АГРАФИ (гр. ἄγραφα – „незаписани [слова]“) се наричат слова, приписвани на Иисус Христос, които не се съдържат нито в каноничните Евангелия, нито в познатите евангелски апокрифи. Терминът agrapha е въведен в научна употреба през 1776 г. от Й. Г. Кьорнер, с което се поставя началото на системното им изследване в библейската наука. Под аграфи по-точно се разбират отделни изречения, поучения или кратки максими, които циркулират в ранната християнска традиция извън строго фиксирания новозаветен евангелски канон.
Аграфите се срещат разпръснато в различни източници. Те се намират на първо място в някои новозаветни канонични книги извън Евангелията, особено в Деяния на апостолите и апостолските Послания, където са предадени думи на Христос, които не са засвидетелствани в четирите Евангелия (напр. Деян. 20:35). Освен това аграфи се откриват в съчиненията на светите отци и други древнохристиянски писатели, в старохристиянските богослужебни и литургични текстове, както и в някои древни ръкописи, открити в по-ново време, съдържащи изолирани изречения, приписвани на Господа.
По своя произход аграфите не представляват еднородна група. Част от тях могат да бъдат обяснени като съхранени чрез устната традиция, която е функционирала активно през апостолския и следапостолския период. Други вероятно представляват фрагменти от изгубени или частично запазени евангелски апокрифи. Не е изключено някои аграфи да отразяват и ранна доканонична фаза на евангелската писменост, която предхожда окончателното оформяне и утвърждаване на четирите канонични Евангелия. В този смисъл аграфите са важни свидетелства за богатството и многообразието на ранното християнско предание, както и за сложния процес на формиране на новозаветния канон.
Истинността на аграфите не може да бъде установена с пълна сигурност и поради това се преценява хипотетично. Критерий за такава преценка служи тяхното съдържателно и богословско родство с каноничните Евангелия или, обратно, близостта им до апокрифната традиция и отдалечеността им от евангелския дух. Съвременните изследвания показват, че дори онези аграфи, които с голяма вероятност могат да бъдат отнесени към най-ранното християнско предание, не внасят нищо съществено ново във вероучителния и нравствения смисъл на Евангелието. Този факт се разглежда в православната богословска перспектива като косвено свидетелство за промислителната роля на Църквата, която при оформянето на новозаветния канон е съхранила именно онова, което е най-необходимо и спасително достатъчно за познаването и приемането на Благата вест.