Дяконисите (διακόνισσα) били особени църковни служителки в древната Църква. Те съществували редом с чина на девиците и вдовиците, посветили живота си на служение. Апостол Павел пише до римляните: „Препоръчвам ви Фива, нашата сестра, дякониса на църквата в Кенхрея“ (Рим. 16:1), което е първото споменаване на дякониси в ранната Църква.
В 9-то правило на Лаодикийския събор дяконисите са наречени „старици“, защото обикновено това служение се поверявало на възрастни девици или вдовици – над 60 години и еднобрачни.
Основни задължения на дяконисите били грижа за входа, през който жените влизали в храма; наставление на жени и девици, подготвящи се за кръщение; съдействие при кръщението на жени (помазване на тялото, освен челото); грижа за бедни и болни жени; присъствие при пастирски разговори между духовници и жени; по време на гонения – служение на мъчениците в затворите, когато това не било безопасно за дяконите.
Сестрата на св. Григорий Нисийски, св. Макрина, също била дякониса, запазвайки девство през целия си живот.
С течение на времето институтът на дяконисите постепенно изчезва в повечето поместни църкви, особено след като отпада необходимостта от тяхното участие при кръщенията на жени чрез пълно потапяне. В съвременната Православна църква служението на дяконисите не е част от действащата йерархична структура, но историческият му пример свидетелства за активното участие на жените в живота на ранната Църква.