Как е бил сътворен светът?
Преди да заговори за хората, Библията говори за Бога и за това как Той е сътворил света. Но Библията не е богословски трактат, който разсъждава върху свойствата на Бога. Такива трактати ще бъдат написани по-късно. Библията е преди всичко Свещена история. Свойствата на Бога и на сътворения от Него свят се разкриват най-вече в разказа за творението.
Днес този разказ често се разглежда от гледна точка на естествените науки. Но би било нелепо да се търсят в тези редове потвърждения или опровержения на научни хипотези. Библията говори за нещо съвсем друго, а естественонаучните представи на нейните земни автори естествено са съответствали на тяхното време. Никъде например няма да намерим указание, че Земята е кръгла и се върти около Слънцето. Но за сметка на това в Библията без труд ще открием описание на основните принципи, по които е устроено мирозданието.
Вселената се създава строго подредена: небе и земя, светлина и тъмнина, ден и нощ. Когато Бог започва да създава живата природа, от самото начало се появява множество различни видове, отличаващи се един от друг и възпроизвеждащи се според своя род: „И произведе земята зеленина, трева, която дава семе според рода си, и дърво, което принася плод, в който е семето му според рода му.“
Колкото и странно да звучи, още в средата на миналия век тази проста истина не е била известна на т.нар. „народен академик“ другаря Лисенко.
Освен това самата вселена постепенно се включва все повече в творческия процес. Ако небето и земята възникват непосредствено от нищото, то тревата и дърветата – според Божието слово – вече се произвеждат от самата земя.
Всички тези събития, според разказа в книгата Битие, се случват в рамките на „три дни“. Но едва ли тук става дума за период от 72 астрономически часа, защото редуването на деня и нощта се установява едва на четвъртия ден, когато Бог създава слънцето и луната. Вероятно думата „ден“ тук означава период с неопределена продължителност – може би дори много милиарди години, ако го съпоставим с нашето време.
Сътворяването на слънцето и луната на четвъртия ден на пръв поглед изглежда нелогично. Светлината и тъмнината, денят и нощта вече са отделени едни от други – и едва след това се появяват светилата, които трябва да „управляват“ тяхната смяна. Някои тълкуватели смятат, че тук сътворението на света е представено от гледната точка на земния наблюдател: според тях в определени геоложки периоди земната атмосфера е била непрозрачна и слънцето и луната просто не са били видими. Но по-вероятно тук имаме частен случай на един общ принцип: първо се създава материята, а след това тя се подрежда и организира – започва да действа своеобразният „часовников механизъм“ на слънцето и луната.
И когато на петия ден Бог създава рибите и птиците, а на шестия ден – животните (които също произлизат от водата и земята), Той предава на Своето творение още едно пълномощие: „И благослови ги Бог, като каза: плодете се и множете се, и напълвайте водите в моретата, и птиците нека се множат по земята.“
Но живата природа, за разлика от неживата, все още не е напълно устроена – тя няма свой глава.
И тогава Бог създава човека.
Защо е създаден човекът?
„Защо Бог е създал човека?“ – такъв въпрос преди много години ми зададе малката ми дъщеря. След като помислих малко, отговорих: „За да има кого да обича“. И този отговор и днес ми се струва най-правилен.
Когато Бог в края на всеки ден поглеждал към Своето творение, Той казвал: „това е добро“. Но едва в края на шестия ден, веднага след сътворението на човека, казал: „твърде добро!“
Но още в самото начало на човешката история виждаме и друга цел: „И каза Бог: да сътворим човек по Наш образ и по Наше подобие; и да владеят над рибите морски, и над птиците небесни, и над добитъка, и над цялата земя, и над всички животни, които пълзят по земята.“
Човекът е сътворен не просто „по образ“ на Бога, а като Негов образ и подобие, като Негова икона в този свят. Това означава, между другото, че човекът е призван да властва над света на живата природа. От този момент нататък Бог споделя със Своето творение не само Своята творческа сила, но и Своята власт над сътворения свят.
За събитията от „началото на времената“ Библията говори с езика на поезията. Тя казва, че първият човек е бил сътворен „от пръстта на земята“. С това библейският автор подчертава неразривната връзка на човека с материалния свят, в който живее. Възможно е авторът на книгата Битие да е искал да изрази приблизително същата мисъл, която днес изказва и съвременната наука: че човечеството е възникнало в процеса на развитие и усложняване на материалните форми на живот, чиято основа е „земният прах“, тоест материята. Но библейският автор постоянно подчертава, че този процес не е бил случаен или безсмислен – той е бил насочван от една и съща Ръка и е имал определена цел.
