Първата притча на Христос е за семето, за да направи слушателите по-внимателни. Понеже възнамерява да каже, че семето е словото и че, падайки у невнимателните, то пропада, Той предварително посочва това, за да се постараят слушателите да бъдат бдителни и да не приличат на земята, която погубва семето.

А Кой е Сеячът? Сам Христос, Който по човеколюбие и снизхождение излезе неотлъчно от недрата на Отца. Но излезе не за да изгори прокълнатата земя и злобните сърца, не за да изсече тръните, а за да сее семето. Какво семе? Не Моисеевото? Не семето на пророците? Не – Своето, т.е. да проповядва Своето Евангелие.

И Той сееше; но едни семена паднаха върху душа, подобна на път, утъпкан от мнозина, и птиците небесни, т.е. бесовете, владеещи въздуха, изкълваха това семе. Такива хора са човекоугодниците: те са като път, който всеки тъпче. Който върши всичко само за да угоди на този или онзи, бива потъпкван от мнозина. Забележи обаче: Господ не казва, че семето е хвърлено край пътя, а че то е паднало край пътя – защото Сеячът хвърля семето върху земята като върху добра почва, но тя самата, оказвайки се лоша, го погубва, т.е. словото.

Някои тълкуват добре и така: че то паднало край пътя, т.е. върху невярно сърце. Защото Пътят е Христос, а онези, които са „край пътя“, са невярващите, които са извън Пътя, т.е. извън Христа.

Друго семе падна върху камениста душа – това са онези, които с лекота приемат словото, но после го отхвърлят. Те са „каменисти“, понеже малко приличат на Камъка – Христос, доколкото са приели словото; но понеже го приемат само за кратко време и след това го отхвърлят, с това губят и самото подобие.

Друго семе падна в душа, обременена от много грижи, защото „тръните“ са житейските тревоги.

Но четвъртото семе падна в добра земя. Виж, колко рядко е доброто и колко малко са спасените! Само една четвърт от семето се оказа запазено!

На учениците, които Го попитаха насаме, Той каза: „вам е дадено да знаете тайните“ (Мат. 13:11). Но нима това е разпределено и определено от самата природа – едни да получат, а други – не? Не! Но на тези е дадено, защото търсят: „търсете, и ще ви се даде“ (Мат. 7:7). Другите Бог е оставил в слепота, за да не послужи знанието на дължимото за по-голямо тяхно осъждане, когато те не изпълняват онова, което са узнали.

Ако искаш да узнаеш, че Бог е дал на всички да виждат дължимото, чуй: „със собствените си очи гледат“ – това е от Бога, „и не виждат“ – това е от тяхната злоба. Бог ги е създал зрящи, т.е. способни да разбират доброто, но те не виждат, затваряйки доброволно очите си, за да не се обърнат и да не се поправят, като че ли завиждат на собственото си спасение и изправление.

Може да се разбере и така: на другите Той говори с притчи, „така че със собствените си очи гледат, и не виждат; със собствените си уши слушат, и не разбират“, за да се случи поне това: да се обърнат и да се поправят.

Тук се посочват три вида хора, у които словото пропада: едни са невнимателни – те са означени с думите „край пътя“; други са малодушни – това са тези „на каменисто място“; трети са сладострастни – те са „в тръните“.

Но има и три вида от онези, които приеха и запазиха семето: едни принасят плод стократен – това са хората на съвършения и възвишен живот; други – шестдесет, това са средните; а трети – тридесет, които макар и малко, но все пак дават плод според силите си.

Така едни са девствениците и пустинниците, други живеят в общежитие, а трети – в света и в брак. Но Господ приема всички тях, като принасящи плод. Благодарение на Неговото човеколюбие!

Тук Господ учи апостолите да бъдат светли в живота и поведението си. Както светилникът се поставя, за да свети, така и вашият живот – казва Той – ще бъде видим за всички, и всички ще гледат към него. Затова се старайте да водите добър живот, защото вие не сте поставени в ъгъла, а служите като светилник. А светилникът не се крие под легло, а се поставя на видно място, на светилник, за да свети.

И всеки от нас е светилник, който трябва да бъде поставен високо – на светилник, тоест на висотата на живота по Бога, за да може да свети и на другите, а не да бъде скрит под похот към ястия и грижа за храната, или под леглото на бездейността. Защото никой, зает с грижата за стомаха и предаден на леността, не може да бъде светилник, който свети на всички със своя живот.

Каквото и да върши човек скришом – добро или зло – всичко ще се открие и тук, а особено във вечния живот. Какво може да е по-скрито от Бога? И все пак Той се яви в плът.

Господ подтиква учениците Си към бодърстване: „Внимавайте – казва Той – в това, което слушате; не изпускайте нищо от казаното от Мен.“ „С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери“, тоест в каквато степен сте внимателни, в такава ще получите и полза.

