Разсеяние на юдеите, (арам. Galutha’ – Golah, “плен, изгнание” от гледна точка на родината) известно с гръцкия термин διασπορά (диаспора, “разпръсване” от гледна точка на народите, сред които живеят), означава съвкупността от юдеи, живеещи извън пределите на Палестина. То възниква първоначално след Вавилонския плен, но придобива особено широки мащаби след разрушаването на Йерусалим и храма и окончателната загуба на юдейска политическа независимост. Употребата е засвидетелствана в Новия Завет (Йоан 7:35).
В Писанието диаспората се тълкува двойно: като наказание за непослушание (Втор. 28; Ос. 9:3; Йер. 16:15); като средство на Божия промисъл – свидетелство сред народите (Пс. 67; Мих. 5:7). В апокрифната традиция се казва: „Ще разпръсна този народ сред езичниците, за да вършат добро между тях“ (Варух 1:7).
Още преди Новия Завет диаспората е изключително разпространена. Антични автори свидетелстват, че трудно можело да се намери страна или голям град без юдейско население. Самите юдеи възприемали Йерусалим не само като столица на Юдея, но и като духовен център на всички разпръснати общини по света.
Юдейски общини съществували: в Месопотамия, Вавилон и Мидия (още от асиро-халдейския плен); в Сирия, особено в Антиохия; в Мала Азия (Памфилия, Фригия, Асия, Кападокия, Понт); в Египет, най-вече в Александрия, където юдеите образували значителна част от населението; в Киринея и Северна Африка; в Гърция и Македония; в Рим и Италия; дори в по-отдалечени области на Европа.
Това разпространение ясно личи и в Деяния на апостолите (Деян. 2:9–11), където в деня на Петдесетница са изброени юдеи и прозелити от почти целия тогавашен свят.
Юдейските общини живеели обособено, но добре организирани. Те имали: синагоги – центрове на молитва, поучение и общностен живот; презвитери и архонти – за гражданските дела; архисинагози – за религиозното ръководство.
Основният богослужебен език в диаспората бил гръцки, включително при четенето на Писанието (Септуагинта), макар че еврейският се запазвал за определени свещени формули. Създаването на гръцкия превод на Свещ. Писание е плод именно на диаспората. Септуагинта става основния текст на Новия Завет и „praeparatio evangelica“.
Юдеите в диаспората строго пазели: съботата, законите за храната, религиозните празници, връзката с Йерусалим, включително чрез редовни храмови вноски и поклоннически пътувания.
В Римската империя юдаизмът бил признат като religio licita – позволена религия. Юдеите често получавали: освобождение от военна служба, право да не участват в императорския култ, собствена юрисдикция по вътрешни дела.
В някои градове те били считани за чужденци, в други получавали пълно гражданство. Немалко юдеи притежавали и римско гражданство, както ап. Павел.
Юдейската диаспора изиграва решаваща роля за разпространението на християнството. Почти навсякъде, където ап. Павел проповядва, той най-напред посещава синагогата. Юдеите “в разсеяние” и „боящите се от Бога“ (т.нар. богобоязливи) езичници стават първите слушатели и често първите християни.