Едно от удивителните проявления на църковния живот през I век след Рождество Христово с право може да се нарече феноменът на глосолалията, или говоренето на езици. В деня на Петдесетница в храмовете се чете откъс от Книгата „Деяния на светите апостоли“, в който се разказва за това „говорене на езици“. Този откъс е добре познат на всички, затова няма нужда да го преразказваме. Малко по-подробно за феномена на глосолалията научаваме от апостол Павел.
Изобщо новозаветните писания са ни оставили безценни свидетелства за живота и проблемите на първите християни. Ние често сме склонни да идеализираме състоянието на ранната Църква, а още повече на Църквата от апостолско време. Но когато четем ярките и живи свидетелства на Свещеното Писание на Новия Завет, се убеждаваме, че подобна идеализация ни е наложена от общочовешката склонност да възвеличаваме миналото в сравнение с настоящето. Трезвият и непредубеден поглед към историята ни показва, че действителността е много по-сложна: нещо в ранната Църква действително заслужава възхищение, но нещо, както виждаме по-специално от свидетелството на апостол Павел, подлежи и на критична оценка.
Нека кажем няколко думи за глосолалията, която е давала повод за такава критична оценка. Три глави от Първото си послание до коринтяни (1 Кор. 12–14) апостол Павел посвещава на проблем, който е вълнувал коринтските християни – този за „духовните дарби“, или „харизмите“ на гръцки. Колкото и странно да изглежда, благодатните дарове на Светия Дух, които се дават на всеки християнин в деня на неговата лична Петдесетница, тоест при приемането на тайнството свето кръщение, и се утвърждават в тайнството миропомазване, именно тези божествени „дарове“ са били причина – ако не за разделения в коринтската община – то поне за доста бурни разногласия и дори за нарушения на църковния мир. Иначе апостол Павел не би отделил толкова място на този въпрос в своето послание.
Става дума преди всичко за така наречените „пневматика“ (πνευματικά). Тази дума се повтаря в (1 Кор. 12:1) – „Не искам, братя, да останете в неведение относно духовните дарби“ – и в (1 Кор. 14:1) – „ревнувайте за духовните дарби“. И на двете места в руския синодален превод виждаме, че думата „дарби“ е сложена в курсив, тоест тя е добавена от преводача за по-добро разбиране, защото оригиналната гръцка дума pneumatika означава просто „духовни“, без думата „дарове“.
Но какво означава тази дума „духовни“? Става дума за специфичен термин, който ранните християни са употребявали, за да обозначат особени състояния на вдъхновение от Светия Дух. (Днес ние по-често наричаме външно подобни, но предизвикани от съвсем други причини състояния с друга гръцка дума – „екстаз“, а понякога и „транс“.) Към такива необичайни състояния се отнасяли вдъхновеното пророчество и говоренето на езици, или глосолалията. На някои коринтяни особено привлекателен им се струвал именно дарът на говоренето на езици. Той им изглеждал като свидетелство за особена „духовност“, съвършенство и богоизбраност. Те му се отдавали с наивно „детско въодушевление“, увлечени от неговата необичайност. Апостолът ги увещава: „Братя, не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни.“ (1 Кор. 14:20). По-разумните коринтяни вече и сами започнали да намират за донякъде обременително поведението на елитарните „пневматици“ с тяхната висока самооценка. Именно това предизвиквало разногласия в коринтската община.
Но не само ярката необичайност била единствената причина за особеното отношение на коринтяните към дара на глосолалията. Значение имало и мястото на подобни явления в тяхната предишна езическа религиозност, за което им напомня апостол Павел в (1 Кор. 12:2). Екстатичните феномени били широко разпространени в античната религиозност.
Най-известният пример е Делфийският оракул. Светилището на Аполон в Делфи, разположено по склоновете на Парнас, било прочуто в целия гръко-римски свят с прорицанията, които давала жрицата Пития. В Делфи се стичали поклонници от всички краища на елинистичния свят. Те отправяли към бога Аполон въпросите, които ги вълнували, и срещу определена такса получавали отговори на своите питания. Тези отговори от името на Аполон им предавала Пития. Седнала на треножник, опиянена от особен извлек от лаврови листа и обвита в изпаренията на Касталийския извор, над който се намирала, тя изпадала в състояние на транс. В отговор на задаваните ѝ въпроси Пития произнасяла неясни звуци, мърморела и изричала несвързани думи.
