Господ отива в отечеството Си не защото не знаел, че ще проявят пренебрежение към Него, а за да не могат по-късно да кажат: „Ако беше дошъл при нас, щяхме да повярваме.“ Той идва и за да изобличи завистливия дух на Своите съотечественици. Защото вместо да се възхищават на Господа, Който с учението и чудесата Си прославя родината им, те Го унизяваха заради Неговия беден произход.

Такова зло е завистта! Тя винаги се стреми да затъмни доброто и не позволява на завиждащите да го видят. Така и днес мнозина, поради недобронамереност и пълно безчестие, хулят някои хора заради техния незнатен произход, макар да са достойни за всяка почит.

Господ говори изобщо за всички пророци, че те не се ползват с почит в своето отечество, сред сродниците и домашните си. Ако имат знатни сродници, те им завиждат и затова ги безчестят. Ако пък са от беден произход, отново ги презират заради ниското им потекло.

Господ не извърши там чудеса не защото беше безсилен, а защото хората бяха неверни. Щадейки ги, Той не вършеше чудеса, за да не станат те за тях още по-голямо осъждане – като такива, които, дори и след като са видели чудеса, пак не вярват.

От друга страна, за чудотворене са нужни две неща: първо – силата на Този, Който ги върши, и второ – вярата на онези, които ги приемат. Тук липсваше второто условие, тоест вярата на нуждаещите се от изцеление, и затова за Иисус не беше благоразумно да върши чудеса.

Така трябва да разбираме и думите на евангелиста: „и не можеше“ – тоест, в смисъл: „не пожела“ или „не счете за уместно“.

Той не само Сам поучавал, но изпратил и учениците Си, при това по двама, за да бъдат по-смели. Защото, ако ги беше изпратил по един, всеки от тях не би могъл да действа със същото дръзновение; а ако ги беше изпратил по повече от двама, броят на апостолите не би стигнал за всички селища. Затова ги изпраща по двама: „По-добре са двама, отколкото един“, казва Еклисиаст (Екл. 4:9).

Господ им повелява да остават в един дом, за да не помислят за тях, че сменят местата заради чревоугодие, обикаляйки от едни при други.

А пред онези, които не ги приемат, те трябвало, според думите на Господа, да отърсят праха от нозете си, като знак, че са извървели дълъг път заради тях, ала без полза за самите тях; или като знак, че не са взели от тях нищо, дори самия прах, но и него са отърсили, за да им бъде това за свидетелство, тоест за изобличение.

„Истина ви казвам: по-леко ще бъде на Содом и Гомора в съдния ден“, отколкото на онези, които не ви приемат. Защото жителите на Содом, бидейки наказани още тук, там ще бъдат наказани по-леко; освен това апостолите не били изпратени при тях. Напротив, онези, които не приемат апостолите, ще понесат мъки, по-тежки от техните.

За това, че апостолите помазвали с елей, говори единствено Марк, а също и Иаков, брат Господен, в своето Съборно послание: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни и нека се помолят над него, като го помажат с елей“ (Иак. 5:14).

Елеят е полезен и против болести; той служи за осветяване, употребява се при радостно разположение на духа и означава Божията милост и благодатта на Светия Дух, чрез която се избавяме от болестите и от която получаваме светлина, радост и духовно веселие.

Този Ирод бил син на онзи Ирод, който избил младенците. Макар да бил тетрарх, Марк го нарича цар, като употребява това название не в строгия му смисъл.

Като чул за чудесата на Господа и съзнавал, че без причина е убил праведния Йоан, Ирод започнал да мисли, че той е възкръснал от мъртвите и след възкресението си е получил сила да върши чудеса. Преди това Йоан не извършил нито едно знамение, но след възкресението, така мислел Ирод, получил силата да извършва знамения.

Други пък казвали за Христос, че е Илия, защото Той изобличавал мнозина, например когато казвал: „О, роде неверен!“ А Ирод се страхувал. Толкова жалък бил този човек, че се боял дори от мъртвец.

Възползвайки се от случая, Марк помества тук вметнат разказ за смъртта на Кръстителя. Едни казват, че Ирод взел Иродиада още докато Филип бил жив и затова бил изобличаван като беззаконник, задето встъпил в брак с жената на живия си брат.

Други, напротив, твърдят, че Филип вече бил починал, но след него останала дъщеря. А щом Филип оставил дъщеря, Ирод не трябвало да се жени за жената на брат си и след неговата смърт, защото Законът повелявал братът да вземе жената на починалия си брат само когато той е умрял бездетен. В настоящия случай обаче имало дъщеря; следователно бракът на Ирод бил беззаконен.

Виж колко силна е страстта на плътската любов! Ирод, който изпитвал толкова голямо уважение и страхопочитание към Йоан, пренебрегнал всичко това само и само да удовлетвори своята страст.

Пиршеството протича весело: сатаната танцува в девойката и се дава клетва, беззаконна, нечестива и най-вече безумна. „Дай ми – казва злата жена – още сега, веднага.“ А безразсъдният и сластолюбив Ирод се побоял да наруши клетвата си и затова убил праведника, макар че в този случай трябвало да престъпи клетвата и да не извършва такова ужасно престъпление, защото не всякога е добро клетвата да бъде изпълнена.

Оръженосец се наричал онзи военен служител, когото властта определяла да изпълнява присъди и да убива престъпниците.

Разглежданото място може да се разбира и преносно, в духовен смисъл – Ирод изобразява грубия и плътски настроен юдейски народ. Той взел за жена лъжливата и нелепа слава, чиято дъщеря и до днес танцува и се движи сред юдеите – това е мнимото знание на Писанията, което ги прелъстява. Те мислят, че познават Писанията, а всъщност не ги познават, защото обезглавили Йоан, тоест пророческото слово, понеже не приели Главата на пророчеството, сиреч Христос. Затова, дори и да притежават пророческото слово, те го имат без Главата, тоест без Христос.