В човека обаче има не само материално и животинско начало. Библията разказва за това по следния начин: човекът не оживял, докато Бог не вдъхнал в него Своя Дух, който станал дихание на живота за човека.
На всички е известно, че както Адам е бил сътворен „от земния прах“, така Ева е била сътворена „от реброто“ на Адам. Но това не е съвсем точно. Самата дума адам означава просто „човек“, без разграничение между мъж и жена. И първото споменаване на човека звучи за нас доста необичайно: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божи образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.“
Тук пред нас стои едновременно единното човечество и двата противоположни пола. Едва след това се разказва как от реброто на заспалия Адам Бог създал Ева. Както и при светлината и тъмнината, деня и нощта, първо е описано сътворението на всичко като цяло, а след това – подреждането на сътвореното.
Означава ли това, че първите хора са били едновременно мъж и жена, а разделението на два пола е възникнало по-късно? Съвсем не. По-скоро това означава, че единството на двата пола е по-важно от различията между тях.
В края на разказа за шестте дни на творението четем: „И свърши Бог на седмия ден делата Си, които бе извършил, и си почина в седмия ден от всички дела Свои. И благослови Бог седмия ден и го освети, защото в него си почина от всички дела Свои, които бе сътворил.“
Както лесно може да се забележи, нашият седмичен ден за почивка води началото си именно от този разказ (нито един народ в древността, освен израилтяните, не си е устройвал почивни дни толкова често и толкова редовно). Но тук има и нещо по-дълбоко. Творението е завършено, а способността за творчество е предадена на човека, който оттук нататък може да се грижи за този свят.
Разбира се, Бог не го изоставя. В текста се казва, че на седмия ден Той едновременно завършва творението и почива (на преводачите на руския синодален превод това им се е сторило толкова странно, че са превели неточно израза „завърши към седмия ден“). Това може да се разбере така: оттук нататък Божието действие в света трябва да се осъществява чрез Неговия образ – човека.
Доколко този замисъл се е осъществил и какво се е случило след това – за това всъщност разказва цялата останала Библия.
Човекът като съучастник в творението
Властта на човека над новосъздадения свят се проявява най-ясно, когато човекът дава имена на животните. В древния Изток името изобщо не се е смятало за случайно съчетание на звуци – този, който знае истинското име, разбира същността на неговия носител (така е било при много народи; подобен свят описва и У. Гуин в своя въображаем Земноморски цикъл).
Именно след разказа за назоваването на животните библейският автор поставя разказа за сътворяването на Ева от реброто на Адам. Първият разказ за сътворението на мъжа и жената подчертава единството на човечеството, а вторият – в който Ева се появява от реброто на Адам – обяснява първенството на мъжа, което в древността се е възприемало като неоспоримо. Но и този разказ подчертава най-тясната връзка между двата пола – не безразлично равенство, както често се изисква днес, а единство, достигащо до сливане: „Затова човек ще остави баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и двамата ще бъдат една плът.“
Първият човек се нарича просто Човек – Адам. Това име очевидно е свързано с думата адама, която означава „земя“, „почва“, и тази връзка може да се разбере по два начина. От една страна, човекът е създаден „от земния прах“, тоест, за разлика от Бога, принадлежи на материалния свят. Но този свят не е само източник на неговото възникване; той е и мястото, където се прилагат неговите творчески сили, без които светът не може напълно да даде плод: „…и нямаше човек (адам), който да обработва земята (адама).“
Бог заселва човека в Едем, райската градина, „за да я обработва и пази“. Така човекът е призван да съучаства в творението на света – да съхранява и да умножава това, което Бог е създал. Между другото, никъде в Библията не се казва, че Бог е отнел от човека тази привилегия.
Докато първите хора се намирали в рая, те нямали нужда от лични имена. Името Ева (на древноеврейски Хава, от корен със значение „живот“) Адам ще даде на жена си едва след като те бъдат изгонени оттам. А за това изгонване, което според библейския разказ определя цялата по-нататъшна съдба на човечеството, ще говорим по-подробно.
Грехопадението
Още едно свойство на човека е свободата на избора. Неговото поведение не се определя само от рефлекси и външни дразнители, както при животните – той сам избира един начин на действие измежду няколко възможни. Създавайки същество със свободна воля, Бог поема известен риск: тази воля може да се обърне срещу Неговата собствена воля. Именно това и се случва.
