Данък (ст.-слав. дань; гр. τέλος, κῆνσος; лат. tributum) е задължително плащане в пари или натура към религиозната или държавната власт. В библейския контекст данъците имат както култов (храмов), така и граждански характер и са свързани както със отговорността на Израил към Бога според сключения от Него завет, така и с подчинението му на земна власт.
Храмов данък. Според Моисеевия закон всеки израилтянин над 20 години бил длъжен ежегодно да дава половин сикъл „като откуп за душата си“ за нуждите на скинията, а по-късно на храма (Изход 30:13–15). Този налог имал характер не просто на финансова подкрепа, а на заветен знак за принадлежност към Божия народ.
След Вавилонския плен тази практика продължила и обхващала всички юдеи, включително живеещите извън Палестина. Така храмовият данък станал елемент на религиозното единство на диаспората.
Граждански данъци. С установяването на царската власт в Израил се появяват и граждански данъци. Сред тях били: десятък от посеви, лозови насаждения и дребен добитък; по-късно – парични поголовни налози; издръжка на царския двор; такси за право на търговия; при елинистическите владетели (Селевкидите) – данък сол и специален „коронен“ данък (срв. Първа книга Макавейска 10:29).
По времето на цар Соломон данъчната тежест станала толкова голяма, че народът поискал от сина му Ровоам облекчение. Отказът му довел до разделението на единното царство на Юдейско и Израилско (срв. Трета книга Царства 12 гл.).
След завладяването на Юдея от Рим юдеите започнали да плащат данъци на империята чрез местни управители. Съществували: поголовен данък (κῆνσος); поземлен данък; мита по търговските пътища и в пристанищата.
Събирането на данъчните задължения често било отдавано на откуп, което водело до злоупотреби и обществено недоволство. Митарите станали символ на социална несправедливост (срв. Евангелие от Лука 19:2).
В Новия Завет въпросът за данъка придобива богословско измерение. На провокационния въпрос дали трябва да се плаща данък на кесаря, Христос отговаря: „Отдавайте кесаревото кесарю, а Божието Богу“
(Мат. 22:21). Така се утвърждава принципът за разграничение между религиозната и гражданската отговорност.
В друг случай Иисус, беседвайки с ап. Петър относно храмовия данък, казва, че като Син Божи Той би могъл да бъде свободен от него, но за да не се съблазни някой, извършва чудо: Петър улавя риба, в чиято уста намира статир (четири драхми) – достатъчни за данъка и за двамата (Мат. 17:24–27).
Апостол Павел също призовава към гражданска лоялност: „Отдавайте на всеки дължимото: комуто данък – данък; комуто берия – берия; комуто страх – страх“ (Рим. 13:7)