Християнин (χριστιανός, Деян. 11:26; Деян. 26:28; 1 Петр. 4:16) е наименование на последовател на Иисус Христос. Произлиза от Χριστός – „Помазаник“, което е гръцки превод на евр. מָשִׁיחַ (Машиах – „Помазан“), с наставка -ιανός, обозначаваща принадлежност.
След мъченическата смърт на св. архидякон Стефан християните, разпръснати поради гоненията, достигнали до Финикия, Кипър и Антиохия Сирийска, където проповядвали своята вяра в Господ Иисус Христос. „И ръката Господня беше с тях, и голямо множество повярва и се обърна към Господа“ (Деян. 11:21).
От Йерусалимската църква в Антиохия бил изпратен Варнава, който довел от Тарс Савел (ап. Павел). В продължение на една година те поучавали мнозина, и именно в Антиохия учениците за първи път били наречени християни (Деян. 11:26), около 44 г. сл. Хр.
Това название не възниква вътре в самата Църква, а е дадено от езичниците, вероятно с политико-социален оттенък, тъй като виждали в християните отделна и потенциално опасна общност. Иудеите наричали вярващите назаряни, т.е. последователи на Иисус Назарянина.
Името „християнин“ сравнително бързо става общоупотребимо (Деян. 26:28), а като самоназвание е сигурно засвидетелствано вече към средата на II в. Цар Агрипа II, изслушвайки ап. Павел в Кесария (ок. 61 г.), казва: „Малко не ми достига да стана християнин“ (Деян. 26:28).
Според Свещеното Писание християнинът не е просто последовател на учение или морална система. Той е: чедо Божие, осиновен по благодат (Рим. 8:15–17); образ Христов, призван към подражание на Него (Фил. 2:5); храм на Светия Дух (1 Кор. 3:16; 2 Кор. 6:16); причастник на божественото естество (2 Петр. 1:4); наследник на Царството Божие и сънаследник с Христос (Рим. 8:17–18); жив камък в духовния дом на Църквата (1 Петр. 2:5).
Животът на християнина, според апостолското учение, трябва да се изгражда върху добродетелите на вярата, надеждата и любовта (1 Кор. 13:13). Християнинът се уповава на Божието обещание за спасение и живее в любов към Бога и към ближния, изпълнявайки Христовите заповеди.