Господ често напускал Иудея поради омразата на фарисеите към Него. Но сега отново идва в Иудея, защото времето на Неговите страдания наближавало. Той обаче не отива направо в Иерусалим, а първоначално само „в пределите Иудейски“, за да принесе полза на незлобивия народ, докато Иерусалим, поради лукавството на иудеите, бил средоточие на всякакво зло.

И виж как те поради злобата си изкушават Господа, като не могат да понесат народът да повярва в Него и всеки път пристъпват към Него с намерение да Го поставят в затруднение и да Го уловят чрез своите въпроси. Те Му задават въпрос, който според тях Го поставял между две пропасти: позволено ли е, казват, мъжът да напусне жена си? Защото независимо дали Той би казал, че това е позволено, или че не е позволено, те смятали, че във всеки случай ще могат да Го обвинят в противоречие с Моисеевия закон.

Но Христос, самата Премъдрост, им отговаря така, че избягва техните мрежи. Той ги пита: „Какво ви е заповядал Моисей?“ А когато те отговарят, че Моисей позволил на мъжа да напусне жена си, Христос им разкрива истинския смисъл на Закона.

Моисей, казва Той, не бил толкова немилостив, че сам да установи подобна заповед, а я написал поради вашето жестокосърдие. Като знаел безчовечието на евреите и че мъжът, който не обича жена си, лесно би могъл дори да я убие, Моисей позволил на мъжа да отпуска жената, която вече не желае да има при себе си.

Но отначало не било така. Бог съединява две лица чрез брачния съюз така, че те стават едно, като дори оставят своите родители.

Забележи, че Господ показва: Бог не допуска многобрачие, така че човек да може да напусне една жена и да вземе друга, после да остави и нея и да се съчетае с трета. Ако това беше угодно на Бога, Той би сътворил един мъж и много жени. Но не станало така: „Бог ги сътвори мъж и жена“, за да се съединят един мъж с една жена.

В преносен смисъл това може да се разбере и по следния начин: словото на учението, което хвърля добрите семена в душата на вярващия човек, има значението на мъж по отношение на душата, която го приема. То оставя своя баща, тоест възвишения ум, и своята майка, тоест украсената реч, и се прилепва към своята жена, тоест към ползата за душата; приспособява се към нея и често предпочита по-достъпни мисли и проста реч.

И тогава двамата стават „една плът“, тоест душата вярва, че „Словото стана плът“, и вече никакъв човешки помисъл не може да отдели душата от такава вяра.

Тъй като и учениците се съблазнявали от казаното относно развода между мъжа и жената, те също пристъпили към Господа и Го попитали за същото. Начинът им на мислене все още не бил напълно здрав.

Господ им отговорил: който напусне жена си и вземе друга, става прелюбодеец спрямо втората; също и жената, която остави своя мъж и се съчетае с друг, става прелюбодейка.

Голяма била вярата на народа, щом хората приемали дори само възлагането на Христовите ръце като благословение за децата, които довеждали при Него. Учениците обаче не допускали онези, които ги водели, понеже смятали това за недостойно за Него.

А какво прави Христос? Като поучава учениците да бъдат смиреномъдри и да отхвърлят светската надменност, Той приема децата и ги прегръща. С това показва, че приема незлобивите, поради което и казва: „защото на такива е царството Божие“.

Забележи: Той не казва, че „на тези деца“ е царството, а „на такива“, тоест на онези, които са придобили същото незлобие, което децата имат по природа. Защото детето не завижда, не помни злото и дори когато майка му го наказва, не бяга от нея; и дори тя да е облечена в дрипи, то я предпочита пред царица.

Така и онзи, който живее добродетелно, предпочита своята майка – имам предвид Църквата – пред всичко останало и не се увлича от житейските наслаждения. Затова Господ и прегръща такива, като казва: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28), и ги благославя с думите: „Дойдете вие, благословените от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира“ (Мат. 25:34).

Под „царство Божие“ тук Той разбира проповедта на Евангелието и обещанието за бъдещите блага. И тъй, който приеме божествената проповед като дете, тоест без колебание и без да допуска в себе си неверие, той ще влезе в царството Божие и ще наследи онези блага, които вече е придобил чрез вярата.

Някои неправилно представят този младеж като лукав и коварен изкусител. Това не е така: той бил само човек, обзет от сребролюбие, а не изкусител. Защото чуй какво отбелязва евангелистът: „Иисус, като го погледна, възлюби го“.