Между другото, самата дума „глосолалия“ е съставена от две думи: „глоса“ (език) и „лалия“ (бърборене, лепет). Последната произлиза от глагола λαλέω, който обикновено се превежда като „говоря“. Но в действителност този глагол има звукоподражателен характер – той сякаш възпроизвежда детския лепет и първоначално означава по-скоро „лепетене“, отколкото ясно и разчленено „говорене“. „Разумно да се говори“ се предава с друг гръцки глагол – λέγω. От същия корен произлизат добре познатите думи λόγος („слово“, „разум“) и логика („правила на разумното мислене“).
Несвързаните възклицания и лепетът на Пития били „записвани“ върху восъчни плочки от намиращите се там жреци-тълкуватели. След това те уж ги разшифровали и превеждали на човешки език мърморенето на прорицателката, обличайки нейния лепет в тържествената стихотворна форма на хекзаметъра. В такъв вид отговорите се предавали на питащите. Предсказанията (оракулите) на Пития имали двусмислен и тъмен характер, което позволявало те да бъдат тълкувани по много различни начини. Делфийският оракул бил почитан не само от гърците, но и от други народи, а притокът на многочислени дарове довел до натрупването в Делфи на огромни богатства.
В столичния Коринт, където се стичали най-различни религиозни идеи и течения, по време на религиозни празници и процесии също можело да се наблюдават подобни екстатични явления, на които се приписвал божествен произход. Това може да обясни и високата оценка на говоренето на езици сред част от коринтските християни.
Проявата на този необичаен феномен можела да прави силно впечатление и на външните наблюдатели. Не бива да се учудваме на това. Защото и в нашето общество, а дори и сред християните, две хиляди години по-късно странните и тайнствени състояния често предизвикват не по-малък интерес, отколкото някога у древните коринтяни.
Някои членове на Коринтската църква по време на молитвените събрания изпадали в състояние на религиозно вдъхновение или екстаз[1]. И те също „говорели“ на „ангелски език“, както тогава наричали говоренето на езици (срв. 1 Кор. 13:1). Съдейки по това, което апостол Павел съобщава за това явление, става дума за лепет в състояние на самозабрава, отправено към Бога – произнасяне на нечленоразделни звуци или, възможно е, и за пеене. Всичко това се възприемало като силно преживяване на Божията близост, като осезаемо присъствие на Духа.
Простодушните коринтяни били силно впечатлявани от говоренето на езици. Самите „глосолали“ пък се смятали за особени и гледали отвисоко на „нормалното“, делнично християнство на останалите. Павел се опитва, чрез образа на тялото и неговите членове, да привърже по-тясно тази група към Църквата. Апостол Павел не отхвърля глосолалията – напротив, той цени тази харизма, но решително се противопоставя на прекомерно високата ѝ оценка. Духовните дарби, както подчертава апостолът, са безценно богатство. Но там, където те служат на духовния егоизъм, те заплашват Църквата с разстройство, вместо да служат за нейното хармонично устрояване. За всичко това подробно се говори в 1 Кор. 12–14.
Апостол Павел не призовава коринтяните да се откажат от говоренето на езици, но им посочва условията за неговото публично проявление. Екстатичните прояви в Коринтската църква той приема като адекватен израз на религиозния опит. Той самият също твърди, че притежава такива дарове: „Благодаря на моя Бог, че говоря езици повече от всички вас“ (1 Кор. 14:18), и ясно наставлява Църквата да не забранява говоренето на езици (1 Кор. 14:39). И все пак апостолът не крие своя скептицизъм и сдържаност по отношение на глосолалията.
Първо, всяко преживяване на среща и живо общение с Бога, колкото и силно да е то, доказва своята истинност чрез причастността към най-висшия Божествен дар – любовта, за която толкова вдъхновено се говори в 1 Кор. 13.
Второ, апостолът поставя принципен въпрос от практическо естество: Каква е целта на проявата на даден духовен дар? Какъв плод носи той? Дали дарът на говоренето на езици служи за лично религиозно самоудовлетворение, или за изграждането на общия живот на Църквата? За апостол Павел решаващият критерий е служението за съзиждане на Църквата Христова. В нея няма място за религиозен индивидуализъм. Говорещият „на езици“ мисли, че прониква в тайнствено, неизразимо с човешки думи общение с Бога. Апостолът възразява: не е ли подобна молитва – неразбираема за ближните и показно изнесена пред Църквата, проява на егоизъм? „Който говори на непознат език, той не говори на хората, а на Бога, защото никой не го разбира… Който говори на непознат език, той назидава себе си“ (1 Кор. 14:2,4)[2].