На онзи слушател, който винаги е внимателен и то в най-висока степен, Бог ще въздаде велика награда; а на ленивия човек възнаграждението ще бъде съразмерно с неговата небрежност. Който проявява ревност и усърдие, нему ще се даде и награда; а който няма нито ревност, нито усърдие, от него ще се отнеме и онова малко, което мисли, че притежава. Защото поради леността в него угасва и онази искра, която някога е имал – както чрез усърдието тя отново се разгаря.

Под Царството Божие тук трябва да разбираме Божието промишление за нас. „Човекът“ е Сам Бог, станал заради нас човек. Той хвърли „семето в земята“, тоест евангелската проповед. След като го хвърли, „спи“, тоест възнесе се на небесата; но все пак „става и нощем, и денем“. Защото макар Бог на пръв поглед да „спи“, т.е. да търпи дълго, Той пак се надига: надига се нощем, когато чрез изкушения ни пробужда към познанието Си; надига се денем, когато изпълва живота ни с радости и утешения.

Семето расте сякаш без Неговото знание, защото сме свободни и от нашата воля зависи дали това семе ще расте или не. Не по принуда даваме плод, а доброволно – тоест принасяме плод от самите себе си. Първоначално, когато сме младенци и още не сме достигнали мярката на Христовата възраст, ние израстваме като „зеленина“, показвайки начатък на добро; след това – като „клас“, когато вече можем да устояваме и на изкушения, защото класът се свързва с възли, стои изправен и е достигнал по-голямо развитие; а после в класа се образува „пълното зърно“ – това е, когато човек принася плода на съвършенството.

И когато настъпи „жътвата“, тогава „сърпът“ събира плодовете. Този „сърп“ е Божието Слово, а „жътвата“ – времето на края.

Малка е думата „вяра“: защото достатъчно е само да повярваш в Христа – и ще се спасиш. Виждаш, че тази дума е толкова малка, колкото и синапеното зърно. Но когато проповедта на словото беше посеяна в земята, тя се разшири и разрастна дотам, че върху нея намират покой „небесните птици“, тоест всички хора с възвишен ум и духовно знание. И наистина, колко мъдри намериха покой в тази проповед, като оставиха елинската мъдрост! Така проповедта стана по-голяма от всичко и пусна велики клони. Защото апостолите, като тези клони, се разпръснаха: един – в Рим, друг – в Индия, трети – в Ахаия, а останалите – в други земи по света.

Господ говореше на народа в много притчи, предлагайки ги според разбирането на слушателите. Понеже народът беше прост и неграмотен, Той му напомняше за синапеното зърно, за тревата и за семето, за да го научи чрез познати и обикновени неща на нещо полезно, или да го подтикне да пристъпи и да попита, и чрез въпросите да разбере непонятното.

Така и на учениците Той обясняваше всичко насаме, защото те пристъпваха направо при Него и питаха. Но Той обясняваше само това, за което питаха и което не знаеха, а не всичко изобщо, дори и ясното. Защото, щом разбираха онова, за което питаха, от това за тях ставаше ясно и останалото – и така за тях се разрешаваше всичко.

Матей разказва това по различен начин (Мат. 8:23–27) от Марк: онова, за което първият говори по-подробно, вторият съкращава; а онова, което първият излага накратко, последният разгръща по-подробно. Господ взема със Себе Си Своите ученици, за да станат свидетели на предстоящото чудо. Но за да не се възгордеят от това, че другите е отпратил, а тях е взел със Себе Си, и за да ги научи да понасят опасности, допуска те да изпаднат в беда от бурята. Той заспива, за да им се стори чудото още по-велико, след като се изплашат. Ако бурята бе настъпила, докато Христос беше буден, те не биха се уплашили и не биха се обърнали към Него с молба за спасение. Така Господ допуска те да преживеят страх от опасността, за да осъзнаят силата Му.

Тъй като учениците дотогава само бяха виждали Христовите благодеяния върху други хора, а сами не бяха преживели нищо подобно, съществуваше опасност да станат безгрижни. Затова Господ допуска бурята. Той спи на кърмата на кораба (който, разбира се, е бил дървен). Когато Го събуждат, Христос най-напред заповядва на вятъра, защото именно той е причината за вълнението на морето, а след това усмирява и морето. След това Той укорява учениците, задето нямат вяра. Защото ако имаха вяра, щяха да знаят, че дори и спящ, Той е в състояние да ги опази невредими.

Учениците говореха помежду си: „Кой е Този?“, защото още имаха неясна представа за Него. Понеже Христос усмири морето само с една заповед – не с жезъл, както Моисей, не с молитвено обръщение, както Елисей при река Йордан, нито с ковчег, както Иисус Навин, затова Той им се струва по-висш от човек; но понеже спеше, отново им изглеждаше човек.