А защо Христос му отговаря: „Никой не е благ“? Защото онзи пристъпил към Христос като към обикновен човек и като към един от многото учители. Христос сякаш му казва: „Ако Ме смяташ за благ само като обикновен учител, то в сравнение с Бога никой човек не е благ; а ако Ме признаваш за благ като Бог, защо тогава Ме наричаш само Учител?“

С тези думи Христос иска да го възведе към по-високо разбиране за Себе Си, за да Го познае като Бог. Освен това, за да поправи младежа, Господ му дава и друг урок: ако иска да разговаря с някого, не бива да говори с ласкателство, а да познава като единствен корен и извор на благостта Бога и Нему да отдава подобаващата чест.

И все пак аз се удивлявам на този младеж заради това, че докато всички останали идвали при Христос за изцеление от болести, той сам моли за наследяването на вечния живот — ако само не беше обладан от още по-силната страст на сребролюбието.

Именно поради тази страст, когато чул думите на Господа: „Иди, продай… и раздай на сиромаси“, той „отиде си натъжен“.

Забележи също, че Господ не казал: продавай малко по малко от онова, което имаш, и раздавай, а: продай всичко наведнъж и раздай — и то именно на сиромаси, а не на ласкатели и развратници. След това казва: „Върви след Мене“, тоест придобий и всяка друга добродетел.

Защото има мнозина, които не са користолюбиви, но не са смирени; или са смирени, но не са трезвени; или пък имат някакъв друг порок. Затова Господ не казва само: „Продай и раздай на сиромаси“, а: „Дойди, върви след Мене, като вземеш кръста“, което означава: бъди готов дори на смърт заради Него.

„защото имаше голям имот.“ Не напразно е добавено, че притежавал много. Защото и привързването към малко имущество е лошо и опасно, а оковите на многото притежания са още по-трудни за разкъсване.

А онзи, който е „млад“ по дух, тоест лекомислен, невнимателен в мислите си и неукрепнал в разума, нека също продаде своето имущество, тоест гнева и похотта, заедно с всичко, което произраства от тях, и нека го отдаде, тоест отхвърли към бесовете, които са бедни, лишени от всяко благо и богатство, понеже са отпаднали от Божията благост.

И тогава нека последва Христос. Защото само онзи може да последва Христос, който се е отказал от богатството на греховете, което е достояние на бесовете.

Не богатството само по себе си е зло, а онези, които го пазят за себе си, са зли и достойни за осъждане. Защото човек не трябва просто да го притежава, тоест да го държи при себе си, а да го употребява за полза. Именно затова то се нарича богатство — понеже е предназначено за полезна употреба, а не за трупане.

Поради това за онези, които го пазят и заключват, е трудно „да влязат в царството Божие“. А думата „трудно“ тук означава същото като „невъзможно“.

За богатия човек действително е извънредно трудно да се спаси. Това се вижда от примера, който Господ прибавя, като казва: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“.

Под „камила“ разбирай или самото животно, или дебело корабно въже, използвано на големите кораби.

И тъй, докато човек остава богат по този начин, за него е невъзможно да се спаси. Но за Бога това е възможно. Христос е казал: „Спечелете си приятели с неправедното богатство“ (Лука 16:9). Виждаш ли как всичко става възможно, когато слушаме Божието слово?

„За човеците това е невъзможно“, тоест невъзможно е тогава, когато разсъждаваме по човешки.

Но защо учениците толкова се удивили на тези думи? Нали самите те никога не са били богати? Мисля, че в този случай те се безпокояли за всички хора, понеже вече започвали да придобиват човеколюбие.

Някои недоумяват как Христос е казал, че „за Бога всичко е възможно“. Нима Той може и да съгреши?

На това отговаряме, че когато Христос казва „всичко“, има предвид всичко действително съществуващо; грехът обаче не е нещо същностно и действително. Грехът е нещо несъщностно и бездейно или, казано иначе, той принадлежи не на силата, а на немощта. Както казва и апостолът: „Христос, когато ние бяхме още немощни… умря“ (Рим. 5:6), а Давид казва: „умножиха се скърбите им“ (Пс. 15:4).

Следователно грехът, като немощ, е невъзможен за Бога.

Но, казват някои, може ли Бог да направи така, че станалото да бъде като че ли никога не е ставало?

На това ще отговорим: Бог е Истина, а да направиш станалото така, сякаш не е станало, би означавало лъжа. Как тогава Истината ще произведе лъжа? За да стане това, Бог най-напред би трябвало да измени Самото Си естество. Да се говори по този начин би означавало да се твърди, че Бог може и да престане да бъде Бог.

Макар Петър да оставил малко заради Христос, той нарича и това малко „всичко“. Оттук се вижда, че и малкото може да държи човека в оковите на пристрастяването; затова достоен за похвала е и онзи, който оставя малко.

