Синедрион (гр. συνέδριον – „съвместно заседание, събрание“; евр. סַנְהֶדְרִין – санхедрин) е върховното юдейско съдебно и управленско учреждение в епохата на Втория храм. Макар названието да е гръцко, корените на институцията водят към старозаветния институт на градските старейшини, засвидетелстван още в Моисеевото законодателство. Като организирано централно съдилище Синедрионът е известен от персийско-елинистичния период, а първите ясни исторически сведения за него датират от времето на Ирод Велики (I в. пр. Хр.), описани от Йосиф Флавий.
В своя класически вид Синедрионът заседавал в Йерусалим и се състоял, по равинска традиция, от 71 членове, като съществували и по-малки местни синедриони в градовете (обикновено от 23 души). В състава му влизали първосвещеници, книжници и старейшини; председател на събранието неизменно бил действащият първосвещеник. В римско-иродовската епоха Синедрионът представлявал компромисно обединение между садукейската свещеническа аристокрация и фарисейското книжничество, като фактическото влияние често принадлежало на последните.
Компетенцията на Синедриона обхващала въпросите на Закона (Тората), религиозния и обществен живот, както и редица граждански и наказателни дела. Той разполагал със собствена храмова полиция и можел да извършва арести, но правото да привежда в изпълнение смъртни присъди било ограничено и зависело от утвърждение от римския прокуратор (Иоан 18:31). В Новия Завет Синедрионът се явява като съдилището, което разглежда делото срещу Иисус Христос, съди апостолите и изслушва апостол Павел (Мат. 26; Деян. 4–5; Деян. 22–24).
След разрушаването на Йерусалим през 70 г. сл. Хр. Синедрионът в своята класическа форма престава да съществува. По-късните равински съдилища в Ямния и Тивериада представляват само отдалечено институционално продължение без политическа власт. Така Синедрионът остава в библейската и историческата памет като висш национален орган на юдейството, съчетаващ съдебна, религиозна и ограничена управленска функция в условията на чуждоземно господство.