Ако Господ беше видял, че фарисеите разбират как Той избира много ученици, че мнозина се кръщават и че и за самите тях би било спасително да Го последват и да станат Негови ученици, ако бяха пожелали и те да се кръстят от Него, Той нямаше да напусне земята на Юдея, а щеше да остане там заради тях.

Но Той знаеше, че те виждат делата Му и в същото време Го мразят; знаеше, че няма да Го последват, а ще Го преследват. Затова се оттегли оттам.

Той можеше и да остане, без да бъде хванат или убит, ако не би искал това, защото дори да се роди, Той не беше принуден. Но във всичко Той постъпваше като човек, за да даде пример на онези, които ще повярват в Него. Защото Божият раб не съгрешава, ако се оттегли на друго място, когато вижда яростта на преследващите го или на онези, които търсят злото за душата му. Но такова оттегляне би изглеждало като грях, ако Самият Господ не беше постъпил така преди него. Затова Добрият Учител направи това, не от страх, а за да поучи. (Трактат върху Евангелието от Йоан)

Възниква и следният въпрос: защо се казва, че Иисус е кръщавал повече хора от Йоан, а след това се добавя: „макар че не Сам Иисус кръщаваше, а Неговите ученици“? Как трябва да се разбира това? Да не би евангелистът първо да е казал нещо невярно, а после да се е поправил? Или и двете твърдения са верни, че Иисус и е кръщавал, и не е кръщавал?

И двете са верни. Той е кръщавал, защото Сам е очиствал; и не е кръщавал, защото не Той лично е извършвал външното действие. Учениците извършвали телесното служение, а Той действал чрез Своята сила. Защото как би могъл да престане да кръщава, ако никога не престава да очиства?

За Него свидетелства сам Йоан Кръстител, който казва: „Този е, Който кръщава“.

Следователно Иисус и днес кръщава; и докато има нужда ние да бъдем кръщавани, Иисус ще продължава да кръщава. Затова човек без колебание може да пристъпи към по-нисшия служител, защото зад него стои по-висшият Учител.

Жената тук е образ на Църквата, която все още не е оправдана, но е на път да стане. И това е част от приликата, че тя идва от чужд народ. Самаряните бяха чужденци, макар да бяха съседи, и по същия начин Църквата трябваше да произлиза от езичниците и да бъде чужда на еврейския род. А жадуваше ли Иисус за нейната вяра?

Юдеите дори не искаха да използват техните [на самаряните] съдове. Затова жената се учудила да чуе, че един евреин иска да пие от нейния съд; нещо, което е толкова противно на еврейските правила. Обаче Този, Който поиска да пие от съда на жената, жадуваше за нейната вяра: „Ако знаеше Божия дар или Кой е Този, Който ти казва: дай Ми да пия, щеше да поискаш от Него и Той щеше да ти даде жива вода“. Той ѝ дава да разбере, че не е имал предвид водата, която е поискал, а че знаейки нейната вяра, е пожелал да утоли жаждата ѝ, като ѝ даде Светия Дух. Защото така трябва да тълкуваме и живата вода, която е дар Божий; както казва Той: „Ако познавахте дара Божий“.

Живата вода е тази, която извира от извор, за разлика от тази, която се събира в езера и цистерни от дъжда. Ако и изворната вода застои, т.е. събере се на някое място, където е съвсем отделена от извора си, тя престава да бъде жива вода.

Виждате, че те са чуждородци. Юдеите изобщо не използвали техните съдове. А понеже жената била донесла със себе си съд, за да черпи вода, тя се учудила, че юдеин я моли да пие от него – нещо, което юдеите обикновено не правели. Но Този, Който искаше да пие вода, всъщност жадуваше за вярата на тази жена.

До този момент тази жена разсъждава по плът, задоволява се с това да не изпитва жажда и мисли, че обещаното ѝ от Господа е обещано в плътски смисъл. И това наистина ще се изпълни, но след възкресението на мъртвите.

Защото някога Бог даде на Своя раб Илия такава благодат, че четиридесет дни да не изпитва нито глад, нито жажда. А Този, Който можа да даде това за четиридесет дни, не би ли могъл да го даде завинаги?

Но тя въздишаше, не желаейки нуждата, не желаейки труда: постоянно да идва при този извор, да се обременява с носене на съд, за да утоли жаждата си…

Нуждата я подтикваше към труд, а немощта отхвърляше труда.

О, ако беше чула думите: „Елате при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28)! Защото именно това ѝ говореше Иисус, но тя още не разбираше.

Тук отново Той ни подтиква да търсим един по-дълбок, съкровен смисъл в онези петима мъже.

Някои са смятали, и това не изглежда нито нелепо, нито напълно неправдоподобно, че петимата мъже на онази жена са петте книги на Моисей. Действително, и самаряните ги признавали и се намирали под същия Закон, защото оттам имат и обрязването.

Но тази тълкувателна линия се затруднява от онова, което следва по-нататък: „и този, когото имаш сега, не ти е мъж“. Затова ми се струва, че по-естествено и по-убедително е да разбираме под петимата предишни мъже петте телесни сетива на душата.

