Писанията на светите отци са за християните един благословен дар и достояние от Бога. В тях личи просвещението и често боговдъхновението на светците, които представляват сигурен водач към Христос. Но някои християни изпадат в един особен вид „православен протестантизъм“. Както протестантите казват: „не приемам нищо, ако не го видя в Свещеното Писание“, така и тези християни, понеже нямат ясна представа за самото Писание, се „страхуват“ от него и казват: „не приемам нищо, ако не го видя у отците“. Все едно че нашата вяра е мъртва буква! В тази статия, следователно, ще разгледаме дали наистина е толкова абсолютна тълковната изключителност на светите отци.
Нека видим какво оправдание може самò по себе си да има становището, че отците–тълкуватели предлагат предварително „сдъвкана“ храна, която уж прави излишно нашето собствено „сдъвкване“ на библейската храна. Някои казват: „Толкова е трудно човек да обяснява и разбира Свещеното Писание. Но когато четеш тълкуванията на отците, там намираш готова и сдъвкана храната, която желаеш.“
Преди всичко трябва да се отбележи, че подобно изказване има „педагогичен“ характер, като „икономѝя“; това не е езикът на богословието. Методите за назидание на вярващите не бива да се смесват с богословието. Самите отци постоянно насочват християните към Свещеното Писание. Много поучителен е фактът, че цялото им учение, не само богословското, но и практично-назидателното, се основава на Писанието. Катехизацията, т.е. възпитанието и изграждането на християните, те разбират именно като познаване на Писанието и тълкуване на неговия смисъл. Никога дори не са си помисляли, че техните съчинения биха могли да заместят Евангелията и посланията на Новия Завет! За тях Писанието винаги е било не само критерий на възгледите им, но и неизчерпаемо съкровище на вдъхновение и духовен живот.
След това, Писанието не стои над Църквата, нито представлява някакъв вид юридически авторитет вътре в Църквата. Свещеното Писание е автентичен израз на вярата и живота на днешната Църква, който има органична връзка с вярата и живота на цялата Църква през вековете. Канонът на свещените книги бе определен от Църквата не като някакъв господар извън и над нея, нито като някакъв кодекс от божествени закони, който би имал нужда от коментар чрез прилагането на автентични тълкувания от миналото (Catenae), както ставаше именно с римското право и както се случва с правото изобщо до днес. Канонът нямаше значението на законодателство. Поради юдеите и поради ересите беше необходимо Църквата да създаде свой собствен канон, за да даде на Стария Завет подобаващото му място и правилния смисъл в нейните предели; освен това, чрез създаването на канон се целеше и оборване на съчиненията на еретиците, които представяха своите произведения уж от името на апостоли или апостолски мъже, за да разпространяват и налагат своите идеи.
Свещеното Писание не е закон, а „свидетелство“, и неговите автори не са законодатели, а „свидетели“. Ако например археологически разкопки извадят на светло някой автентичен текст на апостол Павел, никой не би се помислил да го изключи от канона. Дори няма и съмнение, че намирането на нови текстове от ранното християнство би създало проблем по отношение на същността на вярата; съвсем просто, с това ново откритие по един истински автентичен начин биха се обогатили нашето знание и духовният ни опит.
След като Писанието е органично свързано с вярата и живота на Църквата, не е ясно защо дадена епоха е могла да го тълкува по-добре от други, така че това по-добро разбиране на Писанията, в условията на конкретна епоха, да представлява по някакъв начин за останалите материал за подражание и повторение.
В някои среди не е било достатъчно добре осъзнато, че отците-тълкуватели не са изчерпали съдържанието на Писанията, които те са виждали и обяснявали може би по един чудесен начин, но само от определени гледни точки, наложени от потребностите на тяхното време.
Отците тълкуватели на Свещеното Писание трябва да се считат преди всичко за наши водачи в усилието да стоим далеч от ересите и в органична връзка с живота и вярата на цялата Църква; и това не поради някаква друга причина, а защото в тяхната епоха Църквата се сблъскваше с множество интелектуалци с високи духовни търсения, повлияни от философските течения на времето. Затова отците са наистина превъзходни и, бихме казали, неповторими учители в начина, по който живеят и разбират органичното единство на Писанието и Преданието, т.е. на вярата и живота на Църквата. Но те напълно принадлежат на своята епоха.
