Денница (Зорница) е поетичен и богословски наситен термин, срещан както в Стария, така и в Новия Завет. На еврейски език изразът הֵילֵל בֶּן-שָׁחַר (хейлел бен-шахар) в Исаия 14:12, който в синодалния превод е предаден като „Денница, син на зората“, буквално означава „сияещият, син на утринната зора“ и се отнася до царя на Вавилон, символ на земно величие, възгордяване и последвалото падение. Тук пророк Исаия изобличава гордостта и високомерната претенция за божествена слава, като използва образа на утринната звезда (Венера), чийто блясък гасне с изгрева на слънцето: „Как си паднал от небето, Деннице, сине на зората!“ (Ис. 14:12).
Впоследствие този стих започва да се свързва и със сатаната, поради описанието на падението „от небето“, и в християнската традиция Денница понякога символизира дявола преди грехопадението, когато е бил сред най-светлите ангели. В този смисъл латинската Библия превежда хейлел като Lucifer („светоносец“), което в късната западна традиция става лично име на падналия архангел.
В Книгата Йов 3:9 се среща образът на „ресниците на денницата“, т.е. първите лъчи на утрото, което отново е поетична метафора за новото начало, за светлината, която побеждава мрака.
Интересен е и новозаветният паралел, в 2 Петр. 1:19 ап. Петър говори за духовния живот, като казва, че е добре да се държим за пророческото слово „докле денница не изгрее в сърцата ви“. Тук Денница е символ не на падение, а на възраждане на светлината, образ на Христос, Който е наречен в Откр. 22:16 „ярката утринна звезда“. Така значението на Денница в Свещ. Писание е двоен образ на високо падналата гордост (в Ис. 14), но и на изгряващата надежда и светлина (в Новия Завет).