След като говорил за Своята слава и желаейки да покаже, че не напразно я споменава, Господ казва по-нататък, че „тук стоят някои“, тоест Петър, Иаков и Йоан, които няма да умрат, докато Аз не им покажа в Своето Преображение с каква слава ще се явя при Второто пришествие.

Защото Преображението не е нищо друго освен предзнаменование на Второто пришествие. Така ще възсияе тогава Самият Той; така ще възсияят и праведниците.

Евангелист Лука казва, че това станало след осем дни. Той обаче не противоречи на Марк, а е напълно съгласен с него. Лука включва в броенето и деня, в който Господ възвестил за предстоящото Си Преображение, и деня, в който възвел учениците на планината, докато Марк говори само за шестте дни помежду им.

Господ взема и възвежда на високата планина само тримата първовърховни апостоли: Петър, защото Го изповядал и възлюбил; Йоан, защото бил възлюбеният ученик; и Иаков като велик проповедник и богослов, който бил толкова ненавистен на юдеите, че Ирод, желаейки да им угоди, го убил.

Възвежда ги на висока планина, за да бъде чудото още по-славно. А ги отвежда „насаме“, защото искал да им открие тайната.

Самото Преображение разбирай не като същностна промяна на Христовия вид, а като озаряването му с неизречена светлина, при което естественият Му образ останал същият, какъвто бил и преди.

По много причини Илия и Моисей се явяват да беседват с Христос. Но достатъчно е да споменем две от тях.

Понеже учениците се радвали, че сред народа едни Го смятали за Илия, а други – за един от пророците, Той им явява най-великите от пророците, за да могат учениците поне по този начин да познаят разликата между рабите и Владиката. Това е първата причина.

Втората е следната: тъй като мнозина смятали Христос за противник на Бога, понеже уж нарушавал съботата и престъпвал Закона, Той показва на планината такива пророци, от които единият бил законодател, а другият – ревнител за Закона. А такива пророци не биха беседвали с Него, ако Той разоряваше Закона и не изпълняваше онова, което те са проповядвали.

Петър пък се страхувал да слезе от планината, понеже се боял от разпятието на Господа, и затова казал: „добре е да бъдем тук“, тоест да не слизаме сред юдеите. Защото, ако враговете Ти дойдат и тук, имаме Моисей, който порази египтяните, имаме Илия, който свали огън от небето и погуби петдесетниците.

А за какво беседвали с Него пророците? Те говорели за Неговото Разпятие и смърт.

Петър сам не знаел какво говори, защото всички те, учениците, били обзети от страх пред неизречената светлина и Христовата слава. Той не искал Иисус да слезе от планината и да отиде на Разпятие заради нашето спасение, а желаел завинаги да останат на планината.

Но нека насочим ума си и към тайнственото съзерцание. След свършека на този свят, сътворен за шест дни, Иисус ще възведе и нас, ако сме Негови истински ученици, „на висока планина“, тоест на небето, и ще ни яви Себе Си в пресветъл образ.

Сега Той ни се явява в безславен вид – като Разпнатия и като Сина на дърводелеца, а тогава ще видим славата Му като на Единороден. Ще видим също Закона и пророците да беседват с Него, тоест тогава ще разберем казаното за Него от Моисей и пророците и ще открием съвършеното изпълнение на техните пророчества.

Тогава ще чуем и гласа на Отца, защото Отец ще ни открие Сина и ще възвести: „Този е Моят Син“.

А как ще ни възвести това? Чрез осеняването от облака, тоест чрез Светия Дух, защото Той е изворът на живота.

Защо Иисус заповядва на учениците да не разказват никому за Преображението? За да не би хората, след като чуят за такава слава на Христос, впоследствие да се съблазнят, когато Го видят разпъван. А след Възкресението от мъртвите вече щяло да бъде уместно да се разказва за толкова славното събитие, станало преди Христовото Разпятие.

И тъй, апостолите „удържаха тая дума“, тоест пазели в тайна случилото се, като се питали един другиго „що значи това: да възкръсне от мъртвите?“, защото те все още не разбирали думите Му, че Той трябва да възкръсне от мъртвите.

Сред юдеите се разпространявало убеждението, че преди Христовото пришествие трябва да дойде Илия. Фарисеите обаче не тълкували правилно написаното за Илия, а злонамерено изопачавали смисъла на Писанията и прикривали истината.

Защото Христовите пришествия са две: едното е първото, което вече се е извършило, а другото предстои. Предтеча на първото бил Йоан, а предтеча на второто ще бъде Илия.

Христос обаче нарича Йоан „Илия“ заради неговата изобличителна ревност и пустиннически живот. Така Господ опровергава мнението на фарисеите, които смятали, че предтеча на първото Христово пришествие трябва да бъде самият Илия.

Как го опровергава? Като казва: „Илия, първом като дойде, ще уреди всичко; а Син Човечески, както е писано за Него, трябва да пострада много.“

Смисълът е следният: когато дойде Илия Тесвитянин, той ще умири непокорните юдеи, ще ги приведе към вярата и така ще стане предтеча на Второто Христово пришествие.

