Събота (евр. שַׁבָּת – шаба́т „почивка, прекратяване“; гр. σάββατον). Съботата е седмият ден от седмицата, установен от Бога като ден на покой и освещаване.
1. Съботата в Стария Завет
Съботният покой е заповядан в Декалога (Изх. 20:8–11) и заема уникално място сред свещените дни на Израил. Причините за нейното празнуване са две: Сътворението – „и си почина Бог в седмия ден“ (Бит. 2:2–3); Изходът от Египет, за да напомня, че Израил вече не е роб, а свободен народ на Завета (Вт. 5:12–15).
Съботата започва от вечерта на петък до вечерта на събота, т.е. „от вечер до вечер“. В Йерусалим началото ѝ се възвестявало с тръбен звук, а строгият покой включвал прекратяване на всякакъв обичаен труд – дори палене на огън за готвене.
Нарушаването на съботата се е смятало за тежко престъпление, дори наказуемо със смърт (Изх. 31:14; Чис. 15:32–36). Същевременно още в Стария Завет се допуска, че дела на необходимостта и богослужението не нарушават съботния покой: служението на свещениците, грижата за животни, защитата при война.
Утвърждава се и понятието “съботен път”, което според юдейското предание е разстояние от 2000 лакътя, т.е. по-малко от половин миля (около 900–1000 м), което е било позволено да се измине в съботен ден, без да се смята за нарушение на закона (Деян. 1:12; срв. Изх. 16:29; Чис. 35:5; Иис. Нав. 3:4).
2. Равинската казуистика
След Вавилонския плен разбирането за съботата постепенно се утежнява с подробна казуистика. В Талмуда са изброени „39 забранени вида работа“, включващи дори минимални действия като откъсване на класове, пренасяне на предмети или писане на две букви.
Тази свръхдетайлност води до напрежение между буквата на закона и неговия дух, което ясно проличава в евангелските разкази.
3. Съботата и Христос
В Новия Завет съботата става място на сблъсък между Иисус Христос и религиозните водачи. Поводи са: късането на класове от учениците, изцеленията в съботен ден, повелите към изцелените да станат и да носят постелката си и др.
Христовият отговор е принципен: „Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата; тъй че Син Човечески е Господар и на съботата“ (Марк 2:27–28).
4. Съботата в апостолската и раннохристиянската епоха
Първите християни, особено от юдейски произход, продължават да почитат съботата. Апостол Павел проповядва в синагогите именно в този ден. Постепенно обаче се утвърждава и първият ден от седмицата – денят на Христовото Възкресение, Господният ден, когато се извършва евхаристийното събрание.
Ап. Павел настоява, че съботата не бива да става мерило за спасение: „един различава ден от ден, а друг смята всички дни еднакви“ (Рим. 14:5); „никой да не ви осъжда… за съботи“ (Кол. 2:16). В Посланието до евреите съботата получава и есхатологично значение: тя е предобраз на бъдещия „съботен покой“ (σαββατισμός), който очаква Божия народ (Евр. 4:1–11).