Господ и преди вече беше извършил подобно чудо. И сега отново чудодейства, тъй като имаше подходящ повод за това. А поводът беше следният: народът се намираше при Него вече три дни и храната, която бяха взели за из път, беше напълно свършила. Защото Господ не винаги извършваше чудеса с храна, за да не помислят, че народът Го следва заради храната. И сега Той не би извършил чудо, ако народът, както изглежда, не беше изложен на опасност поради липсата на храна.

Но виж и учениците колко още са неразумни и колко все още нямат вяра в Неговата сила, макар вече да са били свидетели на чудеса! Господ обаче не ги укорява, като и нас поучава да не бъдем прекалено строги към неопитните, а да им прощаваме, понеже не разбират.

Размисли и върху това, че Христос не иска да отпрати никого гладен, а желае всички да насити със Своите дарове, и особено онези, които са прекарали с Него три дни, тоест кръстените. Понеже Кръщението се нарича просвещение и се извършва чрез трикратно потапяне, просвещаваните чрез Кръщението се оказват като че ли „тридневни“.

Господ взема „седем хляба“, под които разбирам седемте най-духовни слова, защото числото седем е образ на Духа. Духът привежда всичко към съвършенство, а и нашият живот, както и този век, се осъществяват в седмерично число. Просветените ядат и се насищат, но оставят и остатъци, защото не могат да вместят всички Божии мисли.

По-горе, при чудото с петте хляба, останаха дванадесет коша с остатъци, защото там хората бяха пет хиляди, а те означаваха онези, които робуват на петте сетива. Затова те и не можеха да изядат много, а се задоволиха с малко, поради което и остана голям излишък.

Тук обаче от седемте хляба останаха седем кошници и малък остатък, защото народът беше четири хиляди души, а те означават онези, които са се утвърдили в четирите добродетели. Поради това, като по-крепки, те ядоха повече и оставиха малко, понеже не можаха да възприемат само онова, което е по-духовно и по-дълбоко – и именно това означават седемте кошници.

От разглежданата история научи и това, че трябва да се задоволяваме само с необходимото и да не искаме нищо повече. Защото тези хора, след като ядоха и се наситиха, не взеха със себе си остатъците от хляба, а тях прибраха учениците, както беше и с онези кошове, за които стана дума по-горе. Така и ние трябва да се задоволяваме с онова, което ни се дава според нуждата.

След чудото с хлябовете Господ веднага се отдалечава на друго място, опасявайки се народът, под въздействието на това чудо, да не се развълнува и да поиска да Го постави за цар.

А фарисеите искат знамение от небето, например да спре слънцето или луната, да свали мълния или да предизвика някаква промяна във въздуха. Те мислели, че Той не е способен да извърши небесно знамение, а може чрез силата на Веелзевул да върши само земни чудеса.

Но Иисус не ги слуша, защото за знаменията от небето е определено друго време, а именно, времето на Второто пришествие, когато небесните сили ще се разклатят и луната няма да даде светлината си. Времето на Първото пришествие обаче не съдържа нищо подобно, а всичко е изпълнено с кротост.

Затова „на този род няма да се даде знамение“ от небето.

Господ оставя фарисеите като хора, които не подлежат на поправяне. Защото трябва да се остава там, където има надежда за изправление, а откъдето злото е непоправимо, оттам следва да се отдалечим.

Учениците забравили да вземат хлябове по особено Божие устроение, за да станат по-разумни след строгия укор на Христос и да познаят Неговата сила. Защото, когато Господ им казал да се пазят от фарисейския квас, тоест от учението на фарисеите, те помислили, че им напомня за обикновения хлебен квас.

Затова справедливо ги укорява като хора, които още не разбират силата Христова, чрез която Господ може да сътвори хлябове и от нищо.

Учението на фарисеите и иродианите Той нарича „квас“, защото то било остро и изпълнено със стара злоба. И всеки, който е закоравял в злото и не е способен да каже нищо духовно, което да услади слуха на слушащия, носи в себе си кваса на древната злоба, тоест отровно учение, което води онези, които го приемат, само към разкаяние.

А кои били иродианите? Това били някакви новопоявили се учители, които твърдели, че Ирод е Христос и че в него трябва да се вярва.

Витсаида и Хоразин, изглежда, страдали от голямо неверие, за което Христос и ги изобличил, казвайки: „Горко ти, Хоразине! Горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон бяха извършени силите, извършени у вас, отдавна биха се покаяли във вретище и пепел“ (Мат. 11:21).

Когато Господ дошъл тук, довели при Него един слепец. Но вярата на онези, които го довели, не била чиста, затова Господ извежда слепеца извън селището и едва тогава го изцелява.

Той плюе върху очите на слепеца и полага ръце върху него, за да разберем, че Божественото слово и действието, което следва словото, могат да извършват чудеса: защото ръката е образ на действието, а плюнката – образ на словото, понеже излиза от устата.

Но и самият слепец нямал съвършена вяра. Затова Господ не му дава зрение изведнъж, а постепенно, като на човек, чиято вяра не е пълна; защото и изцеленията се дават според мярката на вярата.

Заповядва му да не влиза в селището, защото жителите на Витсаида, както казах, били невярващи и сред тях този човек би навредил на душата си. Не му позволява дори да разказва на когото и да било за случилото се с него, за да не бъдат невярващите подложени на още по-голямо осъждане.

