Благ и кротък е Господ и Учителят, Който не лишава от завист Своите раби и ученици от сили, но както Сам изцеляваше всяка болест и всяка немощ, така и на Своите апостоли дарува власт да изцеляват всяка болест и всяка немощ.

Но има голяма разлика между „да имаш“ и „да раздаваш“, между „да даряваш“ и „да получаваш“. Всичко, което Той върши, върши с Господня власт; а те, ако извършват нещо, изповядват своята немощ и [заедно с това] силата на Господа, като казват: „В името на Иисуса Христа стани и ходи“ (Деян. 3:6).

Необходимо е също да се отбележи, че даруването на апостолите на властта да вършат чудеса стои на дванадесето място [сред чудесата на Христос].

Само на Този, Който изпитва тайните на сърцето, принадлежи правото да определя реда на апостолите и заслугата на всеки от тях.

Първи е записан Симон, наречен Петър, за да се отличи от другия Симон, наречен Кананит, от селището Кана Галилейска, където Господ превърна водата във вино. Също така и Яков е наречен Зеведеев, защото по-нататък следва друг Яков – Алфеев.

И Той съединява апостолите по двама, в двойки. Съединява Петър и Андрей – братя не толкова по плът, колкото по дух; Яков и Йоан – които, оставяйки своя телесен баща, последваха истинския Отец; Филип и Вартоломей; също Тома и митаря Матей.

Другите евангелисти, като съчетават имената, поставят първо Матей, а след това Тома, но не добавят названието „митар“, за да не изглежда, че умаляват евангелиста, припомняйки предишния му живот. Но сам Матей, както казахме по-горе, поставя себе си след Тома и се нарича митар, за да стане ясно, че „където се умножи грехът, преумножи се благодатта“ (Рим. 5:20).

Симон Кананит – това е същият, който при друг евангелист е наречен Зилот, защото „Кана“ означава „ревност“. За апостол Тадей църковното предание съобщава, че е бил изпратен в Едеса при Авгар, царя на Осроена; при евангелист Лука той е наречен Юда Яковлев, а на друго място – Левей, което означава „разумен“. Трябва да се приеме, че той е имал три имена, както Симон е бил наречен Петър, а синовете на Зеведей – Воанергес, заради твърдостта и величието на тяхната вяра.

А Юда Искариот получил името си или от селището, от което произхождал, или от коляното Исахар, така че още с раждането си носел известно предзнаменование за своето осъждане, защото „Исахар“ означава „плата“, за да се посочи възнаграждението на предателя.

Това място не противоречи на онова повеление, което се дава по-късно: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светия Дух“ (Мат. 28:19), тъй като първото повеление е дадено преди Възкресението, а второто – след Възкресението.

Защото първо трябваше да се възвести пришествието на Христос на юдеите, за да нямат законно оправдание и да не казват, че са отхвърлили Господа, понеже Той е изпратил апостолите при езичниците и самаряните.

В алегоричен смисъл на нас, които носим името християни, се заповядва да не вървим по пътя на езичниците и да не блуждаем заедно с еретиците, за да бъдат онези, които се отделят от тях по вяра, отделени и по начин на живот.

За да повярва всеки на прости хора, които не владеят изкуството на красноречието – неучени и книжовно необразовани, а обещават Царство Небесно, Той им дава тази власт: „Болни изцелявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте“, за да бъде величието на обещанията потвърдено от величието на знаменията.

А понеже духовните дарове винаги се обезценяват, ако се появи някакво материално възнаграждение, към казаното се прибавя осъждането на сребролюбието: „Даром сте получили, даром давайте.“ Аз, Учителят и Господ, ви дадох това без плата – и вие давайте без заплащане, за да не претърпи вреда благодатта на благовестието.

И тъй, Господ дава тези наставления на благовестниците на истината, на които по-горе каза: „Даром сте получили, даром давайте.“

Защото, ако те проповядват така, че не вземат заплата, тогава притежаването на злато, сребро и монети се оказва излишно. Наистина, ако имаха злато и сребро, биха изглеждали като проповядващи не за спасението на хората, а за печалба.

„Нито мед в поясите си.“ Който е отхвърлил богатството, той отсича почти всичко необходимо за живота, за да могат апостолите – наставници в истинната вяра, които учеха, че всичко се управлява от Божия промисъл – със своя собствен пример да показват, че изобщо не трябва да се грижим за утрешния ден.

„Нито жезъл.“ Имайки помощта от Самия Господ, защо да търсим опора в тояга?

Понеже Той изпрати апостолите на проповед донякъде голи и без нищо, и положението на учителите изглеждало тежко, строгостта на това повеление смекчава със следните думи: „Работникът е достоен за своята прехрана.“

„Приемайте – казва Той – само толкова, колкото ви е необходимо за прехрана и облекло.“ Затова и апостолът повтаря: „Имайки прехрана и облекло, да бъдем доволни от това“ (1 Тим. 6:8), и на друго място: „Който се поучава в словото, нека споделя всяко добро с този, който го поучава“ (Гал. 6:6), така че учениците да правят участници в своите телесни блага онези, от които събират духовна жетва – не поради алчност, а поради нужда.

Такова е нашето буквално тълкуване.

Но и в алегоричен смисъл учителите не трябва да имат нито злато, нито сребро, нито медни монети в поясите си. Златото, както често четем, е мисълта; среброто – речта; медта – гласът. Всичко това не трябва да приемаме от други, а да пазим онова, което ни е дарувано от Господа; не трябва да възприемаме ученията на еретици, философи и изопачено учение; не трябва да се обременяваме с тежестта на този век, да бъдем двоедушни, да свързваме нозете си със смъртоносни връзки, а да бъдем „голи“, когато встъпваме в святата земя.

Не трябва да вземаме жезъл (посох), който се превръща в змия, нито да се опираме на някаква плътска защита, защото такъв жезъл и посох е подобен на тръстика: ако я огънеш малко, се пречупва и пронизва ръката на онзи, който се опира на нея.

Апостолите, влизайки в нов град, не могли да знаят кой какъв е. Затова трябвало да избират стопанина на дома според слуха за него сред хората и мнението на съседите, за да не бъде достойнството на проповедта помрачено от лошата слава на онзи, който ги приема.

Макар че трябвало да проповядват на всички, избира се един домакин; и не той оказва благодеяние на този, който ще отседне при него, а сам получава такова от своя гост. Защото е казано: „който е достоен в него“, за да разбере стопанинът, че по-скоро приема благодат, отколкото я дава.

Прахът се отърсва от нозете като свидетелство за положения труд, защото те са влезли в града и проповедта на апостолите е достигнала до неговите жители.

А може и да се отърсва, за да се покаже, че от онези, които са презрели Евангелието, няма да вземат нищо – дори и най-незначителното, необходимо за живота.