Прозелит (гр. προσήλυτος; евр. גֵּר – гер, мн. ч. גֵּרִים – герим). Прозелит е лице, обърнало се от езичеството към юдаизма. В Новия Завет прозелитите се споменават като част от религиозната среда на юдейската диаспора (напр. Деян. 2:10).
Равинската литература различава два основни разреда прозелити:
1) „Прозелити на правдата“ (евр. גרי הצדק – герей hацедек). Те приемали цялата юдейска вяра, включително: обрязване (за мъжете), обредно кръщение/омиване (ритуално очистване), жертва (докато съществувал Храмът; срв. 1 Езд. 6:21). Допускали се до всички юдейски обреди и постановления, но не се приравнявали напълно с „природните“ (кръвните) потомци на Авраам – например не могли да наричат „отците“ на Израил свои „отци“.
2) „Прозелити на вратите“ (евр. גרי השער – герей hашаар). Те не приемали обрязване, а се задължавали да спазват седемте „Ноеви заповеди“, т.е. основни морални норми: да се въздържат от идолопоклонство и богохулство; от кръвосмесителни връзки, убийство и грабеж; да почитат Единия истински Бог; да не ядат кръв (Бит. 9:4; срв. Деян. 15:20, 29).
Самите наименования са по-късни; в епохата на Христос и апостолите терминологията е по-гъвкава.
В I век хората, привлечени от юдейския монотеизъм в различна степен, често са наричани: „чтущи Бога“ или „богобоязливи“ (Деян. 10:2; Деян. 13:16, 43, 50; Деян. 17:4, 17; Деян. 18:7; срв. свидетелства у Йосиф Флавий, Юдейски древности XIV, 7, 2). Тази група играе ключова роля за ранното разпространение на християнството: именно сред „богобоязливите“ апостолската проповед намира бърз отклик.