Пророк Самуил (евр. שְׁמוּאֵל (Šəmū’ēl) – „изпросен” или “чут от Бога“; гр. Σαμουήλ (Samouḗl)
Самуил е една от най-централните и преходни фигури в библейската история – последният съдия, велик пророк, който помазва царете Саул и Давид. Чрез него Израил преминава от епохата на съдиите към монархията. Той съчетава в себе си пророческо служение, съдебна власт и духовно бащинство над народа.
Самуил е син на Елкана (левит по произход, потомък на Кааф) и Анна, благочестива, но дълго време бездетна жена. Семейството живее в Рамафаим-Цофим в хълмовете на Ефрем. В Силом, при скинията, Анна с дълбока скръб и сълзи се моли на Бога и дава обет, че ако получи син, ще го посвети напълно на Господа. Бог „чува“ молитвата ѝ – и така се ражда Самуил (1Цар. 1). Още от детството си той е принесен в служение при първосвещеника Илий.
Още като отрок Самуил чува гласа на Бога (1Цар. 3). Това откровение бележи началото на неговото пророческо служение. Писанието свидетелства: „И Господ беше с него, и не остави без изпълнение нито една от думите му“ (1Цар. 3:19). Той става признат пророк за целия Израил, особено в момент на тежка криза – поражението от филистимците, пленяването на Ковчега и гибелта на дома на Илий.
Новият Завет подчертава значението на Самуил: В Деян. 3:24 ап. Петър казва, че „всички пророци от Самуил и след него предсказаха тези дни“, т.е. месианските времена. В Евр. 11:32 Самуил е изброен сред великите свидетели на вярата. В Йер. 15:1; Пс. 98:6 (цитирани и в християнската традиция) Самуил е поставен редом с Моисей и Аарон като могъщ застъпник пред Бога.