Петър единствен задава въпроса на Христос, но Господ дава отговор, който се отнася до всички: всеки, който остави жена или майка. Той казва това не за да оставяме родителите си без грижа или да се разделяме със съпругите си, а за да ни научи да предпочитаме благоугаждането на Бога пред всичко плътско.

И понеже проповедта на Евангелието щяла да разпали борба между хората до такава степен, че деца щели да бъдат принудени да се отричат от бащите си, Господ казва: който заради Евангелието остави плътското родство и изобщо всичко плътско, той още в този век ще получи всичко това стократно повече, а в бъдещия – живот вечен.

Но тогава няма ли да получи и сто пъти повече жени? Да, макар проклетият Юлиан да се е присмивал именно на това. Защото кажи ми: каква полза принася жената в дома на своя мъж? Преди всичко тя се грижи за неговата храна и облекло и по този начин му осигурява всичко необходимо.

Виж тогава как било при апостолите. Колко жени се грижели да им доставят храна и облекло и им служели, така че те самите да нямат друга грижа освен словото и учението! По същия начин апостолите имали и много бащи и майки – всички онези, които ги обичали и с усърдие се грижели за тях.

Петър оставил един свой дом, а впоследствие имал като свои всички домове на своите ученици. И дори сега по цялата земя той има светли домове – храмовете, посветени на неговото име.

Но още по-важно е, че светиите получили всичко това „сред гонения“, тоест докато били преследвани за Христовата вяра и търпели тежки страдания. Техните страдания обаче не били за тях безчестие.

Защото онези, които в настоящия век изглеждали последни поради скърбите и гоненията, които понасяли, в бъдещия век ще бъдат първи заради твърдото си упование на Бога. А фарисеите, които били първи, станали последни, докато онези, които оставили всичко и последвали Христос, станали първи.

Защо Иисус предсказва на учениците какво ще се случи с Него? За да укрепи духа им, та, като чуят предварително за всичко това, да го понесат мъжествено, когато се сбъдне, и да не бъдат поразени от неговата внезапност. Същевременно те трябвало да разберат, че Той страда доброволно. Защото онзи, който предварително знае за страданията, би могъл да ги избегне; а щом не ги избягва, ясно е, че доброволно предава Себе Си на страдание.

Но понеже за Своите страдания трябвало да открие само на най-близките Си ученици, Той върви пред всички по пътя, като желае да отдели учениците от народа.

А с това, че върви пред всички и бърза по пътя, Господ показва още, че Сам се устремява към страданието и не бяга от смъртта, която приема заради нашето спасение.

И макар всичко, което им казва тук, да е изпълнено със скръб, Той ги утешава за всичко с думите, че „на третия ден ще възкръсне“.

Той направи това, за да укрепи сърцата на учениците, та като чуят тези неща предварително, да могат по-леко да ги понесат после и да не се изплашат от внезапността им; и също така, за да им покаже, че Той страда доброволно – защото този, който предвижда опасността и не бяга, въпреки че има възможност да избяга, очевидно по собствена воля се предава на страданието.

А настрана Той взима учениците Си, защото е било уместно да открие тайната на Своите Страдания само на онези, които са по-близки с Него.

Другият евангелист (Мат. 20:20) разказва, че тяхната майка – майката на Иаков и Иоан – пристъпила към Иисус. Но вероятно са станали и двете неща: двамата апостоли, като се срамували от останалите, най-напред изпратили майка си, а след това и сами пристъпили отделно към Него. Именно това показва евангелистът, като казва: „приближиха се до Него“, тоест пристъпили отделно, като се отдалечили от останалите.

А какво поискали те? Възлизането на Христос в Иерусалим, за което Той говорил с учениците, те разбрали в смисъл, че отива да приеме земно, видимо царство и че едва след възцаряването Си ще претърпи страданията, за които им бил предсказал. Като мислели така, те поискали да седнат отдясно и отляво на Христос.

Затова Господ и ги укорява като хора, които не разбират какво искат: „Не знаете – казва им – какво искате“. Вие мислите, че Моето царство ще бъде земно и видимо, и затова искате видимо място до Мен. Но не е така. Това превъзхожда човешкото разбиране, а да седиш отдясно на Мене е нещо най-велико, което надминава дори ангелските чинове.

Освен това вие мечтаете за слава, а Аз ви призовавам към смърт.

