Слязъл от небето, за да ни даде във всичко образец и посока, Господ ни учи да не бъдем лениви в поучаването, а да обикаляме всички места и да проповядваме. Защото всичко, което Той вършеше, беше за наше наставление. Той минаваше през всички градове и селища и водеше със Себе Си дванадесетте ученици, които тогава не учеха и не проповядваха, а сами се учеха от Него и се назидаваха от делата и думите Му.

Господ не проповядваше за земни блага, а за Царството небесно. Кому другиго повече приличаше да проповядва за небесното, ако не на Този, Който е слязъл от небето? Затова нито един от пророците не е проповядвал за Царството небесно – защото как биха могли да проповядват за онова, което не са видели? Затова и Предтечата казва: „Който е от земята, земно говори; а Който е дошъл от небето, свидетелства за това, което е видял“ (Йоан 3:31–32).

След Господа вървяха и жени, за да стане ясно, че и на женския пол слабостта не пречи да последва Христос. Виж още и това, че те, макар и богати, презряха всичко и избраха нищетата заради Христос и заедно с Него. А че бяха богати, се вижда от това, че служеха на Господа със „своето“ имущество, а не с чуждо или неправедно придобито, както правят мнозина.

А за думите „от която бяха излезли седем беса“ някои смятат числото „седем“ за неопределено, в смисъл на „много“, защото в Писанието числото седем често се употребява вместо „много“. Друг пък може би ще каже: както има седем духа на добродетелите, така и седем духа на злобата – например, има дух на страха Божи, а против него – дух на безстрашие пред Бога; има дух на разбиране, а срещу него – дух на неразумие и т.н. Ако тези седем духа на злобата не бъдат изгонени от душата, никой не може да последва Христос. Защото първо трябва сатаната да бъде изгонен, а след това Христос да бъде вселен.

Днес се изпълни онова, което отдавна е казал Давид от лицето на Христос: „Ще отворя устата си в притча“ (Пс. 77:2). Господ говореше с притчи по много причини, а именно: за да направи слушателите по-внимателни и да възбуди ума им към изследване на казаното (защото ние, хората, обикновено се занимаваме повече със скритите слова, а на явните обръщаме малко внимание); и за да не разберат недостойните онова, което е казано тайнствено; както и по много други подбуди Той говореше в притчи.

„Излезе сеяч“ – това е Синът Божи. „Излезе“ от недрата на Отца и от Своята скритост, и стана видим. Кой излезе? Този, който винаги сее. Защото Синът Божи никога не престава да сее в нашите души: Той сее добрите семена не само тогава, когато учи, но и чрез самия свят, и чрез събитията, които стават с нас и около нас. Той излезе не за да погуби земеделците или да изгори страната, а само за да сее. Защото земеделецът често излиза не само да сее, но и за друго.

Той излезе да сее „своето“ семе. Защото словото на учението беше Негово собствено, а не чуждо. Пророците, например, каквото и да говореха, не го говореха от себе си, а от Духа; затова и казваха: „Това говори Господ.“ А Христос имаше Свое семе; затова, когато учеше, Той не казваше: „Това говори Господ“, а: „Аз ви казвам.“

Когато Той сееше, тоест учеше, едно семе падна край пътя. Не каза: „сеячът хвърли“, а „то падна“, защото сеячът сее и учи, а словото пада в сърцата на слушателите. А те се оказват или път, или камък, или тръни, или добра земя.

Когато учениците Го попитаха за притчата, Господ им каза: „На вас е дадено да знаете тайните на Царството Божие“, тоест на вас, които желаете да се научите; защото всеки, който иска, получава. А на другите, недостойни за тайните, те се съобщават скрито, и такива изглеждат като виждащи, но не виждат, и чуващи, но не разбират – и това е за тяхно добро. Защото Христос скри това от тях, за да не би, ако узнаят тайните и ги презрат, да изпаднат под по-голямо осъждане, понеже този, който знае и пренебрегва, е достоен за най-тежко наказание.

Има три групи хора, които според тази притча не се спасяват.

Към първата принадлежат онези, които са подобни на семето, паднало край пътя, тоест тези, които изобщо не приемат учението. Защото, както утъпканият и износен път не приема семето, понеже е твърд, така и жестокосърдечните изобщо не приемат учението: макар да слушат, слушат без внимание.

Към втората група се отнасят тези, които са подобни на семето, паднало върху камък – онези, които макар и да са приели учението, впоследствие поради човешка немощ се оказват безсилни пред изкушенията.

Третата група – това са онези, които познават учението, но биват задушени от житейските грижи.

Виж как Христос говори за задушаваните от житейските грижи: Той не каза, че те биват задушени от богатството, а от грижите за богатството. Защото не самото богатство вреди, а грижите за него. Понеже мнозина са получили полза от богатството, когато са го раздали за утоляване глада на бедните.