Обръщението към Бога при пълно пренебрежение към братята – към онези, които нямат дара на говоренето на езици, според апостол Павел е абсурдно. За да поясни своята позиция, той започва наставленията си с напомняне за езическото минало на коринтяните: „Знаете, че, когато бяхте езичници, вие се влачехте при немите идоли, като да ви водеха.“ (1 Кор. 12:2)[3]. Тук е подчертан моментът на обсебеността: коринтяните някога били завладявани и очаровани от опияняващия екстаз на езическите култове. Но – и това е особено важно за апостола – религиозният екстаз сам по себе си може да бъде много двусмислен. Формата на говоренето на езици външно изглежда силно впечатляваща. Но какво е съдържанието на произнасяните звуци? Как да разпознаем зад неясните звуци на глосолалията какво стои зад тях: преживяване на присъствието на Светия Дух, самовъзбуда и духовна прелест, или дори бесовска обсебеност? Апостолът продължава: „Затова ви обаждам, че никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго.“ (1 Кор. 12:3)[4]. Християнското изповедание „Иисус е Господ!“ (срв. Фил. 2:11) се дава чрез благодатта на Светия Дух.
С други думи, истинността на християнския религиозен опит не се гарантира от самото екстатично вдъхновение, а от неговото съдържание. А това съдържание трябва да бъде ясно и разбираемо не само за „говорещия“, но и за слушащите.
В това отношение апостолът еднозначно отдава предпочитание на дара на пророчеството, който също принадлежи към онези πνευματικά, за които се говори в 1 Кор. 12–14. Пророческата реч, в която също присъства елемент на екстатичност, за разлика от глосолалията е разбираема за всички. „Който пророкува, той говори на хората за поука, увещание и утеха“ (1 Кор. 14:3). Апостолът в никакъв случай не желае да лиши коринтяните от тяхното харизматично богатство. Той не отрича ползата от говоренето на езици, но настоява екстатичната реч да бъде превеждана на разбираем език, тоест дарът на говоренето на езици да бъде съпътстван от дара на превода – „тълкуването на езици“. Тогава църковната общност би могла да извлече полза от глосолалията. Който желае да бъде полезен на другите, трябва да го прави възможно най-разбираемо. Да не се полага усилие за това означава недостатък на любов.
По-нататък, в 1 Кор. 14, апостол Павел говори за собствената си способност за говорене на езици: „Благодаря на моя Бог, че говоря езици повече от всички вас“ (1 Кор. 14:18). Още по-значимо е обаче онова самоограничение, което той си налага. В събранието на общината, според неговото убеждение, такъв опит на екстатична молитва няма място, ако не е придружен от превод. Подчертавайки мисълта си с хипербола, той казва: „но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат.“ (1 Кор. 14:19). В църковното събрание той не желае да блести. Тук предпочита няколко разбираеми думи пред поток от екстатична реч. Само разбираемата реч може да въведе другите в основите на християнската вяра. Тук апостолът употребява гръцкия глагол „κατηχεῖν“ – „катехизирам“ (в синодалния превод: „поуча“).
С известна ирония и дори хумор той привежда две много убедителни сравнения – от музиката и военното дело. Ако музикалните инструменти произвеждат само неясни и фалшиви звуци, никой няма да разбере какво се свири. И ако тръбата, сигналният инструмент в римската армия, издава само странни и неприятни звуци, войниците едва ли ще се подготвят за битка. По същия начин неразбираемият лепет на глосолалите, ако не бъде изтълкуван, не може да донесе нищо полезно на Църквата. Всичко ще бъде „говорене на вятъра“ (срв. 1 Кор. 14:6–9).
От пастирски съображения, изброявайки различните дарове на Светия Дух, апостол Павел преднамерено поставя толкова високо цененото в Коринт говорене на езици на последно място (1 Кор. 12:8–10; 1 Кор. 12:28–30). И обратно – в 1 Кор. 13, известна като „химна на любовта“, той също толкова преднамерено го поставя на първо място: „Ако говоря на човешки и ангелски езици, а любов нямам, станал съм като звънтяща мед или кимвал, който звучи“ (1 Кор. 13:1)[5]. Още Платон, иронизирайки многословната, но празна реч, използва образа на дрънчащия кимвал. Без любовта, която „не търси своето“, а търси ползата на ближния, всяко говорене на езици – било то разбираемо или неразбираемо – е празен шум и нищо повече (срв. 1 Кор. 14:6–8).