Патристичните текстове трябва да се изучават от православния библеист като школа за въвеждане в духа на това органично единство между Писанието и живота на Църквата. Освен това, по отношение на самия текст, отците предоставят на тълкувателя едно богато филологическо и историческо тълковно наследство. Ние не сме неблагодарни дори за това наследство. Но все пак факт е, че този материал отстъпва на онзи, с който разполагаме днес. Ние със сигурност знаем по-добре какво е ставало в Коринт или в Рим, когато Павел е писал своите послания до тези църкви. И това по-богато знание ни помага да разбираме свещените текстове по-пълно и по-дълбоко.
Що се отнася до филологическия, историческия и критическия анализ на свещените текстове, нашето знание днес превъзхожда знанието на отците. Там обаче, където отците се превръщат в безценни наши учители, е в съществените въпроси – като разбирането на духа на „църковността“ на свещените текстове, тоест, че те не принадлежат само на своята епоха, както историкът или филологът са склонни да ги виждат, а принадлежат на Църквата като цяло, и че, след като принадлежат на Църквата, която е живот и път, те изразяват този живот и този път във връзка с различните заблуди и разбирания на света.
Изучавайки отците не просто буквално, но преди всичко по дух, тълкувателят се въвежда в две основни начала на тайнството на Църквата:
(а) Че Бог, като същински автор на свещените книги, говори чрез тях на цялата Си Църква, така както е говорил на нея и в епохата, когато те са били написани.
(б) Че Писанието изразява начина на живот на члена на Тялото Христово – начин, който ни води да вярваме и да живеем, преминавайки през различните заблуди, с които се сблъсква всяка епоха.
Този принос на патристичната екзегетика, който няма никаква съществена връзка нито с представата за „сдъвкана храна“, нито със системата на т.нар. Catenae (сборници от тълкувания), е особено значим и днес. Причината е, че филологическото, историческото и критическото изследване на свещените текстове има аналитичен характер и следователно тенденция да разглежда отделни проблеми отделно от цялостното послание на Писанията, а понякога дори и отделно от възгледите на целия текст, в който се съдържа разглежданият проблем.
Аналитичният метод на изследване много е дал и продължава да дава в строго научната област. Но, без понякога човек да го осъзнава, анализът може да го увлече към антиисторически позиции, поради които престава да разбира някои основни неща и не е в състояние да види текстовете в тяхната цялостна връзка с Църквата. Задачата на православния библеист е да съчетае аналитичния метод на съвременната наука със синтетичния „метод“ на отците.
И древните отци се сблъскаха с древния гръцки аналитичен метод. Те го познаваха и изучаваха в езическите гръцки школи и с помощта на Духа на Църквата го превъзмогнаха като Христови люде и като хора на своето време. Без да чувстват, че отстъпват в науката и мъдростта на своята епоха, те тълкуваха свещените текстове в друга перспектива – различна от тази, в която ги виждаха езическите учени и различните еретици.
Днес нашата задача е много по-трудна, защото съвременната аналитична, филологическа и историческа работа е поставена в рамките на еволюционното и динамичното схващане за света и историята, което беше непознато както за отците, така и за съвременните им езически учени. Освен това знанието е нараснало толкова много и се е раздробило дотолкова, че е немислимо днес едно-единствено лице да обхване цялата наука и образованост на нашето време, както това е било възможно в древността. Днес човек трябва поне да бъде учен като Тейяр дьо Шарден, филолог и богослов като Бултман и свят като, например, о. Евсевий Матиопулос, за да притежава в нашата епоха онова съчетание, което е имал св. Василий Велики в своето време, когато е писал „Шестоднев“. Богатството на знанието и неговата фрагментация, от една страна, и еволюционната и динамична перспектива, от друга, са съвсем нови фактори, които придават различен облик на аналитичната работа в наши дни. При тези условия е естествено, че и православната екзегетика може да се движи в по-динамични и „постъпателни“ перспективи със същото право, с което древната екзегетика се е движела в по-„статични“ рамки.