И тъй, три части са загиващи, а една – спасяваща се. Така се оказва, че спасените са малко, а погиващите – твърде много.

Забележи също и точността на евангелиста, който казва за спасените: „като чуят словото, го пазят“. Това е казано заради онези, които са край пътя; защото те не задържат учението и дяволът го отнема от тях.

„И принасят плод“ – това е казано заради онези, които се задушават от житейските грижи и не устояват докрай, защото такива (тоест онези, които не издържат до края) не принасят плод.

„С търпение“ – това е казано заради онези, които са на камък: те приемат учението, но като не устояват на връхлетелото ги изкушение, се оказват негодни.

Виждаш ли как за спасените е казано: „пазят и принасят плод с търпение“ – и чрез тези три признака Той ги отличава: от онези, които не задържат учението (край пътя), от онези, които не принасят плод (в тръните), и от онези, които не издържат на изкушението (на камъка).

Тук започва друго поучение. Господ се обръща към учениците и казва това, за да ги настави да бъдат внимателни в живота си и постоянни подвижници, понеже всички ще отправят погледите си към тях. Защото всички гледат към учителя и проповедника, всички наблюдават дали е добър или, напротив, и нищо негово не остава скрито. И тъй, ако вие, ученици, бъдете внимателни и усърдни, Бог ще ви дарува още по-голяма благодат; а който не проявява усърдие и внимание, с небрежността си ще угаси и погуби онзи дар от Бога, който на пръв поглед има.

Оттук става ясно, че Христос не беше заедно със Своите сродници по плът, но те дойдоха при Него, защото Той, като ги остави, се занимаваше с духовно учителство. Така и всеки, комуто е поверено Божието служение, не трябва да предпочита нищо пред него; дори родителите трябва да се оставят, ако те напразно и без полза пречат на Божието дело, както и Господ постъпи сега.

Когато някои Му казаха за Неговите сродници, Той не ограничи братството само до малцина и не даде особена чест на синовете на Йосиф, сякаш те единствено са Негови братя. Но понеже Той дойде да спаси целия свят и да направи всички хора Свои братя, затова каза: „Моя майка и Мои братя са онези, които слушат Божието слово.“ А понеже само слушането не спасява никого, а по-скоро осъжда, Той добави: „и го изпълняват“. Защото трябва не само да се слуша, но и да се изпълнява. „Божие слово“ Той нарича Своето учение, понеже всичко, което казваше, принадлежеше на Отца Му; защото Той не беше противник на Бога, та Неговите думи да не бъдат Божии.

Някои разбират това място и така: понеже Христос учеше и имаше слава заради учението Си, някои, подбудени от завист, като подигравка Му казваха: „Ето, майка Ти и братята Ти стоят отвън и желаят да Те видят.“ Понеже майка Му беше бедна, а братята Му не бяха знатни, като деца на дърводелец, те искаха да Го посрамят, представяйки Го като човек с неблагороден произход. Но Той, знаейки мисълта им, каза: „Бедността на сродниците Ми никак не Ми вреди; напротив, ако някой дори и беден слуша Божието слово, него Аз правя Свой сродник.“

Господ заспива с особено намерение – за да даде на учениците упражнение и да изпита каква е тяхната вяра, ще останат ли спокойни сред изкушенията. Оказва се, че са слаби. Те проявяват несъвършена вяра, смесена с неверие. Защото вярват, че Той може да ги спаси, но като маловерци казват: „Спаси ни, загиваме!“ А ако имаха съвършена вяра, щяха да бъдат напълно уверени, че е невъзможно да загинат, когато с тях е Всемогъщият.

“като се събуди, запрети на вятъра”. За да стане Неговата сила още по-очевидна, Той допусна те да се смутят. Понеже ние, хората, обикновено по-добре помним онзи избавител, който ни е спасил от голяма опасност. Затова Той се изправи и ги избави не в началото, а когато вече бяха на ръба на гибелта.

Може да се види тук и преносен смисъл. Това събитие е образ на онова, което по-късно се случи с учениците. Езерото е Юдея, която бе разтърсена от бурята на яростта срещу Христа – яростта на юдеите при разпятието на Господа. Учениците се смутиха, защото всички Го оставиха и побягнаха. Но Господ възкръсна – „събуди се от съня“, и учениците отново намериха покой. Защото, заставайки пред тях, Той им каза: „Мир вам“ (Йоан 20:19). Такъв е духовният смисъл на това място.

Бягството на пастирите можеше да бъде за гадаринците повод за спасение, но те не го разбраха. Те трябваше да се удивят на силата на Спасителя и да повярват в Него, а вместо това, както е казано, Го молеха, т.е. умоляваха Иисус да си тръгне от тях. Страхуваха се да не претърпят още някаква загуба, подобна на тази, която им се бе случила със свинете.

