Песен на песните, книга (שִׁיר הַשִּׁירִים – Шир ха-ширим). Песен на песните е израз, който по свойството и граматическите особености на еврейския език означава най-превъзходната песен, най-съвършената измежду всички песни, които някога са били създавани. В рамките на своите осем глави в книгата се възпява любовта в нейната пълнота.
По съдържание книгата условно се разделя на две части. В първата (Песен на песните 1:1–5:1) се изобразява любовта на Суламитката към нейния възлюбен, жаждата ѝ за най-тясно единение с него и радостното осъществяване на това желание. Във втората част (Песен на песните 5:2–8:14) със същата поетична сила се описват тяхната временна раздяла, съпроводена от взаимна скръб и търсене, и последвалото още по-крепко и окончателно съединение.
Още в началото (1:1) книгата е наречена „Песен на песните, Соломонова“. Традицията на юдейската синагога и на християнската Църква единодушно я свързва с цар Соломон, за когото Писанието свидетелства, че е съчинил „хиляда и пет песни“ (3 Цар. 4:32). В самата книга се споменава името му (Песен на песните 3:11), както и предмети и образи, свързани с царския му дом (1:4; 3:7–11), а описаното обществено и културно състояние отразява блясъка на Соломоновата епоха. Биографични черти, като широкото познание, любовта към природата и сходството на мисловния стил с книгите Притчи и Еклесиаст, също насочват към Соломон. Най-естествено е написването на книгата да се отнесе към зрелите години на неговото царуване – периода между освещаването на храма и по-късното му духовно падение.
Песен на песните има дълбоко таинствен и символичен характер. Тя не е просто поезия за човешка любов, а указва на религиозното единение на вярващата душа с Бога, а в предобразен и най-висш смисъл – на съюза на любовта между Христос и Църквата. При буквалистично тълкуване книгата би придобила еротичен характер и би изглеждала несъвместима със Свещеното Писание. Поради това в древността са съществували колебания относно нейното място, както в юдейството, така и сред някои християни; например Теодор Мопсуестийски я отхвърля именно поради такова разбиране. Въпреки това юдейската синагога утвърждава книгата, а Църквата неизменно я приема и тълкува в алегорично-духовен смисъл.