Но що се отнася до синтеза, са нужни няколко уточнения. Православният тълкувател има работа с текстове, които са се родили от живота на една общност, за която вярваме, че е била общността, „достигнала до края на вековете“. Словото, съдържащо се в тези текстове, беше прието като „последното“ (έσχατος λόγος) слово на Бога към човечеството. Тези текстове Църквата съхрани в своите недра, тълкува ги, обяснява ги и ги живее до днес, защото те я водят нанякъде. За да открием посланието на тези текстове за нас днес, трябва най-напред да узнаем какво значение са имали в средата, в която са били написани. По този начин ние не обясняваме произхода на посланието, а начините, по които то е било разбирано и преживявано от хората. Следователно: бъдещето е „точката“, от която човек съзерцава миналото и настоящето. Това, което Църквата Божия очаква, е същинската отправна точка за разбирането на миналото и настоящето. Всеки „синтез“ има есхатологичен характер.
Анализът, от своя страна, ни води към поредица от теми, проблеми и въпроси на епохата, които са описани в свещените текстове в перспективата, че светът бързо отива към своя край. Не можем да кажем, че основните от тези проблеми не са и наши проблеми. Но при нас те се явяват в напълно различна форма. Отците „съчетаха“ даденото в Писанията с обстоятелствата на своята епоха. И в това те са наши блестящи водачи и учители. Но данните на патристичната епоха в много отношения са различни от данните на нашата.
Ще спомена няколко примера:
– Разбирането за света, тоест картината на света днес, е напълно различно от това по времето на Новия Завет и на отците. Вече не съществува онази представа за свят с три етажа.
– Разбирането за историята също е напълно различно, особено що се отнася до сотириологичното значение на времето, на науката и на техниката. Човекът днес усеща по съвсем друг начин своето място в света и в историята. Колкото повече се разширява светът и историческата арена, толкова парадоксално се смалява значението на човека, и така неговият проблем се явява под друга форма в Божието домостроителство.
– Разбирането за човечеството не е вече в категориите на римската ойкумена или на средновековната източна или западна империя, а в един наистина вселенски смисъл.
– Разбирането за материята и презрението към нея през целия елинистически период – в пълен контраст с онова, което започва от епохата на Ренесанса и зората на новото време.
– Възможността на човека, въпреки неговото днешно обезценяване, да унищожи нашата планета или да я преобрази, или кой знае какво още.
– Социалната революция в световен мащаб с надеждата за създаването на нов живот и за спасение от днешните беди.
– Промяната в разбирането за труда, както и за положението на жената и детето в нашите съвременни общества.
– И за да не продължава безкрайно списъкът, нека накрая споменем съвременния антропоцентризъм, който доведе до отричане на Бога. Атеизмът по времето на Новия Завет и на отците, макар и да не беше напълно непознат, беше рядко и изолирано явление; днес обаче е официална идеология на обществени режими, които обхващат голяма част от нашата планета и оказват влияние върху останалия свят.
Споменатите промени, както и много други, не са повлияли толкова количествено върху живота на хората, колкото са го белязали качествено. Може ли, например, някой да твърди, че съвременният човек преживява греха и спасението в същите форми, в които са ги преживявали хората от I или от V век? Несъмнено той живее много дълбоко страшни и неприятни състояния, както и необходимостта да се избави от тях. Следователно, според даденостите на този нов свят, трябва, стъпвайки по следите на патристичния „синтез“, да направим и ние на свой ред „синтез“ с вярата на ранната Църква, както е изразена тя в нейните писания. Това дело е трудно, но е необходимо.
То е трудно дело, защото много от нас, богословите, не сме свикнали с понятията промяна, преобразуване, метаморфоза, въпреки че самото наше богословие гледа на човека поначало в динамична перспектива: било в падението, било по пътя към „подобието“, човек не остава същият, а се изменя. Въпреки това самото понятие за промяна ни е доста чуждо.
