Господ Иисус каза на учениците Си: „В която къща влезете, първо казвайте: мир на този дом; и ако там има син на мира, вашият мир ще почине върху него; а ако няма, ще се върне при вас“ (Лука 10:5–6).

Тъй като ние не знаем кой е „син на мира“ и кой не, за нас важи това, че не бива да изключваме никого и да не отхвърляме никого, но да желаем спасение за всички, на които възвестяваме този мир.

И не трябва да се страхуваме, че ще го загубим, ако онзи, комуто го възвестяваме, не е син на мира и не ни познава; защото той ще се върне при нас, тоест това възвестяване (на мира) ще бъде от полза за нас, а не за него.

Ако пък провъзгласеният мир почине върху него, тогава той ще бъде за полза и на нас, и на него.

За изобличението и благодатта

Едва жив, разбойниците те хвърлиха на пътя, но ти, лежащ там и безпомощен, беше намерен от милостивия Самарянин, който минаваше. Върху теб бяха излети елей и вино, т.е. ти получи тайнството на Единородния.

След това беше качен на Неговото муле, тоест, ти повярва във въплътения Христос. Той те доведе до гостилницата, а това означава, че ти прибегна към Църквата.

Ето защо казвам: и аз правя същото; всички ние го правим – ние изпълняваме задължението на гостилничаря. На него бе казано: „А ако изхарчиш нещо повече, аз, когато се върна, ще ти го върна“ (Лука 10:35).

О, поне да бяхме изразходвали това, което вече сме получили! Но всичко, което ние „харчим“, братя, е всъщност Господня собственост.

Поради това Сам Господ и Бог наш пожела да бъде наричан наш ближен. Сам Господ Иисус Христос се обозначава в притчата чрез образа на онзи, който се приближава до полумъртвия човек, лежащ на пътя ограбен, пребит и изоставен от разбойници. И пророкът се моли: „Като за ближен, като за брат свой, така скърбях“ (Пс. 34:14/35:14).

Но понеже божествената същност е несравнимо по-висша от нашата природа, заповедта да обичаме Бога стои отделно от повелението да обичаме ближния. Бог прояви към нас милост според Своята благост; ние обаче трябва да проявяваме милост един към друг заради Него. Той ни помилва, за да се насладим на Него; а ние милваме другия, за да бъдем доведени отново до Него и да Му се наслаждаваме.

Затова все още изглежда двусмислено да казваме, че се наслаждаваме на нещо, което обичаме заради него самото.

И Господ имаше плът; и както по Своя воля прие плът заради нас, така по Своя воля пожела и да огладнява, и да ожаднява. И понеже Сам пожела да изпитва глад и жажда, пожела също така да приема храна от онези, които Сам бе надарил с нея. Той приемаше не поради нужда, а поради милост.

Марта вършеше това, което се отнасяше до нуждите на Онзи, Който бе огладнял и ожаднял; тя с грижа и вълнение приготвяше онова, което светиите, и Самият Свят над светиите, можеха да ядат и пият в дома ѝ. Велико дело, но временно.

Нима винаги ще има глад и жажда? Когато се приобщим към най-чистата и най-съвършена Божия благост, няма да има нужда да се обслужват нуждите ни. Блажени ще бъдем, няма да ни липсва нищо; много ще имаме и нищо няма да търсим. (Проповеди)

В какво намираше наслаждение Мария, когато слушаше Господа? Какво ядеше тя? Какво пиеше? Знаете ли какво беше нейната храна и питие? Нека попитаме Самия Господ, Който приготвя тази трапеза за Своите служители. Да попитаме Него.

Той казва: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще бъдат наситени“ (Мат. 5:6). От този извор, от тази житница на праведността, светата Мария, седяща при нозете на Господа, получи няколко трохи. Защото Господ ѝ даваше толкова, колкото тя можеше да понесе.

А пълнотата на онова, което възнамеряваше да даде на бъдещата Си трапеза, дори учениците, дори апостолите тогава не биха могли да вместят. Защото Той им каза: „Още много имам да ви кажа, но сега не можете да го понесете“ (Йоан 16:12).

В какво, тогава, намираше наслада Мария? Какво ядеше тя? Задържам се над тези слова, защото и сам се наслаждавам на тях. Ще дръзна да кажа: Тя вкусваше Този, Когото слушаше.

Ако тя вкусваше истината, нали Сам Той каза: „Аз съм истината“ (Йоан 14:6)? Той е, Който се вкусваше, защото е хлябът, „слязъл от небето“ (Йоан 6:41). Това е онзи хляб, който възстановява човека и не го изтощава. (Проповеди)