На пророчеството апостол Павел еднозначно отдава по-висок ранг. Пророческата реч е разбираема за всички: тя утешава другите, вдъхновява ги, усъвършенства тяхната вяра, увещава и посочва верния път. Пророчеството в Древната Църква би могло да се сравни със съвременната църковна проповед, но при това не бива да се забравя вдъхновеният му характер и дори наличието на екстатичен елемент. Пророкът е способен да предаде на Църквата наставление като вест свише – вест, която обхваща както него самия, така и неговите слушатели и им открива нови хоризонти и възможности. От контекста на Посланието до коринтяните става ясно, че такъв пророчески дар са притежавали мнозина в Църквата, включително и жени (срв. 1 Кор. 14:29–31; 11:5).
Четейки 1 Кор. 12–14, получаваме впечатление колко кипящи, живи и творчески са били богослужебните събрания на общината в Коринт. Всеки е могъл да внесе нещо свое, така да се каже неуставно: песен (псалом), поучение, „език“, откровение (1 Кор. 14:26)… Но спонтанността има и своята, понякога неприятна страна: понякога богослужението ставало хаотично и се превръщало в своеобразна форма на самоизразяване на всеки. Апостол Павел чувствал задължението да даде някои правила за внасяне на ред на събранията, особено по отношение на практиката на глосолалията (1 Кор. 14:27–28): Да говорят на езици най-много двама или трима, за да не се поставят прекомерни изисквания към вниманието на църковното събрание. Те трябва да говорят един след друг, за да не се нарушава редът. Говоренето на езици по време на богослужението е оправдано само тогава, когато има някой, способен да го тълкува – или самият говорещ, или друг член на Църквата. Ако тълкуване е невъзможно, говоренето на езици няма място в богослужебното събрание. Тогава то трябва спокойно да се практикува насаме или у дома. Тези правила трябва да способстват за това говоренето на езици да служи за съзиждането на Църквата, а не за нейното разединение.
Обемът на една статия не позволява подробно разглеждане на целия текст на изключително интересните и ценни, но на места трудни за разбиране глави 1 Кор. 12–14, които имат пряко отношение към глосолалията.
Историята на Древната Църква ни свидетелства, че феноменът на глосолалията постепенно бил изтласкан от общественото богослужение и малко по малко се оттеглил към маргинални християнски общности. Възможно е за това да е допринесло критичното отношение към него от страна на апостол Павел и неговите последователи. Възможно е това да е било и резултат от здравото съзнание, че смисълът на човешката реч се състои в нейната разбираемост, в комуникацията и информативността. Комуникация и общение са възможни само там, където хората разбират езика един на друг. Иначе говорещият и слушащият остават чужди един на друг, сякаш живеят в различни светове. Който не владее езиковата система на другия, не може и да го разбере. Такива хора един за друг са като чужденци (1 Кор. 14:11). Говорейки за това, апостол Павел използва звукоподражателната гръцка дума „варварин“ (в Синодалния превод: „чужденец“), която имала пренебрежително звучене.
И онова, което днес се практикува като „говорене на езици“ в някои харизматични общности, едва ли е тъждествено с онова, което някога са преживявали коринтяните. Във всеки случай за нашата оценка на всякакъв вид глосолалия е полезно да се обърнем към това, как самият апостол Павел е оценявал този феномен в своето време.
По всичко изглежда, че още през II век говоренето на езици постепенно изчезва от богослужебната практика. Споменавания за глосолалия не намираме в писанията на апостолските мъже – св. Варнава, св. Климент Римски, св. Игнатий Богоносец. Все пак св. Ириней Лионски в края на II век пише за свои съвременници: „Ние чуваме мнозина братя в Църквата, които имат пророчески дарования и чрез Духа говорят на езици, и за обща полза разкриват скритото у хората и изясняват Божиите тайни“ (Против ересите V, 6,1). По-късните църковни писатели вече не споменават глосолалията като съвременно за тях явление, а св. Йоан Златоуст, когато пристъпва към тълкуването на духовните дарове в Първото послание до коринтяните, отбелязва: „Цялото това място е много неясно; а неяснотата произтича от незнанието и липсата на факти, които някога са се случвали, а сега вече не се срещат.“
Като цяло отците от светоотеческия период са склонни към мнението, че дарът на езиците в Коринт – и изобщо във всички случаи, в които се говори за него, е бил способност да се говори на реално съществуващи чужди езици. Така са мислели св. Юстин Философ, Тертулиан, Ориген, св. Кирил Йерусалимски, св. Григорий Богослов, блаж. Августин.