Освен това, макар и да говорим за Светия Дух, ние не отваряме свободно себе си за Неговите енергии. Тълкуване и обяснение на свещения текст се смесват.
Обяснението на свещения текст е неговото разбиране в конкретната ситуация на епохата му и върху основата на общия опит на Църквата.
Тълкуването му е правилното, „в Светия Дух“ предаване на смисъла на Евангелието чрез старите форми в нови форми, които да отговарят на съвременните нужди. Тези нови форми трябва да правят Евангелието за нас и за нашите съвременници истински живот, а не да го представят като някакво далечно и объркано подражание и повторение на изрази и образи от друга, отминала епоха. Не духът на тълкувателя, а Светият Дух, Който води към свободата и истината, трябва да бъде преживяно достояние на православния тълкувател в органичната му връзка с Църквата в нейния съборен смисъл. Това е необходимият фактор не толкова за „обяснението“, колкото за „тълкуването“ на свещените текстове.
Отхвърлянето на тайнството на Светия Дух в темата за истината при тълкуването на свещените текстове – в смисъл на вярност към същността на църковното Предание и превеждането на тази същност в нови форми и образи – представлява пренебрегване на особеността на свещения текст. Никой тълкувател не е безгрешен, дори и най-православният, защото Православието не е само наследство и притежание, но преди всичко цел на борбата и усилието на всеки православен. Православният тълкувател е безгрешен само дотолкова, доколкото органично е свързан с общото безгрешие на съборната Църква „в Светия Дух“. В останалото – в отделни обяснения или тълкувания, теории, хипотези или мнения – дори православният тълкувател може да греши.
Отците са особено поучителни и в това отношение: често самите те споменават една, две или три различни гледни точки за даден библейски стих или събитие. Известно е също колко различни са техните мнения по отделни въпроси – от един отец до друг. Но повече от всичко друго отците учат на смирение, на съзнание за човешката немощ, с която във всеки случай се доближаваме до свещения текст – все едно докосваме възкръсналото Слово Божие. Православният тълкувател, именно защото е православен, има съзнание за своите слабости и е чужд на високомерното самохвалство на света. Колкото повече един тълкувател е лишен от съзнанието за собствените си слабости – било поради светско мислене, било поради прекомерна обиграност и поради това загуба на благоговение към текста, – толкова повече отпада от истинското си призвание.
Този път, който е бил и пътят на отците, не е лек. Той е труднопроходим, изпълнен с неясноти, тревоги, опипвания на истината и опасности. Със сигурност той не е път само човешки, тоест в рамките на чисто човешките възможности. Успехът на православния тълкувател е дело на Светия Дух. Неуспехите са наши – плод на нашата немощ. За нас обаче като насърчение служи примерът на светите отци, които, с помощта на Светия Дух, успяха да пренесат Евангелието от неговата еврейска среда в категориите на гръцката мисъл.
Темата за Свещеното Писание и отците-тълкуватели изисква по-широко разглеждане. Православната херменевтика не е просто повторение на тълкуванията на отците, а въвеждане в цялостната им херменевтична мисъл, така че с нейна помощ човек да се научи да мисли чрез Писанието в нашата епоха, с нейните особени проблеми и въпроси, така както и те мислеха чрез Писанието по отношение на проблемите и въпросите на собственото си време. Ако използваме терминологията на прот. Георги Флоровски, бихме казали, че православната херменевтика днес трябва да бъде „неопатристична“.
Всяка друга употреба на отците – простото цитиране на пасажи, повторение или мъртва имитация с цел разбиране на Свещеното Писание – не дава, за съжаление, очакваните плодове, защото по същество пренебрегва фактора „история“. Така тази имитативна, буквалистична употреба на светите отци неволно води до обезценяване както на значението на самото Писание, така и на величието на отците.
Откъс от учебното пособие за студенти Ερμηνευτική των Ιερών κειμένων (Херменевтика на свещените текстове), 1984, стр. 52–60.