Обет (евр. נֶדֶר (нéдер) – „обещание, обвързване“, а в гръцкия превод на Седемдесетте и в Новия Завет е εὐχή – „обет, молитвено обещание“).
В Стария Завет, освен жертвите, установени по Закона, и празничните или доброволните приноси, съществували и жертви по обет (Лев. 22:18, 23). Обетът представлявал доброволно обещание към Бога, давано: като благодарност за получена небесна помощ; като молба за бъдеща помощ или избавление. Пример за такъв обет дава патриарх Иаков, който при пътуването си към Харан обещава: „Ако Бог бъде с мене и ме опази в тоя път… то този камък, който поставих за паметник, ще бъде дом Божий; и от всичко, що ми дадеш, ще Ти дам десетата част“ (Бит. 28:20–22).
Изпълнението на обета, колкото и тежко да е, се считало за безусловно задължително. Нарушаването му било грях, защото неизпълнението му е грях срещу третата Божия заповед („Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“).
Свещ. Писание предупреждава срещу необмислени обещания.
Иефтай, съдия Израилев, дал обет да принесе в жертва първото, което излезе да го посрещне след победата му (Съд. 11:30–40). Първа излязла единствената му дъщеря. Така той бил принуден да понесе тежките последици от своето прибързано обещание.
Ирод Антипа, по време на празненство, обещал на Саломия да ѝ даде всичко, което поиска (Марк 6:22–28). Това необмислено обещание довело до отсичането на главата на св. Йоан Кръстител.
Тези примери показват, че обетът трябва да бъде даван разумно и благоговейно.
В Новия Завет практиката на обетите продължава, но придобива по-духовен характер.
Апостол Павел, например, е свързан с изпълнение на обет (Деян. 18:18; Деян. 21:23–26), вероятно назорейски обет според юдейската традиция.
Сам Господ Иисус Христос обаче предупреждава против лекомисленото заклеване: „Но думата ви да бъде: да, да; не, не; а каквото е повече от това, то е от лукавия.“ (Мат. 5:37).