Илия (евр. אֵלִיָּהוּ – Елийяху, или съкратено אֵלִיָּה – Елия, и означава „Моят Бог е Яхве“, „Бог е Господ“ или „Моят Бог – моя крепост“). В гръцкия текст на Септуагинтата и Новия Завет името се предава като Ἠλίας, а в латинската традиция Elias.
Илия е фесвитянин от Галаад, един от най-великите старозаветни пророци и духовен водач на „синовете на пророците“ в Северното израилско царство. Неговото служение се развива по време на цар Ахав и царица Иезавел, когато култът към Ваал достига връх.
Новият Завет тълкува пророчеството на Мал. 4:5–6 не буквално, а типологично. Сам Христос ясно учи, че: Йоан Кръстител е „Илия, който трябваше да дойде“ (Мат. 11:14); той идва „в духа и силата на Илия“ (Лука 1:17); не като лично завръщане на пророка, а като пророчески тип – ревнител, аскет, изобличител, предвестник на Божия съд и милост (Мат. 17:10–13; Марк 9:11–13). В този смисъл Илия е предобраз на Господния Предтеча.
На Тавор Илия се явява заедно с Моисей, беседвайки с Христос (Мат. 17:3; Марк 9:4; Лука 9:30–36). Тук Илия символизира пророците, а Моисей – Закона; двамата свидетелстват, че Иисус е изпълнението на цялото старозаветно откровение.
Апостол Яков използва Илия като пример за действена молитва: „Илия беше човек подобострастен на нас; и с молитва се помоли да не вали дъжд и не валя…“ (Иак. 5:17)
В църковното предание, опиращо се на Откр. 11:3–12, Илия (заедно с Енох) се разглежда като един от двамата свидетели, които ще се явят преди Второто пришествие на Христос. Това очакване не е формулирано догматично, но е дълбоко вкоренено в патристичната традиция.
Паметта му се почита в Църквата на 20 юли.