Защото всеки човек, когато се ражда, преди още да стане способен да използва ума и разума, се ръководи не от друго, а именно от телесните сетива. Душата в детето желае или отбягва нещо според това, което чува, вижда, помирисва, вкусва и докосва. Тя желае онова, което е приятно за тези пет сетива, и избягва онова, което им е неприятно.

Това, което е приятно за петте сетива, носи наслада, а онова, което им е неприятно, причинява болка. Така душата първоначално живее, съобразявайки се с тези пет сетива, сякаш с петима мъже, защото именно те я ръководят.

Защо обаче те се наричат „мъже“? Защото са законни. Разбира се, те са сътворени от Бога и от Бога са дадени на душата. Душата, която се управлява от тези пет сетива и живее под властта на тези петима „мъже“, все още е слаба.

Но когато тя достигне възрастта, в която у нея се пробужда разумът, и когато този разум бъде подкрепен от благородните науки и от възпитание в мъдростта, тогава на мястото на онези петима мъже, за да управлява душата, идва друг – истинският и законен Мъж, по-висш от предишните: Той ръководи по-добре и ръководи за вечността, грижи се за вечността, подготвя за вечността.

Защото петте сетива ни управляват не с цел придобиване на вечен живот, а за да желаем или да отбягваме временните неща. Когато обаче душата започне да се управлява от разум, напоен с мъдрост, тя вече знае не само, че трябва да избягва ямите и да върви по равен път (нещо, което виждат дори очите на слабата душа), не само с удоволствие слуша хармонични звуци и отбягва нестройните, не само се възхищава от приятни благоухания и се отдръпва от зловонието, не само вкусва сладкото и се възмущава от горчивото, не само се наслаждава на нежното докосване и се дразни от грубото.

Всичко това наистина е необходимо за слабата душа, но не е достатъчно за онази, която е призвана към зрялост и вечност.

Какво ръководство се прибавя чрез това разбиране? То не само помага да се различава черното от бялото, но и истинното от лъжливото, доброто от злото, полезното от безполезното, целомъдрието от разврата, за да обичаме едното и да се отвращаваме от другото; любовта от омразата, за да пребъдваме в любовта и да не изпадаме в омраза.

… Този „мъж“ в онази жена още не беше дошъл да замени онези петима мъже. Защото там, където той не ги замества, царува заблуждението. Когато душата стане способна да възприема разумното, тя се управлява или от мъдър разум, или от заблуждение. Но заблуждението в действителност не управлява – то погубва.

Така и онази жена, след петте сетива, все още живееше в заблуждение, и именно това заблуждение я смущаваше. Но това заблуждение не беше законен мъж, а любовник. Затова Господ ѝ казва: „Право каза, че нямаш мъж; защото си имала петима мъже“, тоест, първо си била управлявана от петте сетива; сега си достигнала възрастта, в която трябва да действа разбирането, но още не си достигнала до мъдростта, а си изпаднала в заблуждение. „И този, когото сега имаш, не ти е мъж.“

А кой е той, щом не е мъж? Нима не е любовник? Затова сякаш ѝ казва: „Повикай не любовника, а мъжа си, за да Ме възприемеш чрез разбирането, а не чрез заблуждението; защото сега мислиш за Мен нещо невярно.“

(2) Защото жената още се заблуждаваше, като мислеше за водата, докато Господ говореше за Светия Дух. А защо се заблуждаваше, ако не защото имаше любовник, а не мъж?

Затова думите Му означават: „Изгони този любовник, който те погубва, и иди, повикай мъжа си. Повикай го и ела тук, за да Ме разбереш.“

Започва да идва истинският мъж, макар още да не е дошъл напълно. Жената признава Господа за пророк. И наистина Той е пророк, защото Сам за Себе Си казва: „Пророк не остава без почит, освен в своето отечество“ (Мат. 13:57). Същото е било казано и чрез Моисей: „Ще им въздигна Пророк измежду братята им, подобен на теб“ (Втор. 18:18) – подобен по плът, а не по величие.

Така виждаме, че Господ Иисус действително е наричан пророк. Следователно жената не е била далеч от истината. „Виждам – казва тя – че Ти си пророк.“ С тези думи тя започва да призовава истинския мъж и да прогонва любовника. И веднага преминава към въпроса, който отдавна я тревожи.

Различни стени се събраха в крайъгълния камък: от едната страна юдеите, от другата езичниците; от различни посоки, но не в противоположни посоки. Вгледайте се и ще разберете, че стените са толкова отдалечени една от друга, колкото са отдалечени от ъгъла. И колкото повече се приближават към ъгъла, толкова повече се приближават и една към друга; а в самия ъгъл се съединяват напълно. Това извърши Христос.

Далечни бяха едни от други юдеите и езичниците, обрязването и необрязването, Законът и беззаконието, почитането на единия истински Бог и служението на многото лъжливи богове.

Колко далечни? Но Той е нашият мир, Който съедини и едните, и другите. А онези, които дойдоха от юдеите, се считат за неповредената стена, защото тези, които дойдоха, не бяха подложени на разрушение. Към тях се присъединихме и ние – в едно; в едно, но не в нас.

От кого се роди Христос? От юдеите. Така е писано: „спасението е от юдеите“, но не само за юдеите. Защото не е казано: „спасението е за юдеите“, а „спасението е от юдеите“. (Проповеди 375.1)