А ако Тесвитянинът, който трябва „да уреди всичко“, беше предтеча на първото пришествие, как тогава е писано, че Син Човечески трябва да пострада?

Следователно едно от двете е вярно: или Илия не трябва да бъде предтеча на първото пришествие, ако Писанията говорят истината, че Христос трябва да пострада; или трябва да повярваме на думите на фарисеите, че предтеча на първото пришествие трябва да бъде Тесвитянинът – и тогава Писанията, които казват, че Христос ще пострада, няма да бъдат истинни. Защото Илия ще „уреди всичко“ и тогава няма да остане нито един невярващ юдеин, но всички, които чуят неговата проповед, ще повярват.

Като опровергава по този начин изопаченото мнение на фарисеите, Господ казва, че „Илия дойде“, тоест Йоан вече дошъл, и „сториха му, каквото си искаха“, понеже не му повярвали и той завършил живота си чрез отсичане на главата, ставайки жертва на Иродовото пиршество.

Когато Иисус дошъл при учениците – при онези деветима, които не се били възкачили с Него на планината, намерил ги да спорят с фарисеите. Защото в отсъствието на Иисус фарисеите се приближили до Неговите ученици и се опитвали да ги привлекат на своя страна.

А народът, щом Го видял, веднага се стекъл към Него и Го поздравявал. Хората Го гледали и Го приветствали така, сякаш се завръщал отдалече. Според някои пък самият Му вид, станал още по-прекрасен от светлината на Преображението, привличал народа към Него и го подтиквал да Го приветства.

Този човек бил немощен във вярата, както свидетелства Господ, като казва: „О, роде неверен“, и още: „Всичко е възможно за оногова, който вярва“; а и самият той казва: „Помогни на неверието ми.“

Той обвинява и учениците на Иисус, сякаш всички те били невярващи. А не би трябвало да ги обвинява пред всички, а насаме, на четири очи.

И тъй, онзи човек, като дошъл при Иисус, обвинявал учениците, че не могли да изцелят сина му. Но Христос обръща обвинението към самия него и сякаш казва: ти нямаш вяра и затова сам си виновен, че синът ти не е изцелен.

Думите на Иисус обаче не се отнасят само до този човек, а изобщо до всички юдеи, които Той изобличава за тяхното неверие. Защото мнозина от присъстващите могли да се съблазнят от случилото се.

А когато Иисус казва: „Докога ще бъда с вас?“, с това показва, че смъртта Му била желана от Него, сякаш казва: „Тежко Ми е да живея с вас, невярващите.“

Но Той не се ограничава само с укор, а дарява и изцеление, като при изцеляването на момчето проявява не превъзнасяне, а още по-голямо смирение. Забележи, че Той приписва изцелението не на Своята сила, а на вярата на човека, като казва: „Всичко е възможно за оногова, който вярва.“

Освен това Той запретил на духа, когато видял, че около Него се стича народ, защото отново не желаел да извърши изцелението пред множеството за показване на Своята сила и за Своя слава.

А със заповедта и думите: „Излез из него и не влизай вече в него“ показва, че поради неверието на човека бесът би могъл отново да влезе в него, ако не му беше забранено с Неговата власт.

Но Той допуснал бесът да разтърси момчето, за да разберат всички силата на бесовското нападение и че бесът би могъл да умъртви човека, ако Божията ръка не го ограждаше.

Ако разбираме това в преносен смисъл, бесът хвърля хората в огъня на гнева и похотта и в бурните вълни на житейските грижи. Този бес е ням и глух: глух, защото не желае да слуша Божиите слова, и ням, защото не може да научи и другиго на нещо душеполезно.

Но когато Иисус, тоест евангелското Слово, хване човека за ръка, тоест насочи неговите деятелни сили, тогава той се освобождава от беса.

Забележи също, че Бог е готов да ни помага, но ние сами отказваме да вършим добри дела. Защото е казано: „Иисус го хвана за ръка и го дигна“ – ето Божията помощ; „и той стана“ – тоест в самия човек се пробудило усърдие към добрите дела.

Учениците се бояли да не би да са се лишили от благодатта, дадена им от Господа, и затова да не са могли да изгонят беса. Забележи и тяхното благоговение в това, че пристъпват към Иисус насаме.

„Тоя род“. Кой род? Родът на бесноватите, които страдат при всяко новолуние, или изобщо целият бесовски род, който не се изгонва иначе освен с молитва и пост.

Трябва да пости и онзи, който страда от тях, и онзи, който иска да го изцели; и за единия, и за другия това е необходимо, но особено се изисква от самия страдащ.

И не само да се пости трябва, но и да се моли; и не само да се моли, но и да се пости. Защото истинската молитва се извършва тогава, когато е съединена с пост; когато молещият се не е обременен с храна, той се моли леко и без затруднение.

Навсякъде Иисус съединявал думите за Своите страдания с чудотворенията, за да не помислят, че Той е пострадал поради немощ. И сега, след като казва скръбното слово, че „ще Го убият“, прибавя и радостното – че „на третия ден след убиването ще възкръсне“, за да знаем, че след скърбите винаги следва радост, и затова да не отпадаме духом напразно в скърбите, а да се надяваме, че ще получим и нещо радостно.

