Светилището е най-святото място в скинията и по-късно в Йерусалимския храм, място на Божието присъствие. То е отделено от външната част чрез завеса (Изх. 26:31–33) и представлява център на култовия и богословски живот на Израил.
В библейските текстове светилището се среща под различни имена: Светилище (Лев. 4:6; Пс. 19:3); Светая Светих (Лев. 16:33; Евр. 9:3); Давир (3 Цар. 6:5, 16, 20).
Тези названия подчертават неговата абсолютна святост и недостъпност.
В Светая Светих се намират най-свещените предмети: Ковчегът на Завета (Изх. 40:3, 21); Умилостивилището (капакът) (Изх. 26:34); Херувимите (Изх. 25:18–22; 3 Цар. 6:23–28); Златната кадилница (Евр. 9:4); Съд с манна (Изх. 16:33; Евр. 9:4); Жезълът на Аарон (Чис. 17:10; Евр. 9:4); Книга на Закона (Втор. 31:26; 4 Цар. 22:8)
В епохата на Стария Завет светилището е мястото, където Бог се открива на човека: „там ще се явявам“ (Изх. 25:22); присъствието Му е свързано с облака на славата (Лев. 16:2).
Достъпът до Светая Светих е строго ограничен: първосвещеникът не може да влиза по всяко време (Лев. 16:2); влиза само веднъж годишно – в деня на Йом Кипур (Евр. 9:7); облечен в специални (опростени) свещенически одежди (Лев. 16:4); влиза с кръв за умилостивение (Лев. 16:14–15; Евр. 9:7); извършва жертви за изкупление на народа (Лев. 16).
При придвижването на скинията свещениците покриват и пренасят светилището (Чис. 4:5).
В Новия Завет светилището придобива дълбоко символично и христологично значение: при смъртта на Иисус Христос завесата се раздира (Мат. 27:51), което означава открит достъп до Бога; светилището става образ на небесната реалност (Пс. 101:20; Евр. 9:24); вярващите получават дръзновение да влязат в „истинското“ небесно светилище (Евр. 10:19).