Притчи Соломонови книга (евр. מִשְׁלֵי שְׁלֹמֹה – Мишлей Шломо). Книгата Притчи Соломонови има 31 глави и съдържа кратки, често образни и афористични изречения с характер на притчи. В самия текст няколко пъти се среща надписанието „Притчи Соломонови“ (Притч. 1:1; 10:1; 25:1), което свидетелства за връзката на книгата със Соломон, сина Давидов.
По тълкуването на отците на Църквата притчите са „загадъчни слова“: те представят едно, а съдържат друго – по-дълбоко, духовно и тайнствено. Според древното предание те са били поставяни „по пътищата“ за вразумление на минаващите, като своеобразни „крайпътни наставления“.
Целта на книгата е ясно формулирана още в началото: да даде „познание на мъдрост и поука, разбиране на разумни думи, усвояване на правила за благоразумие, правда, съд и правота“ (Притч. 1:2–3), т.е. да посочи нормите на поведение, угодни Богу и полезни за настоящия и бъдещия живот – за всяка възраст, положение и житейски път.
I. Първа част (гл. 1–9) с наставнически характер. Във формата на речи на мъдър учител се разкрива изворът на истинската мъдрост – Божествената, ипостасна Премъдрост, нейното действие в света и в живота на човека. Тук мъдростта е представена като жива, действаща реалност, която зове човека към разумен и праведен живот.
II. Втора част (гл. 10–24) се състои главно от кратки изречения, които противопоставят мъдростта и страха Божий на глупостта и греха. Към това са прибавени и няколко по-обширни разсъждения и практически съвети за мъдро поведение.
III. Трета част (гл. 25–31) съдържа преди всичко кратки притчи, но с особен акцент върху царската власт, нейните задачи, отговорности и идеали.
В края са поместени: словата на Агур, син Иакеев (гл. 30), словата на цар Лемуил (гл. 31), включително наставленията, които майка му му е дала (31:1–9), и прочутата похвала на добродетелната жена (31:10–31).
Тройният надпис „Притчи на Соломон, сина Давидов“ (Притч. 1:1; 10:1; 25:1) е в съзвучие с библейското свидетелство, че Соломон е изрекъл „три хиляди притчи“ (3 Цар. 4:32). В Притч. 25:1 се съобщава, че част от притчите са били събрани и подредени от „мъжете на Езекия, царя Юдейски“, което предполага, че: по-ранните части са били вече оформени (вероятно от самия Соломон), а окончателното събиране и редакция са извършени по-късно.
Поради някои привидни напрежения между отделни изречения (напр. Притч. 25:4–5) и ярките образи в описанието на разпуснатата жена (Притч. 7:10–27), в древността е имало временни колебания относно каноничността на книгата. Те обаче са преодолени и Книгата на Притчите трайно заема мястото си сред каноничните старозаветни писания. Тя е: цитирана в Новия Завет (Иак. 4:6; 1 Петр. 5:5 – срв. Притч. 3:34; Рим. 3:15–17 – срв. Притч. 1:16; Евр. 12:6 – срв. Притч. 3:11–12); широко използвана е от апостолските мъже и светите отци и е включвана във всички древни канонични списъци.