Бесовете считат за мъчение да излязат от човека. Затова и казаха: „Не ни мъчи“, тоест – „не ни изгонвай от нашето жилище, от човека“. От друга страна, те мислеха, че Господ вече няма да търпи тяхната прекомерна дързост, а веднага ще ги предаде на мъки, затова и Го молят да не ги мъчи.

Христос пита бесноватия не за да узнае Сам, а за да узнаят другите за множеството бесове, вселили се в него. Понеже пред очите им стоеше само един човек, Господ открива колко многобройни врагове е трябвало да понася този окаян човек.

Бесовете молеха Господа да не ги изпраща вън от страната, а да им позволи да влязат в стадото свине. Той се съгласи. Понеже нашият живот е борба, Господ не пожела напълно да отстрани бесовете, за да могат чрез борбата си с нас да ни правят по-опитни и изкусни.

Той им позволи да влязат в свинете, за да узнаем, че както не пощадиха свинете, така не биха пощадили и човека, ако не го пазеше Божията сила. Защото бесовете, бидейки наши врагове, веднага биха ни погубили, ако не ни закриляше Бог.

И тъй, знай, че те нямат власт дори над свинете, а още по-малко над хората, освен ако Бог не им позволи. Но знай и това: че в хората, които живеят „по свински“ – т.е. валят се в тинята на плътските удоволствия, се вселяват бесове. Те ги тласкат надолу по стръмнината на погибелта в морето на този живот, и там те загиват.

Поразени от чудото, жителите на онзи град излязоха при Иисус, и когато чуха всички подробности, още повече се уплашиха. Затова Го молеха да излезе от пределите им – бояха се да не претърпят нещо още по-голямо. Загубили свинете си и скърбейки за тази загуба, те се отказаха и от присъствието на Господа.

А бесноватият, напротив, молеше Иисус да му позволи да бъде с Него, защото се страхуваше, че ако остане сам, бесовете отново ще влязат в него.

Господ го изпрати у дома, за да му покаже, че Неговата сила и промисъл ще го пазят дори и в отсъствието Му. Освен това го отпрати и за да бъде полезен на другите – които, като го видят, ще се поучат. И той наистина започна да проповядва, и всички се чудеха.

Виж още и това: Спасителят е напълно чужд на всяко превъзнасяне! Той не каза: „Разкажи какво сторих Аз за тебе“, а: „какво направи за тебе Господ“. Така и ти, когато извършиш нещо добро, не приписвай заслугата на себе си, а на Бога.

По пътя Господ изцелява и една жена, страдаща от кръвотечение. Тази жена имала голяма вяра, защото се надявала да получи изцеление само от допира до дрехата на Господа – и затова и получила изцеление.

В преносен смисъл това се отнася и за човешката природа. Тя била „кървяща“, защото раждала грях – а грехът е убийство на душата, проливане на нейната кръв. Нашата природа не могла да намери изцеление от множеството лекари – нито от мъдреците на този свят, нито дори от Закона и пророците. Но тя бе изцелена, щом се допря до дрехата на Христос, тоест до Неговата плът. Защото който вярва, че Христос се е въплътил, той наистина се докосва до Неговата дреха.

Силата, която излиза от Христос, не действа така, сякаш се премества от едно място на друго. Напротив – тя се съобщава и на другите, като при това остава неумалена в Самия Христос, подобно на това как знанието остава у учителя и в същото време се предава на учениците.

Забележи също: народът от всички страни притискал Иисус, и въпреки това никой от тях наистина не се докоснал до Него; напротив – жената, която изобщо не Го притискала, се докосна и получи изцеление. Оттук се учим на тайната, че онези хора, заети с множество житейски грижи, всъщност не се докосват до Христос: те само Го притискат. А който не обременява ума си със суетни грижи и не „тежи“ върху Иисус, той наистина се докосва до Него.

Защо обаче Господ разкри жената? Първо, за да прослави нейната вяра. Второ, за да събуди вяра в началника на синагогата, че и дъщеря му ще бъде спасена. И накрая, за да освободи жената от силния ѝ страх, понеже тя се бояла, че едва ли не е „откраднала“ изцелението си. Затова и евангелистът казва: „със страх и трепет се приближи“.

Хората от дома на началника на синагогата смятали Христос за един от обикновените учители. Затова Го помолили да дойде и да се помоли за девойката. Но когато тя починала, те решили, че след смъртта ѝ Той вече не е нужен. Господ обаче ободри бащата и му каза: „Само вярвай.“

Междувременно Той не позволи никому да Го следва, освен на тримата ученици, защото смиреният Иисус не желаел да върши нищо за показ.

При Неговите думи: „Момичето не е умряло, но спи“ всички се присмели. Това бе допуснато, за да не могат по-късно да кажат, че тя е била само в безсъзнание и че не е чудно, ако Той я е съживил. Напротив – самите те, като се присмели на Неговите думи, станали свидетели, че девойката наистина е била мъртва, когато Христос я възкреси.

Господ я хвана за ръката, за да ѝ предаде животворящата Си сила; а когато нареди да ѝ дадат да яде, това бе, за да потвърди възкресението като действително събитие, а не привидност.