Притча (гр. παραβολή) в библейския и особено в новозаветния контекст е образен разказ, чрез който се изразяват духовни истини за Бога, човека и Царството Божие, като се използват образи и ситуации от всекидневния живот. Гръцката дума παραβολή означава „съпоставяне“, „поставяне едно до друго“, „сравнение“. В еврейската традиция ѝ съответства думата מָשָׁל (машал), която означава притча, поговорка, мъдро изречение, а понякога и загадъчна реч. Така притчата по своята същност е сравнение между видимото и невидимото, между земното и небесното.
В Новия Завет притчата е основен начин на поучение на Иисус Христос. Евангелистите свидетелстват, че Той често говори на народа именно в притчи: „И с много такива притчи им говореше словото, според както можеха да слушат“ (Марк 4:33). Притчите на Христос са насочени преди всичко към тайната на Царството Божие (Мат. 13; Марк 4; Лука 8 и 15). Сам Господ обяснява причината за този начин на говорене: „На вас е дадено да знаете тайните на Царството Небесно, а на тях не е дадено“ (Мат. 13:11). По този начин притчата се превръща в средство за изпитване на сърцето на човека (Мат. 13:13-15).
Макар някои притчи да съдържат алегорични елементи (напр. притчата за сеяча, Мат. 13:3-9), не всеки детайл задължително има самостоятелно символично значение. Основното тълкуване се търси в централната идея, а не в механично разчитане на всички подробности.