Книгата Битие описва тази история с поетичен език. Сред всички дървета в рая само едно било забранено за човека и Библията го нарича дървото за познаване на доброто и злото. Наистина свободата на волята предполага, че човек може самостоятелно, без да се опира на Бога, да реши кое ще бъде за него добро и кое зло. Вероятно именно това означава разказът за забранените плодове от това дърво, от които – по внушение на змията – яла Ева, а след това дала и на Адам (между другото, никъде в Библията не се казва, че това са били ябълки).
Ние не можем точно да установим как е изглеждало това събитие „в действителност“. Може би действително е имало някакво дърво, а може би това е поетичен образ. Но разказът за първото грехопадение отразява като в капка вода историята на милиони други грехопадения. Затова си струва да се вгледаме внимателно в него.
В момента, когато Адам не е до нея и няма кой да я посъветва или предпази от прибързана стъпка, Ева бива изкушена от змия, която била „по-хитра от всички полски зверове“. Коя е тя? Книгата Битие не дава пряк отговор, но в по-късните библейски книги, особено в Новия Завет, ще срещнем по-пълното описание на това същество. В света съществуват разумни и безплътни духове, също надарени със свободна воля. Някои от тях избрали да се подчинят на Бога, а други въстанали против Него. Главата на бунтовниците Старият Завет нарича сатана, тоест противник, а Новият Завет – дявол, тоест лъжец.
Именно той е представен тук в образа на змията. А лъжецът започва с лъжа, като се опитва да представи Бога като безмилостен деспот: „Наистина ли Бог каза: да не ядете от никое дърво в рая?“ – пита той Ева. Ева веднага опровергава думите на змията, но… добавя нещо и от себе си към Божията заповед: „Само от плодовете на дървото, което е сред рая, Бог каза: не яжте от тях и не се допирайте до тях, за да не умрете.“ Всъщност забрана да се докосват плодовете не е имало. Но змията продължава своята атака:
„Няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще се отворят очите ви и ще бъдете като богове, познаващи доброто и злото.“
Ето го и изкушението – да станеш като Бог със собствени усилия, сякаш чрез някакво чудодейно средство. Дотогава на Ева са ѝ били достатъчни другите плодове, но сега именно тези стават желани. И тя „взе от плодовете му и яде; и даде и на мъжа си, и той яде“.
„Адаме, къде си?“
Очите на първите хора наистина се отворили. Но вместо да видят себе си мъдри и прозорливи (евр. арумим), те открили, че са голи (евр. ейруммим). Невинната голота на детството, в която дотогава пребивавали, се оказала несъвместима с това „познание на доброто и злото“. Сега те знаели за себе си нещо, което ги карало да се крият.
Библията разказва как Бог в градината вика Адам: „Адаме, къде си?“ Разбира се, Всезнаещият не просто се интересувал от местонахождението на Адам. Той сякаш го призовавал: помисли в какво положение си се озовал и се обърни към Мен! Адам отговаря: „Чух гласа Ти в рая и се уплаших, защото съм гол, и се скрих.“ Досега той общувал свободно с Бога, но сега изпитва срам и страх пред Него.
Тогава Бог го пита направо: „Кой ти каза, че си гол? Да не би да си ял от дървото, от което ти заповядах да не ядеш?“ Адам признава самия факт, но, разбира се, не счита себе си виновен: „Жената, която Ти ми даде, тя ми даде от дървото и аз ядох.“
Но и жената има на кого да прехвърли вината: „Змията ме измами и аз ядох.“ Покаяние не последвало – и тогава настъпва наказанието. Бог проклина змията и говори за войната, която от този момент ще съществува между нея и човешкия род: „Ще поставя вражда между теб и жената, между твоето семе и нейното семе; то ще ти поразява главата, а ти ще го жилиш в петата.“
Така хората постъпват със змиите, но очевидно тук се говори не само за това. От този момент нататък възниква непримирима вражда между човечеството и сатаната, когото неслучайно наричат „враг на човешкия род“.
Наказанието за жената е болезнената бременност и тежкото раждане (при животните те наистина обикновено протичат много по-леко), както и силното ѝ привличане към мъжа, който ще господства над нея. Наказанието за мъжа е тежък и малко плодотворен труд: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си.“
Отсега нататък дърветата на райската градина вече няма да дават храна на човека. Вместо свободния и творчески труд го очаква сурова борба за съществуване. Тези думи са звучали особено силно в свят, в който хората не винаги са имали достатъчно храна и където основният земеделски инструмент е била простата мотика.
