Самаряни се нарича народът и религиозната общност, живяла в областта Самария и оформила се след асирийското завоевание на Северното израилско царство през VIII в. пр. Хр. (4 Цар. 17). Те заемат важно място както в библейската история, така и в Новия Завет.
След падането на Самария (722 г. пр. Хр.) асирийските царе Саргон II, а по-късно Асархадон и Ашурбанипал, преселват в тази област народи от Вавилон, Мидия и други региони (4 Цар. 17:24). Тези колонисти се смесват с останалите в страната израилтяни. В резултат възниква смесено население, което приема почитта към Яхве, но същевременно запазва и елементи от езическите си култове (4 Цар. 17:29–33).
Поради това самаряните са възприемани от юдеите нито като „чисти израилтяни“, нито като пълни езичници – междинно и подозрително положение, което определя по-нататъшната история на конфликта.
Самаряните признават само Петокнижието на Моисей, но в самарянска редакция (Самарянски Петокнижие). Те отхвърлят пророческите и историческите книги на Стария Завет; смятат планината Гаризим, близо до Сихем, за единственото законно място за поклонение (Иоан 4:20); очакват Месия, когото наричат Тагеб („Възстановителят“). Собственият им храм на Гаризим е изграден през персийската епоха (V–IV в. пр. Хр.) и разрушен от юдейския цар Йоан Хиркан около 128 г. пр. Хр., но култът около свещената планина продължава.
Отказът на юдеите да допуснат самаряните до възстановяването на Йерусалимския храм (Ездра 4:1–4) довежда до дълбока и трайна омраза. В евангелската епоха: „юдеите не общуват със самаряните“ (Иоан 4:9); думата „самарянин“ се използва като обида (Иоан 8:48); самаряните отказват подслон на Иисус по пътя Му към Йерусалим (Лука 9:52–53).
Новият Завет придава на самаряните изключително богословско значение. Най-важните епизоди със самаряни са следните:
1. Срещата с самарянката (Иоан 4:5–42). Иисус разговаря с жена самарянка при Якововия кладенец, нещо немислимо според тогавашните норми. Той ѝ открива, че истинското поклонение не е нито в Йерусалим, нито на Гаризим, а „с дух и истина“ (Иоан 4:21–24). Мнозина самаряни повярвали в Него като Спасител на света (Иоан 4:42).
2. Притчата за Добрия самарянин (Лука 10:30–37). Самарянинът е представен като образец на любов към ближния, превъзхождащ по милосърдие свещеник и левит. Така Христос преобръща дълбоко вкоренените етнически и религиозни предразсъдъци.
3. Благодарният прокажен (Лука 17:16). Само самарянинът се връща да благодари на Иисус – знак, че вярата и благодарността не зависят от принадлежност към „правоверна“ общност.
След Петдесетница самаряните са сред първите неюдейски групи, които масово приемат християнството: проповедта на дякон Филип в Самария (Деян. 8:5–25); апостолите Петър и Йоан полагат ръце, за да приемат Светия Дух (Деян. 8:14–17).
По-късно част от самаряните оказват влияние върху възникването на сектантски и гностически движения, но значителна част се влива в християнската общност.