Дойдоха в Капернаум; и когато Той беше вкъщи, попита ги: за какво разсъждавахте из пътя помежду си? Те мълчаха, понеже из пътя бяха разговаряли помежду си, кой е по-голям.

Но Господ, макар и да не забранява стремежа към по-голяма чест – защото ни повелява да желаем по-висшето, – все пак не ни позволява да отнемаме първенството от другите. Напротив, Той желае чрез смирение да достигаме до възвисяване.

Затова поставил посред учениците едно дете и ни учи да бъдем подобни на него. Детето не търси слава, не завижда и не помни злото.

И не само тогава – казва Иисус – ще получите голяма награда, когато самите вие бъдете като дете; но и ако приемете заради Мене други, които са подобни на него, и за това ще получите Царството небесно, защото ще приемете Мене; а като приемете Мене, ще приемете Оногова, Който Ме е пратил.

Виждаш ли каква сила имат смирението и простият, нелукав нрав? Те вселяват в нас Сина и Отца, а следователно и Светия Дух.

Не от някакво съперничество и не от завист синът на гърма забранявал на онзи човек да изгонва бесове, а защото желаел всички, които призовават Христовото име, да следват и Самия Христос, та всички ученици да съставляват едно тяло.

В началото на евангелската проповед се случвало някои, подтиквани от страстта на славолюбието, да желаят да вършат знамения. Но като виждали колко могъщо е името на Иисус, те го призовавали и така извършвали знамения, макар самите те да били чужди и недостойни за Божията благодат. Защото Господ благоволил проповедта да се разпространява дори и чрез недостойни.

А какво прави Спасителят? Той не позволил на Иоан да забранява на онзи, който вършел знамения: „Не му забранявайте – казва, – защото никой, който извърши чудо в Мое име, не може скоро да Ме злослови.“ Тоест как би могъл да злослови срещу Мене онзи, който чрез Моето име придобива слава за себе си и чрез призоваването Ми извършва чудеса?

На пръв поглед Господ противоречи Сам на Себе Си, защото на друго място казва: „Който не е с Мене, е против Мене“ (Мат. 12:30). Но тези думи са казани за бесовете, които се стараят да отклоняват от Бога онези, които Му принадлежат, и да разпиляват Божието достояние; а тук става дума за хора, които чрез други, вършещи чудеса, биват привеждани към Бога.

„Аз – казва – не само не забранявам на онзи, който извършва чудеса в Мое име, но ако някой ви даде дори нещо съвсем малко заради Мене, а не заради някакви светски съображения, и той няма да изгуби наградата си.“

А за чашата вода казал, имайки предвид онези, които се оправдават с бедността си. „Ако – казва – подадеш дори чаша вода, а от това по-малко вече не може да има, и това няма да остане без награда.“

И тъй, ако почетеш едного от малките, ще угодиш на Бога; но ако съблазниш едного от малките, ще съгрешиш. По-добре би било да ти надянат на шията воденичен камък и да те хвърлят в морето. С това Господ показва, че в такъв случай ще бъдем подложени на най-тежко наказание. Той посочил едно сетивно мъчение, за да ни уплаши чрез този видим пример.

След като изрекъл толкова страшна заплаха срещу съблазнителите – че за тях би било по-добре да бъдат хвърлени в морето, – сега Господ поучава онези, които могат да бъдат съблазнени, да се пазят от хората, готови да ги съблазнят и да ги отклонят от пътя на истината.

Ако те съблазнява ръката, ногата или окото ти, тоест ако онзи, който те съблазнява и ти пречи в делото на спасението, е от домашните ти или от близките ти по плът, отсечи го, тоест отхвърли привързаността и приятелството към него.

А червеят и огънят, които измъчват грешниците, са съвестта на всекиго и споменът за гнусните дела, извършени в този живот. Това гризе като червей и изгаря като огън.

„Всеки – казва – с огън ще се осоли“, тоест ще бъде изпитан, както и Павел казва, че всичко ще бъде изпитано чрез огън (1 Кор. 3:13).

А думите „и всяка жертва със сол ще се осоли“ Иисус привежда от книга Левит (Лев. 2:13). И тъй, трябва да осоляваме своите жертви с Божията сол, тоест да принасяме жертви не немощни и слаби, а крепки и здрави.

Сол Господ нарича и апостолите, и изобщо онези, които притежават сила да предпазват и да възпират. Защото както солта предпазва месото и не допуска в него да се завъдят червеи, така и словото на учителя, ако е силно и възпиращо, задържайки хората от плътските страсти, не допуска в тях да намери място неусипващият червей.

Ако пък самият учител остане без сол и няма в себе си тази подбуждаща и възпираща сила, с какво ще бъде осолен, тоест поправен?

И тъй, „имайте в себе си сол“, тоест укрепяващата и възпираща благодат на Духа, за да бъдете в мир помежду си, свързани с ближния чрез връзката на любовта. Ето какво означава да имате в себе си сол и към какво се отнасят думите: „мир имайте помежду си“.