Но най-важното е, че хората вече стават подвластни на смъртта. Не, те не умират веднага – както те самите, така и техните потомци, според свидетелството на книгата Битие, живеят неправдоподобно дълго (например Адам – 930 години). Но от този момент, далеч от Бога и от рая, започва тяхното умиране.
Преди да изгони хората от рая, Бог ги облича в „кожени дрехи“. Напълно възможно е тук да не се има предвид дреха в обичайния смисъл, а нашите тела в сегашния си вид. Ако е така, тогава Едем се е намирал в някакъв друг свят, а в този свят човекът е попаднал вече след грехопадението. Така започва историята на човечеството.
Първата семейна хроника
„Адам позна Ева, жена си; и тя зачена и роди Каин, и каза: придобих човек от Господа.“ След Каин се родил Авел, а после и други деца. В това семейство всичко се появява за първи път – например разделението между земеделци (Каин) и пастири (Авел), толкова важно за древните култури. Но ние обикновено свързваме имената на тези братя с първото убийство в света.
И двамата принасят жертва на Бога, защото свободното общение с Бога вече е заменено от различни форми на религиозно служение. Жертвата на Авел е приета, а жертвата на Каин – не. И избухва първата война, едновременно религиозна и братоубийствена: Каин убива Авел.
Тогава Бог го пита, както по-рано попитал баща му Адам: „Къде е Авел, брат ти?“ Но и той, както някога баща му, не иска да каже истината: „Не зная; нима съм пазач на брата си?“ Но ако хората мълчат, самият свят свидетелства за злото, което го е осквернило: „Гласът на кръвта на брат ти вика към Мен от земята“, отговаря Бог на Каин. Същата тази земя, от която човекът е бил взет и която е бил призван да обработва, оттогава често ще вика към Бога с гласа на пролятата човешка кръв.
Историята на човечеството едва започва…
Днес хората често си задават въпроса: „А съществува ли Бог?“ Днес първото изречение на Библията „В начало Бог сътвори небето и земята“ звучи като отговор именно на този въпрос. Но древният читател е бил напълно уверен, че боговете съществуват и че околният свят е създаден от тях. Когато е чел същото изречение за сътворението на света, той по-скоро би се запитал: „Кой от боговете го е създал и по какъв начин?“
Вавилонските митове, които са много по-древни от Стария Завет, също предлагат своя история за сътворението. Първата двойка богове – Апсу и Тиамат, породили множество божества, които постепенно започнали да враждуват със своите родители. Поредицата от войни и „дворцови преврати“ завършила с това, че богът Мардук в битка убил прародителката Тиамат, разкъсал я и от частите на нейното тяло създал вселената.
В сътворения свят трябвало да се поддържа ред и върховните богове възложили тази работа на по-младите богове. Но скоро на тях им омръзнал този живот и те вдигнали бунт, принуждавайки върховните богове да създадат техен заместник – човека. Хората изпълнявали задълженията си, но същевременно се размножавали. След дванадесет века многобройното човечество започнало да вдига такъв шум, че боговете не могли да спят. За да регулират числеността на своите слуги, боговете последователно изпращали върху тях епидемии и суши. Но тези мерки помагали само за кратко и накрая боговете решили да прибегнат до радикално средство – потопа. Тук вече се приближаваме до библейската история за Ной.
Характерно е, че за вавилонците, както и за другите езически народи, отношенията между боговете и хората били напълно лишени от нравствено измерение. Боговете създават или унищожават хората приблизително така, както хората развъждат пчели или унищожават хлебарки – според собствените си интереси.
Но библейският текст рязко се различава от всички тези представи. Бог е един, казва Библията – и в древния свят това звучало като истинска сензация. Той не е роден от никого, не води борби за власт и не завоюва трона си чрез войни. Той сам сътворява света чрез Своето слово, а човекът става венец на това творение: съвладетел и сътворец, а не роб.
На фона на блестящата вавилонска цивилизация древните евреи изглеждали като изостанало варварско племе. Но именно на тях принадлежи едно велико откритие: Бог и човек са свързани с лични отношения на любов и доверие.
Източник: 40 библейских портретов, Москва : Даръ, 2013.