След своята проповед апостолите се събират при Иисус. Това трябва да бъде поука за нас, че и ние, когато бъдем избрани за някакво служение, не бива да излизаме от послушание към онзи, който ни е избрал, нито да се възгордяваме пред него, а трябва да го признаваме за свой глава, да се обръщаме към него и да му съобщаваме всичко, което сме извършили и на което сме поучили другите. Защото е необходимо не само да поучаваме, но и сами да вършим онова, на което учим.

Христос дава на учениците Си време за отдих. Това вече е поука за предстоятелите, да умеят да дават почивка на онези, които се трудят в словото и учението, а не постоянно да ги държат в напрежение и трудове.

По-нататък Господ, като не обичал славата, се оттеглил на пусто място. Но и там не останал скрит от онези, които Го търсели. Напротив, народът следял толкова внимателно да не би Господ да се укрие от него, че изпреварил дори самите апостоли и стигнал преди тях до мястото, където Иисус възнамерявал да си почине. Така и ти предваряй Иисус: без да чакаш Той да те повика, по-добре ти побързай напред, за да Го предвариш.

Фарисеите, бидейки хищни вълци, не пасели народа, а го поглъщали. Затова народът ги отминава и се събира около Христос, истинския Пастир. А Христос му дава храна: най-напред по-полезната и по-ценната, духовната храна на словото, а след това и телесната.

Но виж колко голямо човеколюбие проявяват учениците! Като съжаляват народа, те пристъпват към Христос и започват да Го молят за него.

А Господ, желаейки да ги изпита и да провери дали са познали силата Му и разбират, че Той може да нахрани народа, им казва: „Вие им дайте да ядат“. В отговор учениците, сякаш Го укоряват, като Му посочват, от една страна, колко оскъдни са средствата им, а от друга, колко многоброен е народът, като че ли Той не знае това. В своето затруднение те казват: „Да отидем ли да купим хляб за двеста динария и да им дадем да ядат?“.

Накрая Господ заповядва на всички да насядат върху тревата в отделни редици, тоест сякаш около различни трапези.

Господ отправя поглед към небето, първо, за да ни научи да просим храната си от Бога, а не от дявола, както постъпват онези, които живеят от неправедни печалби; и второ, за да покаже на народа, че Христос не е противник на Бога, а, напротив, Сам призовава Бога.

Той дава хлябовете на учениците, за да не забравят чудото, след като са приели хлябовете със собствените си ръце. И дванадесет коша с останалите къшеи се запазват със същата цел: всеки от апостолите, носейки на раменете си по един кош, винаги да пази спомена за чудото. А това, че Христос не само нахранил толкова многоброен народ, но оставил и излишък, е знак за преизобилстващата сила, която е в Него.

Макар Моисей да давал манна, тя била само колкото за нуждата на всекиго, защото в онова, което оставало в повече, се завъждали червеи. И Илия, когато изхранвал онази жена, ѝ доставял точно толкова, колкото било достатъчно за прехраната ѝ. Иисус обаче, като Владика, извършва така, че да остане и излишък.

Такъв е историческият смисъл. В преносен смисъл петте хляба означават петте Моисееви книги: Битие, Изход, Левит, Числа и Второзаконие. Двете риби пък изобразяват словата на рибарите: Апостола и Евангелието. С тях се хранят нашите пет сетива, означени чрез петте хиляди души от народа.

Ние обаче не можем да възприемем всичко, но много остава в излишък и него могат да понесат единствено апостолите. Така и ние, които все още робуваме на петте сетива, не можем да понесем най-трудните за разбиране места от Закона и Евангелието; това могат да сторят само апостолите.

„Накара учениците.“ Учениците се разделят с Него само по принуда, защото сами не желаели да се отдалечат, отчасти поради любовта си към Него, отчасти поради недоумението как Той ще дойде при тях без лодка.

А Той, след като разпуска народа, се изкачва на планината, за да се помоли насаме, защото молитвата изисква уединение и невъзмутимо състояние на духа.

Господ допуска учениците да бъдат връхлитани от бурята в морето, за да се научат на търпение. Поради същата причина Той не им се явява веднага, а ги оставя да бъдат в опасност от бурята през цялата нощ, за да ги приучи да търпят и да не очакват избавление още при самото начало на изпитанията.

Но забележи и друго обстоятелство: преди да прекрати опасността, Той ги хвърля в още по-голям страх. Защото, когато Го виждат, те извикват от уплаха, мислейки, че е привидение.

Тогава Господ веднага ги ободрява със Своя глас, като казва: „Не бойте се!“. А след като влиза в лодката, им дарява пълно успокоение, защото вятърът внезапно утихва. Ходенето по морето е велико чудо и е свойствено единствено на истинския Бог. А обстоятелството, че учениците били смутени и че вятърът бил насрещен, още повече подчертава величието на чудото.

Що се отнася до апостолите, те не познали Христос чрез чудото с хлябовете, но Го познали чрез настоящото чудо в морето. Затова може да се мисли, че Христос допуснал те да се окажат в опасност и поради това: след като не Го познали чрез чудото с хлябовете, сега да Го познаят чрез чудото в морето и да извлекат от него духовна полза.

Господ дошъл на това място, изглежда, след немалко време на отсъствие; затова евангелистът и казва: „Като Го познаха… започнаха да довеждат болните“. Те все още не Го канели в домовете си, а сами довеждали болните, като Го молели да им позволи да се докоснат поне до края на дрехата Му. Защото чудото с кръвоточивата жена станало известно на всички и породило у тях още по-голяма вяра.