Павел апостол първоначално носещ еврейското име Савел (евр. שָׁאוּל, Шаул – „измолен“, „изпросен“, гр. Σαῦλος), още от ранни години е притежавал и римското име Павел (лат. Paulus – „малък“, гр. Παῦλος), което по-късно окончателно се утвърждава в християнската му мисия. Това двойно именуване е напълно естествено за юдей от диаспората, роден като римски гражданин по рождение (Деян. 22:28), и свидетелства за двойнствения културен свят, в който се формира бъдещият апостол на народите.
Родом от Тарс в Киликия, прочут античен град с високо образование и философска традиция, Павел принадлежи по плът към Вениаминовото коляно и по вяра към фарисейската партия. В Йерусалим той получава строго равинистично възпитание „при нозете на Гамалиил“ – един от най-уважаваните законници на своето време. Ревността му към Закона и „преданията на отците“ първоначално го превръща в яростен гонител на Църквата: той присъства при убийството на първомъченика Стефан и сам свидетелства, че е хвърлял християни в тъмница и ги е преследвал дори извън Палестина.
Радикалният обрат в живота му настъпва по пътя за Дамаск, където възкръсналият Христос Сам му се открива: „Савле, Савле, защо Ме гониш?“ (Деян. 9; 26). От този момент животът на апостол Павел е неразривно свързан с благовестието за Разпнатия и Възкръснал Христос. Трите му големи мисионерски пътешествия, основаването на църкви в Мала Азия, Македония и Гърция, богословската дълбочина на неговите проповеди и чудесата, които съпътстват служението му, утвърждават уникалното му място в историята на Църквата. Неговите страдания, затвори и накрая мъченическата смърт в Рим при император Нерон (ок. 67 г.) запечатват свидетелството му с кръв.
Апостол Павел е автор на 14 новозаветни послания, които съставляват най-обширния и богословски систематичен корпус в Новия Завет.
Църквата почита апостол Павел като първовърховен апостол, заедно със св. ап. Петър, и празнува паметта им на 29 юни като двама стълбове, чрез които Христовото благовестие достига „до краищата на земята“.