Под “чашата” и “кръщението” Той има предвид кръста – чашата, като нещо, което Той приема с готовност и сладост, а кръщението като средство за очистване на нашите грехове. А те Му отговарят, без да разбират какво е казал; затова отговарят: “Можем”, защото мислели, че Той говори за видима чаша и за онова кръщение (на гръцки “потапяне във вода”, “умиване”), което юдеите практикуват, тоест измиванията преди хранене.

Учениците обаче, без да разберат думите на Господа, дават от своя страна обещание, понеже мислели, че Той говори за обикновена чаша и за онова обредно умиване, което било прието сред юдеите преди хранене.

„Вие – казва Той – ще влезете в подвига на мъченичеството и ще умрете за истината; но да дам да се седне отдясно и отляво на Мене – не зависи от Мене.“

Тук обаче възникват две недоумения. Първото е: приготвено ли е за някого такова място? Второто: нима всеобщият Владика не може да даде това място?

Отговаряме: никой няма да седи нито отдясно, нито отляво в буквалния смисъл. И ако в Писанието често срещаш изрази за подобно „сядане“, разбирай под тях не действително сядане, а висше достойнство.

А думите „не зависи от Мене“ имат следния смисъл: на Мене, Праведния Съдия, не подобава да ви дам такова достойнство само поради любовта Ми към вас, защото тогава не бих бил правосъден. Такава чест е приготвена единствено за онези, които се подвизават.

Това е подобно на праведен цар, който поставя някой отличил се подвижник по-високо от останалите. Ако неговите любимци дойдат и му кажат: „Дай и на нас венци“, царят естествено би им отговорил: „Не от мене зависи това; венецът е приготвен за онзи, който се подвизава и победи“.

И тъй, вие, синове Зеведееви, можете и ще станете мъченици заради Мене; но ако някой, наред с мъченичеството, притежава и всяка друга добродетел в по-голяма степен от вас, той ще има предимство пред вас.

Учениците, понеже все още разсъждавали по човешки, изпаднали в завист и затова започнали да негодуват срещу двамата апостоли.

Но кога станало това? Когато видели, че молбата им не била приета от Господа, а била отхвърлена, тогава и започнали да негодуват. Докато Сам Господ оказвал особено внимание на Иаков и Иоан, останалите ученици виждали това и го понасяли; но когато двамата ученици сами започнали да търсят почести за себе си, останалите вече не издържали. Толкова несъвършени били още по това време.

По-късно обаче ще видим как всеки от тях отстъпва първенството на другия.

Сега Христос ги лекува от тази страст. Най-напред ги успокоява, като ги приближава до Себе Си, това именно означава думата „повика“. След това им показва, че да отнемаш почестта от другите и да се стремиш към първенство е нещо, присъщо на езичниците.

Защото властниците на езичниците насилствено подчиняват другите на своята власт. „Но Моите ученици – казва Той – не трябва да постъпват така. Който от тях иска да бъде велик, нека служи на всички.“ Защото и това е белег на велика душа, да понасяш всичко от всички и да служиш на всички.

А примерът е непосредствено пред тях: „Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина.“

А това е нещо по-велико от служението. Защото какво може да бъде по-велико или по-чудно от това човек да умре за онзи, на когото служи? И все пак това служение и снизхождане в смирение беше Негова слава и слава за всички; защото преди да стане човек, Той бе познат само на ангелите, но сега, след като стана човек и бе разпънат, Той не само Сам придоби слава, но и въздигна други към участие в Своята слава и царува чрез вярата над цялата вселена.

Матей говори за двама слепци. Възможно е действително да са били изцелени двама, но вероятно единият от тях привлякъл по-голямо внимание – именно онзи, за когото сега споменава Марк.

Виж също колко голяма почит оказвал народът на Иисус: хората дори забранявали на слепеца да вика, сякаш край тях минавал някой цар.

А Иисус пита слепеца какво желае, за да не каже някой, че му дава нещо различно от онова, което самият той е поискал. Благоразумна била и душата на слепеца, защото след като бил изцелен, той не оставил Иисус, а Го последвал.

В преносен смисъл това може да се разбере и така: Иерихон означава ниско място, тоест света. Слепецът, който седи там, е образ на човешката природа, която някога била удостоена с осиновяване от Бога – чест, по-висша от всяко земно достойнство. И тя викала към Христос, Който преминавал през Иерихон, тоест през този свят.

Христос я помилвал и спасил чрез вярата ѝ, след като тя свалила от себе си вехтата дреха на греха.

А след като получила спасение, човешката природа последвала Христос, изпълнявайки Неговите заповеди по своя път, тоест в настоящия живот. Защото само в този живот човек може да последва Христос; след него вратите на спасението вече се затварят и не остава време за изпълнение на Божиите заповеди.