Това мнение е било обусловено, първо, от липсата на подобен опит (както отбелязва и св. Йоан Златоуст), и второ – от влиянието на текста за Петдесетница в Книгата „Деяния на светите апостоли“, към който сега ще насочим вниманието си.
Евангелист Лука, от една страна, притежавал способността да бъде верен на своето призвание на историк. В своето двутомно съчинение (Евангелие и Деяния) той вписва историята на Иисус Христос и на Неговата Църква в хода на световната история и последователно ни съобщава за най-важните събития на спасението на човешкия род: Страданията Господни – Кръстът – Възкресението – Явяванията на Христос – Неговото Възнесение – Слизането на Светия Дух в деня на Петдесетница.
От друга страна, той притежавал удивителната способност в своите повествования да придава на всички тези събития форма на символи, изпълнени с дълбок богословски смисъл. Неговите разкази не са като фотографии или реалистични живописни платна, а по-скоро като дълбокомислени икони. Това се отнася и за текста за събитията на Петдесетница (Деян. 2:1–13). Тук всяка дума е знак и символ, както в една икона.
Обзети от Светия Дух, като от пламък, апостолите, както им било обещано, получили способност да свидетелстват за Иисус Христос, към което Господ ги призовал в Своята прощална реч преди Възнесението (Деян. 1:8). Тяхното свидетелство трябвало да достигне „до края на земята“, населена от множество народи, говорещи на множество различни езици. На феномена на глосолалията евангелист Лука придава особен богословски смисъл.[6] Това не е обикновен език на някой народ, а „небесен“ език, език от Светия Дух – не частен, а универсален. И именно поради тази универсалност той може да бъде разбран от всички народи. Може да се каже, че при Лука глосолалията се превръща в символ на вселенската евангелска проповед. Някои приемат Евангелието и го чуват на своя роден език; други му се присмиват и го отхвърлят. Апостолите възвестяват великите Божии дела (Деян. 2:11), които трябва да бъдат прославяни по целия свят.
На това сочи и внушителният списък на народите. Но – и тук се проявява писателското майсторство на евангелист Лука – хората, които слушат вдъхновената реч на апостолите, не са езичници от изброените народи, а благочестиви юдеи (Деян. 2:5) и прозелити (Деян. 2:10), дошли в Йерусалим. Причината е, че евангелистът избягва впечатлението, че още в деня на Петдесетница е започнала мисията сред езичниците. Не – тази мисия, с Божията помощ, ще се осъществява бавно и постепенно, както всъщност показва и Книгата Деяния.
Тук се подчертава само, че за Евангелието Христово по принцип не съществуват национални граници. Неговият език е универсалният език на Светия Дух, Който е разрушил преградите между народите, Който „всички призова към единство“, и Който се възпява в православните храмове в деня на Света Петдесетница.
[1] Тази дума, която сам апостол Павел използва за своя молитвен опит (2 Кор. 5:13), в буквален превод означава „изстъпление, излизане от себе си, възторг“.
[2] Тук трябва да се отбележи, че руският Синодален превод е донякъде неточен. В (1 Кор. 12:10, 28) той нарича дара на говоренето на езици „дар на разни езици“. Това неволно създава у читателя представата за различни чужди езици. В оригиналния текст на апостол Павел обаче не става дума за „разни езици“, а за различни видове, различни начини на говорене на езици (γένη γλωσσῶν, буквалният превод в църковнославянския текст е: „роди языков“).
[3] Буквалният превод е „яко ведоми ведостеся“, тоест: „вие като че ли неволно бяхте увличани към немите идоли“.
[4] По-адекватен превод би бил: „Затова искам да разберете, че никой, който говори чрез Божия Дух, няма да каже: „Анатема на Иисус!“ И никой не може да каже: „Господ е Иисус!“, освен чрез Светия Дух.“
[5] Съществува доста обосновано предположение, че изразът „ангелски езици“ означава говоренето на езици като опитно общение с небесния свят. Подобно разбиране се среща още в юдейските източници: ангелите имали свой собствен небесен език и хората, вдъхновени от „Духа“, могли да говорят на него.
[6] Че тук става дума именно за глосолалия, показва (Деян. 2:13), където речта на апостолите се възприема като неясен лепет на хора, опиянени от вино.