Във всяко прошение най-първо се иска благоволението на този, към когото се обръщат с молба, и след това се излага същината на молбата. Благоволението обикновено се поисква с похвала на онзи, от когото се иска, която се и поставя в началото на прошението. В този смисъл и Господ ни е повелил в началото на молитвата да възгласим: „Отче наш!“. В Писанието има множество изрази, посредством които се изказва хвала на Бога, но не намираме предписание към Израил да се обръща с „Отче наш!“. Наистина, пророците са наричали Бога Отец на израилтяните, например: „Аз възпитах и въздигнах синове, а те се побуниха против Мене“ (Ис. 1:2); „Ако Аз Съм баща, то де е почитта към Мене?“ (Мал. 1:6). Пророците са наричали така Бога, очевидно за да разобличат израилтяните, че те не са желаели да бъдат синове Божии, понеже са вършели грехове. Сами пророците не са се осмелявали да се обръщат към Бога като към Отец, тъй като са се намирали още в положение на раби, макар да са били предназначени за синовство, както казва апостолът: „наследникът, докле е млад, с нищо не се отличава от роб“ (Гал. 4:1). Това право е дадено на новия Израил – на християните; тям е отредено да бъдат чада Божии, и те са приели духа на синоположението, поради което и възкликват: Авва, Отче!“ (Римл. 8:15).

Тук възниква затруднение поради обстоятелството, че на Изток има мнозина, които не приемат ежедневно Господнята вечеря. Те защитават тази своя практика, позовавайки се на църковния авторитет, като твърдят, че правят това без вина и че не са възпрепятствани от онези, които ръководят Църквата.

Но без да изказваме мнение по този въпрос в която и да е посока, трябва несъмнено да имаме предвид следното: Господ ни е дал правило за молитва, което не бива да престъпваме.

Кой тогава ще дръзне да твърди, че тази молитва трябва да се произнася само веднъж? Или ако два или три пъти, то само до момента, в който приемем Тялото Господне? Защото след това вече не можем да кажем „Дай ни днес“ това, което вече сме получили. Или пък някой би могъл по тази причина да ни принуди да извършваме този тайнствен обред едва в края на деня?

Слово за проповедта на планината

Следователно, светиите просят от Господа постоянство, когато молят да не бъдат отделени от тялото Христово, но да пребъдват в тази святост, така че да не допуснат никакъв грях.

С това оръжие пелагианските еретици получават своя смъртен удар, защото дръзват да твърдят, че праведният човек е напълно свободен от грях в този живот и че Църквата в настоящото време е съставена от такива, които са „без петно или бръчка“.

Човек, при когото неочаквано пристига приятел от път, но който няма с какво да го нагости, решава да поиска на заем три хляба от своя съсед. Тези три хляба, казват някои тълкуватели, могат да се разбират символично като образ на единосъщната Света Троица.

Той буди своя приятел посред нощ, като настойчив и натрапчив просител, въпреки че онзи вече е легнал да спи заедно с домашните си, за да му даде каквото иска, опасявайки се по-скоро от отказ, отколкото да срещне добро разположение.

Оттук трябва да разберем следното: ако човек, който вече спи, все пак става и дава, защото е притиснат от настойчивостта на просещия, то колко повече, с какво по-голямо благоволение! ще даде Този, Който никога не спи и Който Сам ни подтиква към молитва, дори когато ние самите сме „заспали“ духовно. (Послания)

И така, от трите неща, за които говори апостолът, вярата е изобразена чрез рибата (Лука 11:11) – или заради водата на кръщението, или защото тя остава невредима сред вълните на този свят. Нейна противоположност е змията, която с коварна измама убеди хората да не вярват на Бога.

Надеждата е изобразена чрез яйцето (Лука 11:11), защото в яйцето още няма живот на пиле, но той ще се появи – още не се вижда, но на него се надяват. „Надеждата, когато вижда, вече не е надежда“ (Рим. 8:24). Нейна противоположност е скорпионът, понеже онзи, който се надява на вечния живот, забравя предишното и се стреми напред (Фил. 3:13). За него е опасно да се обръща назад, а скорпионът е опасен именно в тази своя задна част, където е отровното му жило.

Любовта е изобразена чрез хляба (Лука 11:11), защото любовта е „по-голяма от трите“, и както сред храните хлябът е най-необходим и най-полезен, така и любовта превъзхожда всички. Нейна противоположност е камъкът, защото жестоките сърца отхвърлят любовта.

Възможно е тези образи да съдържат и още по-дълбоки значения; но несъмнено е, че Онзи, Който знае как да дава добри дарове на децата Си, подтиква и нас да просим, да търсим и да хлопаме. (Послания 130)

Затова Мария е по-блажена чрез приемането на вярата в Христос, отколкото чрез заченатото в нея Христово тяло. Когато някой извикал: „Блажена утробата, която Те е носила!“, Господ отговорил: „Блажени са онези, които слушат Божието слово и го пазят“ (Лука 11:27–28). И накрая, каква полза донесе на Неговите братя, тоест на роднините Му по плът, това кръвно родство, след като те не повярваха в Него? Така и майчината близост не би принесла нищо на Мария, ако Тя не беше носила Христос с по-голяма радост в сърцето, отколкото в плътта. (За светото девство)

И затова към всичко, което се върши по милост, се отнасят думите на Господа: „Давайте милостиня, и ето, всичко ще ви бъде чисто“ (Лука 11:41).

Следователно не само онзи, който дава на гладния храна, на жадния питие, на голия дреха, на странника подслон, на беглеца убежище; който посещава болния или затворника, освобождава пленника, оказва помощ на немощния, подкрепа на слепия, утеха на наскърбения, изцеление на болния, посочва път на заблудилия се, дава съвет на колебаещия се и изобщо – всичко необходимо на всеки нуждаещ се;

но и онзи, който прощава на съгрешилия и подава милостиня; и който поправя с наказание онзи, над когото му е дадена власт, или го обуздава с някаква дисциплина и въпреки това от сърце му прощава греха, с който е бил обиден или оскърбен; или се моли да му бъде простено не само онова, което той сам прощава или за което се моли, но и онова, за което изобличава и наказва с някакво изправително наказание – и той също подава милостиня, защото проявява милосърдие.

И тъй, много са видовете милостиня, чрез извършването на които съдействаме за опрощаването на нашите грехове. (Енхиридион 19.72)