Намерихме Иисуса“, което показва, че Го е търсил.

След това – не е ли възможно Филип да е узнал нещо за Христа и от Андрей и Петър? Вероятно, беседвайки с него като със съгражданин, те са му разказвали и за Господа. Изглежда, че евангелистът намеква за това, когато казва, че Филип бил от града на Андрей и Петър. Този град бил малък и по-подобаващо би могъл да се нарече село. Затова трябва да се удивляваме на силата Христова, че Той избирал най-добрите ученици измежду хора, които не изглеждали да дават никакъв плод.