Арамейски език (евр. אֲרָמִית, ар. ארמית; гр. Συριστί или Χαλδαϊστί). Арамейският език е семитски език, близък до еврейския и арабския, който е възникнал сред арамейските племена в Северна Месопотамия още през II хилядолетие пр. Хр. С времето става международен език на общуване в Близкия изток – от Асирия и Вавилон до Персия и Палестина. Поради широкото си разпространение арамейският заема важно място в библейската история и богословие, както в Стария, така и в Новия Завет.
В Стария Завет: Някои части от Библията са написани на арамейски, а не на еврейски: Ездра 4:8 – 6:18; 7:12–26; Даниил 2:4 – 7:28; Йеремия 10:11. В тези текстове се използва арамейският като официален език на империята, например при писма, заповеди и дворцови протоколи.
В Новия Завет: Времето на Иисус Христос е било белязано от двуезичие: гръцкият език е бил официалният и културен език, но арамейският е бил говоримият език на обикновените юдеи. Христос говори арамейски, и някои от Неговите думи са запазени в оригинал: „Тали́та куми“ („Момиче, стани!“) – Марк 5:41; „Ефа́та“ („Отвори се!“) – Марк 7:34; „Елои́, Елои́, лама савахтани́“ („Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“) – Марк 15:34; „Авва“ („Татко“) – Марк 14:36; Рим. 8:15. Имена като Вартимей (син на Тимей), Варава (син на бащата) и Кифа (арам. за „скала“ – Петър) също носят арамейски произход.