Мчца Василиса Никомидийска

Света Василиса живяла в Никомидия през времето на тежкото гонение срещу християните при император Диоклетиан. Макар и млада по възраст, тя се отличавала с твърда вяра и непоколебима преданост към Христос. Когато била обвинена, че изповядва християнската вяра, я заловили и отвели пред управителя Александър, който настоял да се отрече от Христос и да принесе жертва на езическите богове.

Василиса без страх заявила, че е християнка и че почита единия истинен Бог. Нито заплахите, нито обещанията успели да разколебаят нейното решение. Разгневен от смелостта ѝ, управителят заповядал да я подложат на жестоки мъчения. Били я удряли и бичували, но светицата понасяла страданията с молитва и благодаряла на Бога, че я е удостоил да пострада за Неговото име.

Когато видял, че мъченията не могат да сломят волята ѝ, Александър заповядал да запалят пещ и да хвърлят Василиса в огъня. Светата мъченица се осенила с кръстното знамение и влязла сред пламъците, но по Божията благодат останала невредима. Присъстващите били обзети от изумление, ала управителят, все още заслепен от неверието, наредил срещу нея да бъдат пуснати два свирепи лъва. Василиса се помолила и зверовете кротко се приближили до нея, без да ѝ причинят никаква вреда.

Това чудо окончателно променило сърцето на Александър. Той разбрал, че пред него не стои магьосница, а служителка на живия Бог. Разкаян, паднал в нозете ѝ и я помолил да му прости причинените страдания и да го настави във вярата на Христос. Василиса прославила Бога за неговото обръщане, поучила го в основните истини на християнството и го отвела при никомидийския епископ Антоний, който го кръстил.

След своето кръщение Александър се изпълнил с дълбоко покаяние. Той помолил светата девица да се помоли Бог да му прости стореното и да приеме душата му в мир. Молитвата му била чута и скоро след това той завършил земния си живот, прославяйки Господа. Василиса заедно с епископа погребала новопокръстения християнин.

След това светицата напуснала града и се отправила към едно скалисто място край Никомидия. Изтощена от преживените страдания и измъчвана от жажда, тя застанала върху една скала и се помолила. По Божия воля от камъка бликнала вода. Василиса пила от извора, благодарила на Бога и продължила още малко по пътя си. Тогава произнесла последната си молитва: „Господи, приеми духа ми в мир“, и тихо предала душата си на своя небесен Жених.

Епископът погребал честното ѝ тяло близо до чудотворния извор. Според древното агиографско предание водата от него носела изцеление на пристъпващите с вяра. Така светата Василиса, която останала невредима сред огъня и зверовете, завършила живота си не чрез насилствена смърт, а в мир. Църквата обаче я почита като мъченица, защото чрез претърпените страдания и непоколебимото си изповедничество тя засвидетелствала докрай своята вярност към Христос.

Основният извор за житието е древногръцкото „Мъченичество на Василиса Никомидийска“, запазено в ръкопис от манастира „Пантократор“ на Света гора и публикувано в Analecta Bollandiana. Изследователите предполагат, че текстът е възникнал в самата Никомидия през Късната Античност и е свързан с местното почитание на светицата при скалата и лечебния извор. Паметта на св. Василиса е отбелязана на 3 септември и в Менология на император Василий II, където нейното изображение се намира на осмия лист от септемврийския дял. Разказът е включен и в „Синаксариста“ на св. Никодим Светогорец. Именно по-старият гръцки текст и св. Никодим посочват името на епископа като Антоний. В някои по-нови преразкази той е наречен Антим, вероятно поради смесване със св. свещеномъченик Антим Никомидийски, чиято памет също се чества на 3 септември.