Ден Господен (гр. Κυριακὴ ἡμέρα; слав. „ден неделен“) – първият ден от седмицата, посветен на възпоменанието на Възкресението Христово. В християнската традиция той се утвърждава като ден на богослужебно събрание и Евхаристия още от апостолско време. В Откр. 1:10 се среща изразът „в деня Господен“ (ἐν τῇ Κυριακῇ ἡμέρᾳ), което свидетелства за вече установено християнско название на неделния ден.
В Деян. 20:7 гръцкият текст гласи: Ἐν δὲ τῇ μιᾷ τῶν σαββάτων (букв. „В първия [ден] от съботите“). Този израз е семитизъм. В юдейската традиция думата „събота“ (σαββάτον) може да означава не само конкретния седми ден, но и седмицата като цяло, както е преведен изразът и в синодалния превод на български език. Затова „първият от съботите“ означава: първият ден след съботата, т.е. първият ден на седмицата. Същата формулировка се среща и в разказите за Възкресението (Мат. 28:1; Марк 16:2; Лука 24:1; Йоан 20:1). Там безспорно става дума за неделя, а не за събота.
Неделният ден започва да се празнува от самото Възкресение Христово, станало „в първия ден на седмицата“ (срв. Мат. 28:1; Мк. 16:2; Лк. 24:1; Йоан 20:1). Той постепенно заема мястото на съботата като централен богослужебен ден на Църквата. На гръцки език денят се нарича „Κυριακή“ – „Господен“, а в славянската традиция „неделя“ (от „не делати“ – ден без работа).
Неделният ден е: ден на Възкресението; ден на новото творение; ден на Евхаристията и събранието на вярващите; предобраз на бъдещия „осми ден“ – вечния ден на Царството Божие. В ранната Църква той се възприема като ден на радост, благодарение и победа над смъртта.
Още в апостолско време християните се събирали в първия ден на седмицата за: преломяване на хляба (Евхаристия); обща молитва; събиране на милостиня; поучение. С течение на времето неделният ден става основен литургичен център на църковния живот.