Изцеленият човек беше неопровержимо доказателство за извършеното чудо. Той беше станал толкова здрав в ума си, че позна Иисус и Го помоли да бъде с Него. Вероятно се боеше, че, когато се отдели от Иисус, отново може да попадне във властта на бесовете. Но Господ, показвайки му, че дори и да не е физически с Него, но оставайки под покрова на Божията благодат, може да бъде недосегаем за дяволските мрежи, му каза: „Върни се у дома си и разкажи какво ти стори Бог“.

Той не каза: „какво Аз ти сторих“, за да ни даде пример за смиреномъдрие и да ни научи всяко успешно завършено добро дело да приписваме на Бога. А изцеленият прояви такава разумност, че разказваше какво му бе сторил Иисус. Макар Господ да му заповяда да говори за това, което му сторил Бог, той разказваше за направеното от Иисус.

И така, и за нас важи правилото: когато сторим добро на някого, не бива да желаем то да бъде разгласявано; но този, на когото е сторено добро, трябва да го разкаже, дори и ние да не искаме това.

Иисус тъкмо се бе завърнал от страната на гадаринците, а народът вече Го очакваше — едни заради Неговото учение, други заради чудесата. Дойде и един началник на синагогата, не беден, нито отхвърлен, а човек от първите. Евангелистът добавя и името му, за да бъде още по-очевидно, че чудото е истинско. Подтикнат от нуждата, той пада в нозете на Иисус. Макар и без належаща нужда би трябвало да падне пред Него и да Го изповяда като истинския Бог, често се случва скръбта да подтиква хората към избора на по-доброто. Затова и Давид е казал: „Не бъдете като кон или като  неразумно муле, които трябва да бъдат обуздавани с юзда и оглавник, за да ти се покоряват“ (Пс. 32:9).

По пътя към дома на началника към Господ пристъпва жена, водена от твърде силна вяра. Като се приближи, тя се докосна до края на дрехата Му с увереността, че щом само се допре, веднага ще се изцели. „И веднага кръвотечението ѝ спря“. Както, когато някой обърне поглед към сияйна светлина или сложи суха клонка в огъня, светлината и огънят незабавно оказват своето действие, така и тази жена, донесла вяра на Можещия да я излекува, веднага получи изцеление. Тя не мислеше за нищо – нито за дългогодишността на болестта, нито за отчаянието от лекарите, нито за каквото и да било друго, а само вярваше и бе спасена. И сякаш първо се докосна до Иисус с мисълта си, а след това и с тялото.

Господ, желаейки да покаже на всички вярата на жената, за да ѝ подражават, и същевременно да вдъхне добра надежда на Иаир за дъщеря му, разкри онова, което бе извършено тайно. Затова Той попита кой се е допрял до Него. Но Петър, с присъщата си дързост, Го упрекна за този въпрос, казвайки: „Толкова много народ Те притиска, а Ти казваш: Кой се допря до Мен?“ Самият той не разбираше за какво пита Господ.

А Иисус питаше не кой Го е докоснал просто така, а кой се е допрял с вяра. Както всеки има уши, но не всеки наистина чува, така и тук: един се докосва с вяра, а друг, макар да е близо, сърцето му е далеч. Затова Господ, макар да знаеше коя е жената, попита, за да посочи нейната вяра и да насърчи началника на синагогата, и така я изведе в средата.

„Усетих сила, която излезе от Мен“ каза Той с право. Защото пророците нямаха сила, която да излиза от тях самите; те вършеха чудеса чрез Божията благодат. Но Иисус, като Източник на всяко благо и на всяка сила, притежава силата в Себе Си, и тя изхожда от Него. Христос изцели жената два пъти: първо излекува болестта ѝ, а след това успокои страха в душата ѝ, като ѝ каза: „Дерзай, дъще!“.

„И възвърна се духът“ на момичето. Защото Господ не вложи нова душа, а заповяда да се върне същата, която беше напуснала тялото. Той нареди да ѝ дадат да яде, за по-голяма увереност и доказателство, че тя наистина е възкръснала.

Това може да се разбере и духовно. „Кървоточива“ е всяка душа, в която кипи и като извор бликва кървавият и смъртоносен грях. Защото всеки грях е убиец и губител на душата. Ако душата се докосне до дрехите на Иисус, тоест до Неговото въплъщение, и повярва, че Синът Божий се е въплътил, тя ще получи изцеление.

Ако някой е и „началник на синагога“, тоест ум, който се издига над богатството, събрано чрез користолюбие, но дъщеря му, тоест мисълта му, заболее, нека призове единствено Иисус и повярва в Него, и ще бъде спасен.