Свещеник старозаветен(евр. כֹּהֵן (kōhēn) – „служител, свещеник“; гр. (Септуагинта): ἱερεύς)
Еврейската дума כֹּהֵן (кохен), която се среща 740 пъти в Стария Завет и в гръцки се превежда като „ἱερεύς“ (свещеник), обикновено се извежда (Gesenius-Buhl и др.) от семитския корен כון (кун), чиято първоначална стойност е „стоя“, „поставям се“. Така терминът – както и съответствията му в другите семитски езици (арамейски: kahen, угаритски: kahinu, арабски: kahin) – може да означава „онзи, който стои (пред Бога)“ или, ако коренът се разбира в преходен смисъл, „онзи, който поставя (жертва, принос и др.) пред Бога“. За обозначаване на езическите жреци еврейската Библия използва и думата כֹּמֶר (комер), която – както и сродната kumru в други семитски езици (асирийски, арамейски, сирийски) – според някои (напр. Driver, Lexicon, 485) произлиза от асирийския глагол kamaru („свеждам се, навеждам се“) и означава „онзи, който се покланя“ (4 Цар. 23:5; Ос. 10:5; Соф. 1:4). В превода на Седемдесетте думата е оставена непреведена: χωμαρίμ. Съответните термини в гръцкия и латинския език са ἱερεύς и sacerdos, които означават „онзи, който се занимава със свещените неща“ или „служител на свещеното“.
В Стария Завет свещеникът е лице, призвано и посветено да извършва култовото служение пред Бога в скинията, а по-късно и в Йерусалимския храм. По Моисеевия закон свещеник може да бъде само потомък на Аарон, братът на Моисей (Изх. 28–29; Лев. 8–9). Така свещенството в Израил е родово, наследствено и строго регламентирано.
Свещеникът трябвало да бъде: законнороден, телесно здрав, без физически недостатъци (Лев. 21:16–23), нравствено чист – с безукорен живот и правилен брак, в зряла възраст (служебно активен приблизително от 25/30 до 50 г.). Брак му е позволен само с девица от Израил или с вдовица на свещеник (Лев. 21:7; Иез. 44:22). Забранявало му се употребата на вино преди богослужение (Лев. 10:9), както и обичайните езически и светски обреди на траур.
Посвещаването (ръкополагането) включвало сложен и дълбоко символичен обряд (Изх. 29; Лев. 8): Представяне пред скинията пред целия народ; измиване с вода; обличане в свещенически одежди; жертвоприношения – за грях, всесъжение и „жертва на посвещението“; помазване с кръв и миро (ухо, ръка, крак); седемдневен престой в двора на скинията. Този обряд подчертавал, че свещеникът принадлежи изцяло на Бога.
Основните функции на старозаветния свещеник били: извършване на жертвоприношенията; кадене с тамян и грижа за светилника; приготвяне и смяна на хлябовете на предложението; разпознаване на чисто и нечисто; обявяване и извършване на очистителни обреди (проказа и др.); преподаване на Божието благословение (Чис. 6:22–27); наставление на народа в Закона.
Свещениците носели специални ленени одежди: хитон, пояс, надраги (къси панталони), кидар (покривало за глава). Те символизирали чистота, служение и отделеност.
Чреди (свещенически смени). Още от времето на Давид свещениците бяха разпределени в 24 чреди (1 Пар. 24). Всяка чреда служела по една седмица в храма. Вътрешните служби (напр. кадене) се разпределяли чрез жребий (Лука 1:9).
В Стария Завет се споменават и свещеници на други народи. Авраам дал десятък на йевусейския свещеник-цар Мелхиседек (Бит. 14:20), а според Пс. 110 (109):4 Давидовият дом наследява от него свещеническо достойнство: „Ти си свещеник довека по чина Мелхиседеков“. Йосиф станал зет на жреца на бога Ра в Хелиопол (Бит. 41:45) и се погрижил за поземлените права на египетското жречество (Бит. 47:22). Моисей се оженил за дъщерята на мадиамския жрец (Изх. 2:21) и по негов съвет организирал правораздаването сред израилските племена (Изх. 18:19–24). В останалите случаи езическите свещеници се споменават с критично отношение – например жреците на Дагон (1 Цар. 5:5; 1 Цар. 6:2), на Хамос (Иер. 48[31]:7), на Ваал (4 Цар. [2 Цар.] 11:18), на Вил (Вил и змията, 28), на Наная (2 Мак. 1:13), на Олимпийския Зевс (2 Мак. 6:2), на Дионис (2 Мак. 7:1) и други.