Научени да се придържат към една-единствена добродетел и да не се грижат за нищо друго освен за нея, учениците на Господа без умисъл и в простота се хранели с неумити ръце.

А фарисеите, желаейки да намерят повод за укор, се възползват от този случай и обвиняват апостолите, не като нарушители на Закона, а като нарушители на преданието на старците. Защото в Закона няма предписание ръцете да се измиват до лактите преди хранене, но те спазвали това като предание на старците.

За да изобличи още по-силно иудеите, Господ привежда и думите на пророка, който ги осъжда. Те обвинявали учениците, че нарушават преданието на старците, а Господ отправя срещу самите тях много по-тежко обвинение, а именнно, че нарушават Моисеевия закон.

Законът, казва Той, учи: „Почитай баща си и майка си“ (Изх. 20:12), а вие учите децата да казват на родителите си: онова, което искате от мене, е корбан (κορβᾶν), тоест посветено е на Бога.

Защото фарисеите, желаейки да се възползват от имуществото на простите хора, учели децата, когато те притежавали нещо свое и родителите им искали помощ от тях, да казват следното: „Аз вече посветих това на Бога; затова не изисквай онова, което е посветено на Бога“.

Като прелъстявали по този начин децата и ги убеждавали да посвещават на Бога част от своето имущество, фарисеите ги карали да пренебрегват родителите си, а самите те присвоявали посветеното на Бога. Именно това Господ им вменява във вина: че заради користта си нарушават Божия закон.

Като учи хората да разбират предписанията на Закона относно храните не по плътски начин, Господ започва постепенно да разкрива смисъла на Закона и казва, че нищо, което влиза в човека, не го осквернява, а го осквернява онова, което излиза от сърцето.

Под „завистливо око“ Той разбира или завистта, или разпътството. Защото и завистливият обикновено отправя към онзи, комуто завижда, лукав и язвителен поглед, и развратният, като гледа похотливо с очите си, се стреми към лукаво дело.

„Богохулство“ нарича оскърбяването на Бога. Например, ако някой започне да твърди, че няма Божи промисъл, това ще бъде хула. Затова Господ съединява с нея и „гордостта“. Гордостта е сякаш пренебрегване на Бога, когато някой, след като извърши добро дело, го приписва не на Бога, а на собствената си сила. Под „безумство“ Той разбира оскърбяването на ближните.

Всички тези страсти оскверняват душата, възникват в нея и излизат от нея. Господ говорил на народа по този начин не напълно ясно, поради което и добавил: „Който има уши да слуша, нека слуша“, тоест: който може да разбере, нека разбере.

Що се отнася до апостолите, които по-дълбоко схващали словата на Господа и пристъпили да Го попитат за „притчата“, тоест за това неясно слово, защото притчата е неясно слово (σκοτεινὸς λόγος), Господ първо ги укорил, като казал: „Нима и вие сте толкова неразумни?“, а след това им разяснил онова, което било трудно за разбиране.

След като говорил за храните и видял, че юдеите не вярват, Господ отива в пределите на езичниците, защото поради неверието на иудеите спасението трябвало да премине към езичниците. Отначало Господ се стараел да остане скрит, за да не даде на иудеите повод да Го обвиняват, че се е присъединил към нечистите езичници. Но Той не можел да остане незабелязан, защото не било възможно да се укрие и никой да не Го познае.

Споменатата жена, като чула за Него, проявила пламенна вяра. Затова и Господ не се съгласява веднага с молбата ѝ, а отлага дара, за да покаже, че вярата на жената е твърда и че тя търпеливо очаква въпреки отказа. Нека и ние се научим да не прекратяваме веднага молитвата, когато не получаваме незабавно онова, за което просим, а търпеливо да продължаваме да се молим, докато получим желаното.

Господ нарича езичниците „псета“, защото юдеите ги смятали за нечисти. „Хляб“ Той нарича благодеянието, определено от Бога за „децата“, тоест за евреите. Затова и казва, че езичниците не трябва да участват в благодеянието, предназначено за юдеите.

Но тъй като жената отговорила разумно и с вяра, получила онова, за което молела. Юдеите, казва тя, имат хляба, тоест имат целия Тебе, слязъл от небесата, и Твоите благодеяния, а аз прося само „троха“, тоест малка част от Твоите благодеяния.

Но виж и как постъпва Господ! Той не казал: „Моята сила те спаси“, а какво казал? „Заради тази дума“, тоест заради твоята вяра, „иди си; дъщеря ти е изцелена“.

Извлечи и ти оттук полезна поука. Всеки от нас, когато върши грях, е „жена“, тоест слаба душа. Такава душа е „финикийка“, понеже носи багрен, тоест кървав и човекоубийствен грях. Тази душа има „дъщеря“, тоест лукавите деяния, бесовските дела.

Като грешници ние се наричаме „псета“, изпълнени с нечистота, и затова сме недостойни да приемем Божия „хляб“, тоест да се причастим с Пречистите Тайни. Но ако със смирение осъзнаем, че сме псета, ако се изповядаме и открием греховете си, то ще се излекува нашата дъщеря, тоест бесовските дела.

Господ не се задържа дълго в езическите земи, а скоро се оттегля от тях, за да не даде, както вече казах, повод на иудеите да говорят за Него, че постъпва противозаконно, като общува с езичници. Затова, като напуска пределите на Тир и Сидон, Той идва в Галилея и там изцелява един глухоням, чийто недъг бил причинен от бяс.

Той го отвежда „настрана“, защото не бил славолюбив, но смирил Себе Си до нашата нищета и не желаел да върши чудеса пред мнозина, освен когато ползата на присъстващите изисквала това. „Като плюна, докосна езика му“, в знак на това, че всички части на Неговата свята плът били божествени и свети, така че дори слюнката Му развързвала връзките на езика. Всяка слюнка е излишък от телесните сокове, но в Господа всичко е дивно и божествено.

Като отправил поглед към небето, Господ „въздъхнал“, от една страна, в молитва към Отца да помилва човека, а също и като пример за нас: когато се готвим да извършим някое добро дело, да отправяме поглед към Бога и от Него да просим помощ за неговото извършване. От друга страна, Той въздъхнал и от съжаление към човешката природа, виждайки до каква степен тя се е предала на дявола, та да търпи от него такова поругание и страдание.

Затова и изцелените, след като Господ ги излекувал, започвали да проповядват за Него, въпреки че Той им забранявал това и им заповядвал да не казват нищо. Оттук нека и ние се научим, когато благодетелстваме на другите, да не приемаме похвали от тях, а когато получаваме благодеяния, да прославяме благодетелите си и да разгласяваме стореното от тях, дори те да не желаят това.