И ние често сме слепи по душа, докато живеем в селището, тоест в този свят. Но когато излезем от селището, тоест когато се отречем от делата на света, Христос ни изцелява. А след изцелението Той ни казва да не се връщаме отново в селището, а да отидем у дома; защото домът на всеки от нас е небето и тамошните обители.

Той ги пита за Себе Си, след като ги отвежда далеч от юдеите, за да няма от кого да се боят да изповядат истината.

Те отговарят, че едни Го смятат за Иоан, а други за Илия; защото мнозина мислели, че Иоан е възкръснал, както предполагал и Ирод, и че след възкресението си е получил и сила да върши чудеса, понеже приживе Иоан не извършил нито едно знамение.

След като така ги попитал за мнението на другите, Господ пита и за тяхното собствено мнение, сякаш казва: „Те мислят погрешно за Мене; а вие за кого Ме смятате?“ И какво прави Петър? Той Го изповядва като Христос, предвъзвестен от пророците.

Но какво казал Господ в отговор на изповедта на Петър и как го облажил, Марк пропуснал, за да не изглежда пристрастен към Петър, своя учител. Матей, напротив, предал всичко, без да пропуска нищо.

Господ им заповядал да не казват никому, защото искал да прикрие славата Си, та мнозина да не се съблазнят поради Него и, оставайки в неверие, да не станат виновни за още по-голямо осъждане.

След като приел от Своите ученици изповедта, че Той е истинският Христос, Господ им открил и тайната на Кръста. Но все още не я открил напълно, защото апостолите не разбирали онова, което им говорел, и не проумявали какво означава да възкръсне, а мислели, че за Него би било по-добре изобщо да не страда.

Затова Петър започва да Му възразява, казвайки, че няма смисъл Той да предава Себе Си на смърт, щом може и да не страда.

Но Господ, показвайки, че Неговото страдание ще бъде за спасение на тях и на мнозина и че единствен сатаната не желае Той да пострада и да спаси хората, нарича Петър „сатана“ заради мислите му, сродни със сатанинските, понеже не желаел Христос да пострада, а Му противоречал. „Сатана“ означава противник.

„Махни се от Мене“ – казва Той, тоест: следвай Моята воля, не Ми противоречи и не бъди Мой противник, а върви след Мене.

Според думите на Господа Петър мислел за „човешкото“, защото разсъждавал по плътски: искал Господ да остане в покой, да не предава Себе Си на разпятие и да не се подлага на страдание за спасението на света.

Понеже Петър възразил на Христос, Който желаел да предаде Себе Си на разпятие, Христос повикал народа и казал на всеослушание, насочвайки думите Си преди всичко към Петър: ти не одобряваш това, че Аз поемам Кръста, а Аз ти казвам, че нито ти, нито който и да било друг ще се спасите, ако не умрете заради добродетелта и истината.

Забележи, Господ не казал: „нека умре и онзи, който не желае да умре“, а: „който иска“. „Аз – казва Той – никого не принуждавам. Призовавам не към зло, а към добро; затова онзи, който не желае, не е и достоен за това.“

Какво означава човек да се отрече от себе си? Ще разберем това, ако узнаем какво означава да се отречеш от някого другиго. Който се е отрекъл от някого, било от баща, от брат или от някого от домашните си,  дори да вижда как го бият или убиват, не обръща внимание и не състрадава, понеже се е отчуждил от него. Така и Господ ни повелява заради Него да презрем собственото си тяло и да не го щадим, дори ако ни бият или хулят.

„Нека вземе кръста си“, тоест позорната смърт, защото тогава кръстът се смятал за оръдие на позорно наказание. Но понеже на кръст били разпъвани и много разбойници, Господ добавя, че заедно с разпятието трябва да има и други добродетели, именно това означават думите: „и Ме следва“.

Понеже заповедта човек да предаде себе си на смърт би могла да изглежда тежка и жестока, Господ показва, че тя, напротив, е изпълнена с велико човеколюбие. Защото който погуби душата си заради Мене, а не като разбойник, наказан за престъпление, или като самоубиец, понеже в такъв случай смъртта не би била заради Мене, той, казва Господ, ще спаси душата си. А онзи, който мисли да запази душата си, ще я погуби, ако по време на мъчението не устои.

Не Ми казвай, че последният все пак ще запази живота си. Защото дори да придобие целия свят, това няма да му бъде от никаква полза. Спасението не може да бъде купено с никакво богатство. Иначе онзи, който е придобил целия свят, но е погубил душата си, би могъл тогава, когато гори в пламъка, да даде всичко и така да се откупи. Но такъв откуп там е невъзможен.

Тук се затварят устата и на онези, които, следвайки Ориген, твърдят, че състоянието на душите ще се измени към по-добро, след като те понесат наказание, съразмерно на греховете им. Нека чуят, че там по никакъв начин не може да се даде откуп за душата и че човек не страда само дотолкова, доколкото уж е необходимо, за да удовлетвори за своите грехове.

Не е достатъчна само вътрешната вяра; необходимо е и изповядване с уста. Защото, както човекът е двояк, така и освещението трябва да бъде двояко: освещение на душата чрез вярата и освещение на тялото чрез изповядването.

И тъй, който „се посрами“ да изповяда Разпнатия като свой Бог, от него и Той „ще се посрами“, тоест ще го признае за недостоен Свой раб, когато „дойде“ вече не в смирен вид и не в онова унижение, в което преди се яви тук и заради което някои се срамуват от Него, а „в слава“ и с ангелското воинство.